Определение № 170 от 27.04.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4341/2021 г.

Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационната жалба на ответницата Г. Р. Р. от [населено място], чрез пълномощника й адв. Ив. М., срещу въззивното решение от 9.06.2021год. по гр. д. № 660/2021год. на Пловдивския окръжен съд. С него е потвърдено първоинстанционното решение от 13.01.2021 год. по гр. д. № 3186/2020 год. на Пловдивския районен съд, с което е признато за установено по отношение на касаторката, че ищцата А. И. С. от [населено място] притежава 1/4 ид. ч. от правото на собственост върху недвижим имот, представляващ апартамент с идентификатор ***** по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], на [улица], вх. „А”, ет. 2, ап. 3 с площ 98.47 кв. м., ведно с изба № 34 с площ 7.50 кв. м., таван № 5 с площ 8 кв. м. и 1.535% ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж, въз основа на нотариално завещание № * от 23.03.2018 год. на И. И. И., починал на 7.04.2018 год. Касаторката поддържа оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост с искане за отмяната му, като се постанови друго решение, с което предявеният срещу нея иск бъде отхвърлен и й се присъдят разноските по делото пред всички инстанции. В приложеното изложение се позовава на очевидна неправилност на въззивното решение, съгласно чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, обосновавайки наличието на това основание за допускане на касационното обжалване с довод за постановяване на въззивното решение „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл и това се констатира „prima facie” – без да е необходим анализ или съпоставяне на съображения за наличието на допуснатите нарушения. Касаторката се позовава и на противоречие с практиката на ВКС по поставени въпроси във връзка с валидността на „завещание, чрез което се създават не само права, а и задължения”, както и „завещание, което съдържа разпореждания, с които се вменява задължение за осигуряване на издръжка на завещателя, от страна на лицето, в чиято полза е направено или чрез трети лица”. Касаторката се позовава на представените решения № № 597 от 15.06.2009 год. по гр. д. № 487/2008 год. на І г. о., 122 от 3.06.2013 год. по гр. д. № 902/2012 год. на І г. о., 246 от 17.12.2014 год. по гр. д. № 1073/2014 год. на І г. о. и др., в които е прието, че такова завещание е нищожно поради противоречие със закона и добрите нрави. Счита, че и решението, на което се е позовал въззивният съд - № 117 от 10.11.2015 год. по гр. д. № 710/2015 год. на ІІ г. о. на ВКС е в противоречие с приетото в обжалваното решение. По въпроса за моралния мотив за извършване на завещанието и дали клаузата в него за издръжка на съпругата на завещателя представлява такъв или е израз на неговата възмездност касаторката се позовава на решение № 25 от 16.05.2016 год. по гр. д. № 5043/2015 год. на ІІ г. о. на ВКС. Поддържа се и основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по поставения въпрос относно валидността на завещанието, предмет на настоящето производство. С доводи за допуснати съществени процесуални нарушения, свързани с мотивиране на съдебното решение, обсъждане на събраните доказателства, изложените доводи и възражения на страните, касаторката обосновава основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се позовава на приложената съдебна практика по тези процесуалноправни въпроси, приемаща, че същите обосновават извод за неправилност на решението /решение № 609 от 15.01.2009 год. по гр. д. № 323/2008 год. на І г. о., ППВС № 7/65 год. и др./. В представения отговор на касационната жалба ищцата А. И. С., чрез адв. Г. С. от АК-Пловдив, оспорва наличието на релевираните основания за допускане на касационното обжалване, по подробно изложените съображения относно поставените въпроси и приложената съдебна практика. Иска да не се допуска касационно обжалване на въззивното решение и претендира присъждане на направените в настоящето производство разноски, съгласно представените списък и доказателства. Върховният касационен съд, в настоящият състав на ІІ г. о., при проверката за наличие на основания за допускане на касационното обжалване на решението, намира следното: За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен предявения иск, въззивният съд приел, че завещанието в полза на ищцата е действително – тълкувайки волята на завещателя, нейният баща, с оглед пълния текст на завещателния акт и всички обстоятелства, имащи отношение към нея, е прието, че то е съставено с основната цел ищцата да получи притежаваното от завещателя имущество. Съдът се е позовал и на събраните по делото свидетелски показания, и въз основа на съвкупната им преценка приел, че дори и да се приеме, че изразеното от завещателя волеизявление: ”желая след моята смърт А. И. С. да заплаща месечна издръжка пожизнено на съпругата ми и нейна майка М. И. И. в размер на 300 лв.” да представлява форма на възлагане на задължение за облагодетелстване на трето лице, това не е основния мотив за съставяне на завещанието. Поради това не е налице хипотезата на чл. 42, б. „в” ЗН и същото е породило правните си последици, като ищцата се легитимира като собственик на 1/2 ид. ч. от процесния недвижим имот въз основа на завещанието, в т. ч. и на спорната 1/4 ид. ч., предмет на разпоредителните сделки в полза на ответницата по предявения иск. Въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване, поради липса на поддържаното от касаторите основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. За да е налице същото законът изисква наличието като обща предпоставка произнасяне по конкретен правен въпрос от значение за изхода на делото, а формулираните от касаторката в изложението процесуалноправни въпроси не са такива. Същите представляват израз на оплакванията срещу правилността на въззивното решение поради допуснати съществени процесуални нарушения, в какъвто смисъл е и съдебната практика, на която се е позовала касаторката. Извън това, същите не се подкрепят и от данните по делото, като преценката за това е извън предмета на настоящето производство. Произнасянето на съда относно действителността на завещанието при наличието на употребения израз в него за желанието на завещателя за плащане на издръжка на съпругата му е обусловил направения извод в обжалваното решение, поради което и поставените в тази връзка в изложението материалноправни въпроси са обуславящи. Произнасянето по тях обаче е обусловено от преценката на събраните по делото доказателства и вследствие тълкуване на волята на завещателя, в какъвто смисъл е и съдебната практика - напр. решение № 833 от 6.01.11 год. по гр. д. № 1221/2009 год. І г. о., в което съдът е приел, че в определени случаи за разкриване на действителната воля на завещателя съдът следва да отчита и останалите доказателства по делото, с препращане към решение № 855/11.12.10 год. по гр. д. № 1497/2009 год. І г. о. В същия смисъл е и решение № 380 от 31.05.12 год. по гр. д. № 580/2010 год. І г. о. на ВКС и др. Освен това, изводът за действителност на завещанието поради липса на възмездност не противоречи на цитираната и приложена в изложението към касационната жалба съдебна практика. Както в решение № 597 по гр. д. № 487/2008 год., така и в решение № 122 по гр. д. № 902/2012 год. на ВКС, І г. о., изводите за нищожност на завещанията са обусловени от други факти, установяващи възмезден характер на разпоредителния акт – в първия случай е възложена тежест на наследника по завещание за „доглеждане” на завещателя и неговата съпруга, във втория – да гледа трето лице, при което живее, като тези задължения са установени от съставяне на завещанието, а не от откриване на наследството, което обосновава възнаградителния им характер. Мотивът за завещателното разпореждане е грижата за това трето лице, което противоречи на едностранния характер на завещанието като едностранна сделка и обосновава неговата нищожност, съгласно чл. 42, б. „в” ЗН. В същата насока е и решение № 430 по гр. д. № 84/2004 год. на І г. о., в което е прието, че са нищожни завещателните разпореждания, в които е вменено задължение за осигуряване на гледане и издръжка на завещателя за в бъдеще време - докато е жив завещателя, а когато завещанието е направено заради положени в миналото грижи или за такива, които се дават в момента, се приема, че това е само морален мотив за извършване на завещанието. Същото е прието и в решение № 246 по гр. д. № 1073/2014 год. на І г. о. на ВКС, така и цитираното от въззивния съд решение № 117 по гр. д. № 710/2015 год. на ІІ г. о. на ВКС, в което е направено разграничението при изразени в завещанието няколко мотива, то е достатъчно един от тях да съответства на закона и морала, за да породи завещанието действие. Не се констатира противоречие по тази група въпроси и с останалите цитирани и приложени към изложението съдебни решения, поради което и не е налице допълнителната предпоставка за обосноваване извод за наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Липсата на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно основание да не се допуска касационно обжалване и по релевираното основание по чл. 280,ал. 1, т. 3 ГПК – формулираният в тази връзка въпрос не е правен по смисъла на закона и разясненията в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, а е спорният такъв, предмет на разрешаване по настоящето дело. Освен това, както се посочи вече, разрешаването му не противоречи на утвърдената практика на ВКС, поради което и при липса на други съображения липсва и допълнителната предпоставка за наличие на това основание за допускане на касацията. При тези съображения следва извод за липса и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. С оглед изхода на спора касаторката следва да понесе разноските за заплатеното от ответника по жалбата адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв., съгласно представения договор за правна защита и съдействие, и списък на разноските. По тези съображения и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение