Определение № 477 от 28.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4733/2019 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Й. Т. Т. и Г. Т. Т., чрез адв. Д.П., срещу въззивно решение №50/11.07.2019 г., постановено по възз.гр.д. № 168/2019 г. по описа на Апелативен съд – Бургас, с което като е потвърдено решение №50/27.02.2019 г. на Бургаския окръжен съд, са отхвърлени предявените от жалбоподателите срещу Община Камено искове с правно основание чл.49, вр. с чл.45 ЗЗД за заплащане на обезщетения за имуществени и неимуществени вреди, претърпени в резултат на наводнение от 24.10 - 25.10.2017 г. в имота на Й. Т., ползван от Г. Т., както следва: на Т. – общо сумата 11 600 лв., а на Т. – общо сумата 38 400 лв. Вредите се претендират като причинени от извършен през 2015 г. от общината некачествен ремонт на канавка за оттичане на водата, минаваща пред имота, вследствие на което при падналия на 24 -25.10.2017 г. силен дъжд водите залели първия етаж на къщата, унищожили имущество, причинили стрес и притеснения на ищците. В представеното от касаторите изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че касационния контрол следва да се допусне на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК по въпроси, които уточнени от състава на ВКС, касаят: 1) причинната връзка и възможността да се ангажира деликтната отговорност на общината за вреди, настъпили вследствие противоправно бездействие на нейни служители, на които е възложена дейността „по поддържането на улицата и канавката”, респ. неизпълнение на общото задължение за поддържане в безопасно и годно за експлоатация състояние на улиците - твърди се противоречие на въззивното решение с т.6 и т.7 от ППВС №7/1959 г., с опр. по гр.д.№693/2015 г., IV г.о., постановено по чл.288 ГПК и реш. по възз.гр.д. №379/2018 г. на СОС; 2) за задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства, доводи и възражения на страните и да изложи свои решаващи мотиви – сочи се противоречие с реш. по гр.д. № 1398/2015 г., IV г.о. и опр. по чл.288 ГПК по гр.д.№ 931/2015 г., IV г.о. на ВКС. Ответната страна – Община Камено – не е подала писмен отговор и не е взела становище по жалбата. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното: За да отхвърли претенциите на жалбоподателите, обсъждайки в съвкупност събраните по делото писмени, гласни доказателства и експертните заключения, въззивният съд е счел, че не са налице предпоставките по чл.49 ЗЗД за ангажиране отговорността на общината, тъй като не се установява по безспорен начин увреждането да е настъпило вследствие на сочените от ищците противоправни действия и бездействия на служители на общината - извършен през 2015 г. некачествен и недовършен ремонт на канавка, минаваща пред процесния имот и неподдържането й в изправност. Прието е, че станалото на 24 срещу 25.10.2017 г. наводнение на първия етаж от къщата е причинено от природно бедствие – валежи в количество 155% от нормата валежи за целия месец октомври (70,0 mm – л/кв.м според справката от НИМХ), поради което със заповед № РД-09-670/25.10.2017 г. на кмета е обявено бедствено положение на територията на цялата община. Вследствие на поройния дъжд са залети много къщи, дворове, площади, улици, трафопостове, разрушена е пътна настилка от общинската пътна мрежа, а като едно от най-тежко засегнатите села в заповедта е посочено [населено място] извор, в което се намира къщата на жалбоподателите. Дъждът свлякъл камъни, чакъл, треви, клони, пръст, слама и канавките и отводнителните канали се затлачили. Съдът е приел за безспорно установено, че през 2015г. общината е възложила и е било извършено почистване и разширение на канавката на улицата пред имота на Т., като са били поставени бетонни елементи за преминаване от и към имотите. Посочил е обаче, че липсват доказателства наводнението в имота през 2017 г. да се дължи и да е в резултат единствено на некачествено извършени (и недовършени) от общината дейности през 2015 г. В тази връзка, относно възможните причини за наводнението, заключението на съдебно-техническата експертиза е обсъдено и анализирано в съвкупност с останалите доказателства по делото. Прието е, че от цялостната преценка на всички събрани доказателства не може да се направи категоричен извод наводнението в имота на ищците да е причинено от действията, възложени от общината през 2015 г., или от неизправно състояние на канавката към момента на събитието, поради бездействие за поддръжката й. В заключение е прието, че липсва установена пряка причинно-следствена връзка между настъпилите за ищците имуществени и неимуществени вреди от наводнението и действия и/или бездействия на лица, за които общината отговаря като възложител на работата. Претендираните за обезщетяване вреди се дължат на природно явление, поради което деликтната отговорност на ответната страна не може да бъде ангажирана. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че предпоставки за допускане на касационното обжалване не са налице. Чрез изведените въпроси и аргументацията им в изложението жалбоподателите изразяват несъгласие с установената от съда фактическа обстановка, която е извън предмета на производството по чл. 288 ГПК. В производството по допускане на касационно обжалване касационният съд, чрез поставените правни въпроси проверява, дали при възприетата фактическа обстановка, въпросът засяга и обуславя правните изводи на съда. С обжалваното решение решаващата дейност на съда е била подчинена на характера на отговорността по чл. 49 ЗЗД и необходимия фактическия състав за да възникне на гаранционно - обезпечителната отговорност за чужди противоправни действия за този, който е възложил другиму някаква работа. В тази връзка е налице създадена задължителна съдебна практика, установена с ППВС № 7/1958 г.; ПППВС № 9/1966 г. и ПППВС № 4/1975 г., на която въззивното решение не противоречи - материалният закон е приложен съобразно съдържанието на установените по делото факти и обстоятелства. Съдът не е отрекъл възможността по реда на чл.49 ЗЗД да бъде ангажирана отговорността на общината за действия и/или бездействия на лица, на които тя е възложила извършването на определена работа, във връзка със задълженията й за добро управление на общинската инфраструктура. В установената съдебна практика (напр. - решение № 124/18.07.2019 г. по гр.д. № 3057/2018 г., IV г.о., решение № 213/19.11.2019 г. по гр.д.№ 714/2019г., ІІІ г.о., решение № 488/07.02.2012 г. по гр. д. № 899/2010 г., IV г. о., решение № 1340/ 13.01.2009 г. по гр. д. № 4103/2007 г., I г. о. на ВКС и др.) константно се приема, че общината дължи обезщетение, когато не предприеме предписано от закона действие, или го предприеме, без да положи дължимата грижа и от това настъпят вреди. В случая обаче, съдът е приел, че не е налице един от елементите на фактическия състав на деликтната отговорност – не е установена причинната връзка между действията и бездействията, на които ищците основават претенциите си за обезвреда и настъпилият вредоносен резултат. След съвкупен анализ на доказателствата е прието, че станалото наводнение в имота им е резултат на природно бедствие – пороен дъжд, който е засегнал територията на цялата община (и в тежка степен [населено място...), като за една нощ количеството валежи е надвишило със 155 % нормата за целия месец октомври и това обективно стечение на обстоятелствата, а не намесата на човешки фактор, е причинило вредите. Решаващите изводи на съда, че при това положение отговорността на общината не може да бъде ангажирана, не са в противоречие със задължителната съдебна практика, цитирана по-горе, а установяването на причинната връзка между деянието и вредите е въпрос на доказване във всеки конкретен случай. Сочените от касаторите - определение по гр.д.№693/2015 г., IV г.о., постановено по реда на чл.288 ГПК и въззивно решение по възз.гр.д. №379/2018 г. на СОС – не са практика, която влиза в обхвата на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради което не е необходимо да бъдат коментирани. На следващо място, съдът не е излязъл извън рамките на въведения с исковата молбата материалноправен спор, мотивите съдържат самостоятелна преценка на събрания фактически и доказателствен материал, обсъдени са доводите и възраженията на страните, като решаващата инстанция е изложила собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, съобразно с приетото в ТР №1/04.01.2001 г. на ОСГК и ТР №1/09.12.2013 г. по т.д.№1/2013 г. на ОСГТК. Това изключва приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса за процесуалните задължения на въззивния съд като съд по съществото на спора – той не повтаря процесуалната дейност на първата инстанция, а надгражда върху нея; обект на въззивната дейност е решаването на материалноправния спор, а преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. При произнасянето си въззивният съд не се е отклонил от тези си процесуални задължения. Несъгласието на касаторите с крайния резултат по спора касае обосноваността, по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, на въззивното решение, която не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение