Определение № 3060 от 17.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3921/2023 г.

Производството е с правно основание чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е въз основа на подадената частна касационна жалба от С. Х. Х. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат А. против въззивно определение № 200 от 26.07.2023г. по в.ч.гр.д. № 140/2023г. на Окръжен съд Търговище, с което е потвърдено определение № 575 от 19.04.2023г. по гр.д. № 36/2023г. на РС Търговище като е прекратено като недопустимо образуваното производство по предявения иск за прекратяване на брака и съединените с него искове за предоставяне упражняване на родителски права, издръжка и режим на лични контакти на бащата с детето. Срещу подадената частна касационна жалба не е постъпил отговор. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като прецени изложените доводи от страните и данните по делото, намира при проверката си, следното: Ищцата С. Х. Х. и ответникът С. Ф. С. са сключили граждански брак на 14.6.2019г.в [населено място]. От брака си имат [дата на раждане] в Белгия син Х. С. Ф.. Не се спори, че понастоящем детето е в България, заедно с майка си, а ответникът живее в Белгия. На 6.01.2023г. С. Х. Х. е предявила настоящите искове за прекратяване на брака на основание чл.49, ал.1 СК, за предоставяне на нея упражняването на родителски права, за определяне на режим на лични контакти на бащата и за осъждането му да заплаща издръжка. След призоваването му, ответникът е подал молба, с приложен заверен препис от окончателно решение, постановено на 15.12.2022г. от първоинстанционен съд в Белгия, Семеен съд, 15-та камера FAM, по дело 22/6221/А, от което е видно, че понастоящем сключеният между страните брак вече е прекратен, родителските права са предоставени за упражняване на бащата,на него е предоставено ползването на семейното жилище, находящо се в Белгия и на настоящата ищца е забранено напускането с детето на белгийска територия без предварително съгласие на бащата. Съобразявайки така постановеното и влязло в сила преди предявяване на настоящите искове решение, РС Търговище е прекратил производството по делото с определение № 575 от 19.04.2023г. по гр.д. № 36/2023г. Мотивите му са, че е налице достоверен акт, който българският съд следва да признае, поради установената с чл.26 от Регламент № 2301/2003 забрана постановеното в една държава членка на ЕС решение да бъде преразглеждано в друга. Въззивният съд е потвърдил така постановения акт, като допълнително е посочил следното: От представеното решение е видно, че настоящият ответник е предявил след 15.11.2022г. иска си пред Съда в Кралство Белгия, когато е установил отсъствието на съпругата и детето си в жилището им. Тя е приета за редовно уведомена на 28.11.2022г., по реда на белгийското процесуално право /независимо, че тя вече е била на адрес в България/, не й е бил назначен особен представител и Съдът е разрешил спора като е прекратил брака, предоставил е родителските права на бащата, определил е при него местоживеенето на детето, а на майката е забранил напускането на територията на Белгия заедно с детето. Налице е издаден сертификат по изпълняемост на решението по чл.39 от Регламент № 2301/2003 с отбелязване, че е връчен /чрез съобщение в пощенската кутия/, независимо че настоящата ищца не се е намирала на адреса. Съдът се е позовал на приложимостта на Регламент 1111/2019г. /доколкото белгийският съдебен акт е постановен след 1.08.2022г./ Белгийският съд е бил сезиран преди българския, по идентичен спор. Белгийският съд се е занимавал с въпроса за международната компетентност и е приел, че той е компетентния съд, доколкото съпрузите са живели в Белгия повече от три години, детето е родено там и е живяло непосредствено до образуване на производството, единият от съпрузите продължава да живее в Белгия. При тези факти, българският съд, на основание чл.20, т.3, чл.35, чл.37 и чл.38 от Регламент 1111/2019г., следва да зачете постановеният по-рано съдебен акт и да прекрати производството. Жалбоподателката се позовава на основанието за допустимост по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като поставя следните въпроси: 1. Следва ли да се прекрати висящ процес по съединени брачни искове с международна компетентност само въз основа на представено съдебно решение, без да е налице удостоверение по чл.39 от Регламент № 2301/2003, респ.по чл.36 от Регламент 1111/2019г.?, 2. Правилно ли е приетото от въззивния съд, че са налице основания да се счита за компетентен Белгийския съд при условие, че жалбоподателката не е получила лично призовка и не й е бил назначен особен представител, с което е била лишена от право на защита? И 3. При прилагане на чл.20 от Регламент 1111/2019г. и определяне на международната си компетентност, достатъчно ли е българският съд да установи, че по-рано друг съд на Държава членка на ЕС е сезиран със същите искове, за да прекрати производството по делото или е длъжен да съблюдава предпоставките за признаване на съдебните решения от страната по произход, при условията на чл.38, б.“б“ от Регламент 1111/2019г.? Настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по поставените от частната жалбоподателка въпроси, защото никой от тях не е свързан с решаващите мотиви на въззивния съд, част от тях /въпроси № 2 и 3/ изискват преценка за правилност, поради което и не отговарят на изискванията за общо основание за допустимост, съгласно указанията, дадени с т.1 от ТР № 1/19.02.2010г. по т.д.№ 1/2010г. на ОСГТК на ВКС, приложимо съгласно препращането на чл.274, ал.3 ГПК. Отделно, не е налице и посоченото специално основание за допустимост. Съображенията: В случая, пред вид обстоятелството, че спорът е с предмет- гражданскоправни въпроси относно прекратяване на брака чрез развод, право на упражняване на родителски права и право на лични отношения, при положение, че единият от съпрузите живее постоянно в Белгия и там е било обичайно местоживеене на съпрузите, /без значение, че след това единият се е върнал в България/, то спорните въпроси следва да се разрешат съобразно изискванията на Регламент 2019/1111 /вж. чл.1, т.1, б.“а“, чл.1, т.2, б.“а“ и чл.3, б.“а“,“i“,“ ii“, „iii“/. Съгласно т.2 от Общите положения на посочения Регламент, с него се: „ установяват единни правила за компетентност при развод, законна раздяла и обявяване на брака за недействителен, както и при спорове относно родителската отговорност с международен елемент“и се цели да бъде улеснено: „свободното движение на решения, както и на автентични документи и определени споразумения в рамките на Съюза“. В основата му е намерението за „взаимното доверие в правосъдните системи“ на държавите членки, поради което се цели: „да се засили взаимното признаване на решения по гражданскоправни въпроси, да се опрости достъпът до правосъдие и да се подобри обменът на информация между органите на държавите членки“ /т.3/. Първият поставен от частния жалбоподател въпрос не е свързан с решаващите мотиви на въззивният съд, доколкото съдът - обратно на посоченото във въпроса - е посочил, че е налице удостоверение по чл.39 от Регламент № 2301/2003. Освен това той е приел и че такова не е необходимо, на основание чл.20 от приложимия Регламент 2019/1111. В случая, релевантното и безспорно обстоятелство е, че настоящите искове са предявени пред български съд след като вече са били разгледани и по тях е налице постановен окончателен акт от белгийски съд. Наличието на постановен съдебен акт, с които идентичен спор вече е разгледан от съд в държава членка на ЕС, която е преценила, че е международно компетентна да се произнесе, изключва – с оглед горецитираните текстове от Регламент 2019/1111-разглеждането на същите искове и от български съд. Българският съд не може да преценява правилността на извода на Белгийския съд относно международната му компетентност, в какъвто смисъл е поставеният от жалбоподателката въпрос № 2, нито може да преценява дали правото на съответната страна, чийто съд е разгледал спора е приложено правилно /включително и относно правилата за призоваване/. Нормата на чл.20 от Регламент 2019/1111, във връзка с която е поставеният въпрос № 3 от жалбоподателката е неприложима, защото същата регламентира реда за процедиране при два висящи спора /когато два съда в различни държави членки са сезирани с идентични искове за прекратяване на брака, предоставяне на родителските права и определяне местоживеенето на детето/, а в конкретния случай – настоящите искове са предявени след като/а не по време/ същият спор вече е бил разрешен. В тази хипотеза, българският съд е длъжен да зачете постановения акт и да откаже разглеждането на същите искове. Въпросите, които жалбоподателката поставя – във връзка с преценката за евентуално допуснато нарушение на правото й на защита, биха били релевантни само в производствата по признаване или изпълнение на постановения от Белгийския съд акт, каквото настоящето не е /вж. чл.38, б.“б“ от Регламент 1111/2019г.,съгласно който се отказва признаване на решение по брачни въпроси, ако то е постановено в отсъствие на ответника и препис от исковата молба не му е връчен своевременно и по начин, че да може да организира защита си/. С оглед на изложеното, настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Българският съд не може да се произнесе и по иска за издръжка /който съгласно чл.1, т.4, б. „д“ от Регламент 2019/1111, не попада в приложното му поле/, защото съгласно обвързващото решение на Белгийския съд, такава ще се дължи от ищцата, а не от ответника по предявения пред българския съд иск за издръжка. Мотивиран от гореизложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение