Определение № 2465 от 25.08.2026 г. на ВКС по т. д. № 169/2026 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Ц. М. С., представляван от особения представител адв. Г. М., срещу решение № 1079 от 16.08.2025г по в.гр.д. № 3452/2024г. на САС, 12-ти състав, с което е потвърдено решение № 260548 от 30.10.2024г. по гр.д. № 7849/2019г. на СГС, I-16 състав. С потвърденото първоинстанционно решение е признато за установено на основание чл.439 ГПК, че задълженията на „Кредитна къща Еврокомерс” ЕООД към касатора Ц. М. С., които са предмет на изпълнително дело № 201978104000339 по описа на ЧСИ Г. Д., в общ размер 44 472,21 лева, включващи главница в размер 28 751,62 лева (от които 26 675 лева - главница, платена от Ц. М. С. по изпълнително дело № 2013846040780 на ЧСИ О. М., и 2076,62 лева - такси по същото дело), законна лихва в размер на сумата 10 292,59 лева върху главницата за периода от 30.12.2014г. до 09.07.2018г. и сума за разноски в размер на 5 430 лева (от които 2790 лева разноски по гр.д. № 1384/2014г. на СГС, I ГО, 6 състав и 2640 лева, разноски по т.д. № 1713/2017г. на САС, 13 състав), предмет на изпълнение съгласно изпълнителен лист от 03.09.2018г. и на обратен изпълнителен лист от 21.09.2018г., издадени от СГС, I ГО, 6 състав по гр. д. № 1384/2014г., не съществуват, тъй като са погасени чрез прихващането им срещу задължението на Ц. М. С. към „Кредитна къща Еврокомерс” ЕООД в размер на 50 000 лв., произтичащо от неоснователно обогатяване поради отпадане на основанието за предоставяне на паричен заем, след унищожаването с влязло в сила решение на договор за заем с нотариално удостоверени подписи рег. № 2010 от 19.02.2013г. по описа на нотариус М. И., с рег. № 260 на Нотариалната камара.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила, както и необоснованост. Намира за противоречив и неправилен извода на въззивния съд за допустимост на първоинстанционното решение, като сочи, че към момента на предявяването му искът е бил лишен от правен интерес, както е прието и във въззивното решение, и тази абсолютна процесуална пречка не може да бъде преодоляна на по-късен етап от производството, противно на приетото от въззивния съд. Поддържа, че въззивният съд не е обсъдил в пълнота оплакването за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила, в това число направените възражение за неподсъдност на делото, за неспазена процедура по чл.131 ГПК, за липса на правен интерес, за нередовност на исковата молба, за неяснота в доклада по чл.146 ГПК относно разпределената доказателствена тежест, за липса на доказателствена стойност на представената нотариална покана. Твърди, че търсената защита с иска по чл.439 ГПК не може да обоснове наличие на правен интерес нито по съображения, че уважаването му е условие за успешно провеждане на иска по чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД, нито по съображения, че само в производството по чл.439 ГПК длъжникът може да се позове на настъпилия след издаване на изпълнителното основание факт. Поддържа, че въззивното решение противоречи на правото на ЕС, тъй като е в нарушение на правото на справедлив съдебен процес поради това, че е крайно несправедливо по отношение на касатора. В тази връзка намира, че ищецът като икономически по-силна и стабилна страна при сключване на сделката е могла да предвиди последиците, преди да отпусне заем в такъв размер и с кратък срок за връщане на физическо лице, а да се приеме, че последният следва да възстанови сумата, получил в момент, в който не е могъл да ръководи постъпките си поради наличие на маниен епизод на биполярно афективно разстройство, би довело до превратно тълкуване на смисъла и целта на закона, респ. последиците от правоунищожаващото възражение по чл.31 ЗЗД.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 и ал.2 ГПК, като сочи следните правни въпроси:

1. Допустимо ли е в граждански процес липсата на правен интерес към датата на предявяване на иска да бъде преодоляна на по-късен етап в исковото производство, а именно в етапа на съдебното дирене? Твърди се противоречие на въззивното решение с решение № 384 от 02.11.2012г. по гр.д. № 804/2011г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 60034 от 08.07.2021г. по т.д. № 3009/2019г. на ВКС, I т.о.

2. Попада ли настоящият казус под разясненията на ТР № 1/2017г., постановено на 09.07.2019г. по тълк.д. № 1/2017г. на ОСГТК на ВКС, в частта относно предпоставките за недопустимост на съдебното решение, в които към момента на предявяване на иска не е бил налице правен интерес от страна на ищеца и не представлява ли липсата на правен интерес абсолютна процесуална пречка за предявяване на иск, съответно за разглеждане на делото по същество? Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ТР № 1/2017г., постановено на 09.07.2019г. по тълк.д. № 1/2017г. на ОСГТК на ВКС.

3. Длъжен ли е въззивният съд да обоснове решението си, като обсъди всички обстоятелства по делото и посочи кои релевантни за спорното право факти счита за установени и кои намира за недоказани? Твърди се противоречие по въпроса с решение № 344 от 21.09.2012г. по гр.д. № 862/2011г. на ВКС, IV г.о., решение № 127 от 05.04.2011г. по гр.д. № 1321/2009г. на ВКС, IV г.о., решение № 554 от 08.02.2012г. по гр.д. № 1163/2010г. на ВКС, IV г.о., решение № 194 от 18.06.2012г. по гр.д. № 1100/2012г. на ВКС, IV г.о., решение № 324 от 22.04.2010г. по гр.д. № 1413/2009г. на ВКС, IV г.о.

4. Постановеното въззивно решение не противоречи ли на тълкуването по т.2 от ТР № 1/09.12.2013г., постановено по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС относно целта на въззивното производство?

5. Годен юридически факт ли е решение на съда в производството, по което е било издадено изпълнителното основание /заповедта за незабавно изпълнение/, въз основа на което е образувано изпълнителното дело, да обоснове оспорване на изпълнението на същото дело? Касаторът се позовава на решение № 3493 от 30.06.2023г. по в.гр.д. № 10837/2022г. на СГС, определение № 956 от 22.12.2010г. по ч.т.д. № 886/2010г. на ВКС, I т.о., решение № 781 от 25.05.2011г. по гр.д. № 12/2010г. на ВКС, III г.о., решение № 3 от 04.02.2022г. по гр.д. № 1722/2021г. на ВКС, IV г.о., решение № 22 от 10.03.2022г. по гр.д. № 1112/2021г. на ВКС, III г.о., решение № 50295/2023г. по гр.д. № 1030/2022г. на ВКС, IV г.о.

6. Коя от трите хипотези /отделни искове/ на чл.55, ал.1 ЗЗД е налице, когато към момента на получаване на сумата лицето не е могло да ръководи постъпките си поради наличие на маниен епизод на биполярно афективно разстройство? Следва ли да се приеме, че съдът се е произнесъл по непредявен иск, когато е приел, че сумата е получена на отпаднало основание, а от мотивите му и доказателствата по делото следва извод, че сумата е получена при начална липса на основание? Касаторът се позовава на решение № 310 от 07.11.2025г. по т.д. № 1546/2024г. на ВКС, I т.о.

7. Необходимо ли е да се води иск по чл.439 ГПК, за да се констатира погасване на правото на принудително изпълнение, или обстоятелството има ли незаконно изпълнение и събиране на недължимо платени суми може да се установи и в производството по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД? Дължимо ли е плащането по изпълнението във всички случаи, ако към датата на образуване на изпълнителното дело сумите не са погасени по давност? Представлява ли заобикаляне на процесуалния закон и/или злоупотреба с право установяването като отпаднало основание унищожаването на договора за заем по съдебен ред с цел домогване до новонастъпил отрицателен факт /отпадането на съществуването на договорни отношения между ищеца и ответника/, който да обуслови допустимостта на иска по чл.439 ГПК? Касаторът се позовава на практиката на ВКС, формирана с решение № 50006 от 15.02.2023г. по гр.д.№ 788/2022г. на ВКС, II г.о., решение № 6 от 21.01.2016г. по дело № 1562/2015г. на ВКС, I т.о., решение № 207 по гр.д. № 7030/2014г. на ВКС, IV г.о., т.17 на ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС и решение № 129 от 09.01.2015г. по т.д. № 469/2012г. на ВКС, I т.о.

8. Длъжен ли е съдът, след като определи правилно предмета на спора, да обсъди всички доказателства по делото и доводите на сраните, както и всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, включително и доказателствените средства, свидетелски показания и аргументи? При преценка на всички приобщени доказателства и всички доводи на страните съгласно чл.12 ГПК и чл.236, ал.2 ГПК не се ли налага извод, че при обсъждането им доказателствата следва да се съпоставят, след което да се извърши тяхната съвкупна преценка по вътрешно убеждение, като решаващият орган съблюдава правната и житейска логика и достоверност с оглед всички данни по делото? Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 217 от 09.06.2011г. по гр.д. № 761/2010 на ВКС, IV г.о., решение № 15 от 06.02.2012г. по гр.д. № 311/2011г. на ВКС, II г.о., ПВС № 7 от 1965г. на ВС и ТР № 1 от 17.02.2001г. на ОСГК на ВКС и др.

9. Препращането към мотивите на първата инстанция съгласно чл.272 ГПК освобождава ли въззивната инстанция от задължението ѝ да отговори на всички доводи във въззивната жалба в рамките на предмета на проверката по чл.269 ГПК в качеството си на съд по съществото на спора – чрез извеждане на свои самостоятелни фактически констатации и/или правни изводи във връзка с направените оплаквания и доводи? Задължен ли е въззивният съд като втора инстанция по същество да извърши собствена преценка на фактите и подкрепящите ги доказателствени средства съобразно разпоредбите на чл.8, ал.3, чл.9 и чл.10 ГПК? Касаторът се позовава на решение № 28 от 18.04.2019г. по гр.д. № 2014/2018г. на ВКС, IV г.о., решение № 20 от 09.02.2017г. по гр.д. № 2885/2016г. на ВКС, IV г.о.

Касаторът твърди, че е налице и основанието по чл.280, ал.2, предл.2 ГПК поради недопустимост на въззивното решение.

Ответникът по касация „Кредитна къща Еврокомерс” ЕООД не представя отговор на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е посочил, че активната процесуална легитимация на ищеца произтича от твърдението, че е длъжник по изпълнително дело № 20197810400339 по опис на ЧСИ № 781 с район на действие СГС, по което ответникът е взискател, както и че са изложени твърдения за две изпълнителни основания: 1./ обратен изпълнителен лист от 21.09.2018г., издаден след постановяване на решение № 9178 от 19.12.2016г. по гр.д. № 1384/2014г. по описа на СГС, с което е признато за установено, че сумите, за които е издаден изпълнителен лист по ч.гр.д. № 29737/2013г. по описа на СРС са недължими, конкретно относно: 26 675 лева, платена от Ц. М. С. по изпълнително дело № 2013846040780 по описа на ЧСИ № 846 с район на действие СГС, 2 076.62 лева, платени от него такси по същото изпълнително дело, ведно със законните лихви върху тези суми, считано от 30.12.2014г. до окончателното плащане, възлизащи на 10 292.59 лева към 09.07.2018г. и 2./ изпълнителен лист от 03.09.2018г., издаден въз основа на решение № 1296 от 08.06.2017г. по гр.д. № 1713/2017г. по описа на САС, относно 2 640 лева, представляващи разноски във въззивното производство. Приел е, че ищецът „Кредитна къща Еврокомерс” ЕООД /неправилно посочено АД/ има правен интерес да оспорва изпълнението до размера на тези суми по твърдение за настъпил след издаване на обратния изпълнителен лист и на изпълнителния лист за разноски, направени във въззивното производство, факт. Констатирал е, че ищецът е обосновал правния си интерес с твърдение, че кредиторът по изпълнителното дело е длъжник за недължимо платени суми, считано от влизане в сила на съдебното решение, с което е отречено вземането на „Кредитна къща Еврокомерс” ЕООД в размер на 50 000 лева в производство по реда на чл.422 ГПК, т.е. от 09.07.2018г. Намерил е, че към датата на предявяване на иска ищецът не е обосновал правен интерес, тъй като с посоченото решение е отречено съществуването на задължение на ответника Ц. С. към „Кредитна къща Еврокомерс” ЕООД, а не обратното, а едва с влизане в сила на осъдително решение № 26690 от 10.12.2021г., постановено по гр.д. № 9568/2019г. по описа на СГС, за сумата 25 000 лева, ведно със законна лихва, считано от 18.07.2019г. до окончателното изплащане, като дължима от Ц. С. на „Кредитна къща Еврокомерс” ЕООД на основание чл.55, ал.1 ГПК и с влизане в сила на въззивно решение № 925 от 23.06.2022г., постановено по въззивно гр.д. № 1047/2022г. по описа на САС, за останалите 25 000 лева (част от общата претенция в размер на 50 000 лева), ведно със законна лихва, считано от 18.07.2019г. до окончателното изплащане, като дължима от Ц. С. на „Кредитна къща Еврокомерс” ЕООД, т.е. считано от 10.08.2022г., е възникнал правен интерес от предявен иск с правно основание чл.439 ГПК, като нововъзникналият факт по смисъла на чл.439 ГПК е влязлото в законна сила осъдително съдебно решение за сумата 50 000 лева, ведно със законна лихва, считано от 18.07.2019г. до окончателното изплащане, дължима от Ц. С. на „Кредитна къща Еврокомерс” ЕООД. Изтъкнал е, че първоинстанционното решение е постановено на 30.10.2024г. и към датата на приключване на устните състезания вече е налице СПН по отношение на дължимите от ответника 50 000 лева, като този факт е настъпил след издаване на изпълнителните листове, изпълнението по които се оспорва поради наличие на прихващане между две насрещни изискуеми задължения, както следва: Ц. С. дължи на „Кредитна къща Еврокомерс” ЕООД сумата 50 000 лева, ведно със законна лихва върху тази сума, считано от 18.07.2019г. до окончателното изплащане, на основание чл.55, ал.1, пр. 3 ЗЗД въз основа на влязло в законна сила на 10.08.2022г. съдебно решение, постановено по въззивно гр.д. № 1047/2022г. по описа на САС, а „Кредитна къща Еврокомерс” ЕООД дължи на Ц. С. 47 114.21 лева (погрешно пресметнати като 44 474.21 лева в обжалваното решение), събрани по изпълнително дело № 2013846040780 по опис на ЧСИ О. М., представляващи сбор от следните суми (28 751.62 лева + 10 292.59 лева + 5430 лева + 2640 лева). Поради това е приел, че при постановяване на обжалваното първоинстанционно решение е налице правен интерес от оспорване на изпълнението по изпълнително дело № 2013846040780 по опис на ЧСИ О. М. и искането за обезсилване на първоинстанционното решение като постановено при липсата на правен интерес е неоснователно.

Във връзка с оплакванията за неправилност на първоинстанционното решение въззивният съд е посочил, че искът на ищеца се основава на твърдение за прихващане между две изискуеми вземания. Посочил е, че фактическият състав на правото да се извърши прихващане включва следните елементи: 1./ съществуване на две вземания, 2./ тяхната насрещност, 3./ тяхната еднородност, 4./ тяхната изискуемост и 5./ тяхната ликвидност. Намерил е, че към датата на предявяване на иска - 13.06.2019г., не са били налице предпоставките по т. 4 и т.5 от фактическия състав, като едва с влизане в сила на въззивно решение гр.д. № 1047/2022г. на САС, т.е. считано от 10.08.2022г., фактическият състав на прихващането е завършил с осъществяване на всички факти по възражението за недължимост поради прихващане на насрещно изискуемо задължение в размер на 50 000 лева. Изложил е съображения, че обект на въззивната дейност е решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност, поради което е приел, че въпреки неточности в мотивите на първоинстанционния съд и наличието на очевидна фактическа грешка при пресмятането, която не е решаваща за изхода от спора пред въззивния съд, са налице предпоставките за потвърждаване на обжалваното решение. Намерил е за недоказани възраженията за допуснати процесуални нарушения, свързани с призоваването на ответника, като е изтъкнал, че ответникът е търсен на адресите, посочени в служебно изисканите от съда справки за постоянен и настоящ адрес, както и по месторабота. По отношение на възражението за местна неподсъдност е приел, че страната, която се позовава на това възражение, следва да е доказала, че адресът на ответника е различен от тези, които сам е посочил като постоянен и настоящ адрес. Изтъкнал е още, че липсата на правен интерес при образуване на делото е преодоляна на по-късен етап от развитието на исковото производство пред първата инстанция - с настъпване на факт от обективната действителност, какъвто е осъдително решение в полза на ищеца срещу ответника за връщане на недължимо платени 50 000 лева. Достигнал е до извод, че след като исковото производство не е било прекратено преди настъпване на този факт, считано от 10.08.2022г. за ищеца е налице правен интерес от предявения иск с правно основание чл.439 ГПК, а с оглед обективните и субективни предели на СПН на решението по въззивно гр.д. № 1047/2022г. на САС предявеният иск е основателен.

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Не е налице твърдяната в изложението вероятна недопустимост на въззивното решение. Съгласно постоянната практика на ВКС съдебното решение е недопустимо, когато не отговаря на изискванията за решаване на делото по същество; когато решението е постановено при липса на право на иск или ако правото на иск не е упражнено надлежно; когато съдът е бил десезиран от спора; при липса на положителна или наличието на отрицателна процесуална предпоставка; когато съдът се е произнесъл по непредявен иск. В случая оплакването за недопустимост на въззивното решение, както и поставените от касатора първи два въпроса и първите два подвъпроса по т.7, се основават на твърдения за отсъствие на правен интерес за ищеца от предявения иск към момента на предявяването му. В случая в исковата си молба ищецът е изложил твърдения, че с оглед сключен между страните договор за заем за сумата 50 000 лева, която не е била върната от ответника, е подал заявление по чл.417 ГПК и се е снабдил със заповед за незабавно изпълнение и с изпълнителен лист за дължимата главница, въз основа на който е било образувано изпълнително дело и е било проведено принудително изпълнение; че с оглед подадено от ответника възражение е предявил иск по реда чл.422 ГПК за установяване на вземането си, но с влязло в сила решение искът е бил отхвърлен поради счетено за основателно възражение на ответника за унищожаване на сключения договор на основание чл.31 ЗЗД, тъй като към момента на сключване на договора не е могъл да ръководи постъпките си поради наличие на маниен епизод на биполярно афективно разстростойво; че с оглед отхвърлане на иска в полза на ответника е бил издаден обратен изпълнителен лист за сумата 28 751,62 лева, ведно със законната лихва върху сумата от 30.12.2014г. до окончателното плащане, която към 09.07.2018г. възлиза на 10 292,59 лева, както и изпълнителен лист за сумата 2790 лева, представляваща разноски за въззивното производство по иска по чл.422 ГПК; че по посочените обратен изпълнителен лист и изпълнителен лист е образувано изп.д. № 339/2019г. на ЧСИ Г. Д.; че с оглед унищожаемостта на договора за заем между страните и на основание чл.34 ЗЗД ответникът дължи да върне на ищеца получената на отпаднало основание сума в размер на 50 000 лева; че с нотариална покана от 10.07.2018г., връчена на 27.08.2018г. чрез нотариус М. И., е отправил до ответника изявление за прихващане на насрещните задължения на страните, с оглед на което е настъпило погасяването им до размера на по-малкото от двете, а именно вземането на ответника в размер на 42 397,59 лева; че ако се приеме, че не са настъпили целените с нотариалната покана последици на прихващането, с исковата молба се прави изявление за прихващане на насрещните вземания на страните. Поради това ищецът е предявил иск по чл.439 ГК за установяване несъществуване на вземанията на ответника по изп.д. № 339/2019г. на ЧСИ Г. Д. поради погасяването им чрез прихващане. При така изложените твърдения настоящият състав намира, че за ищеца е налице правен интерес от търсената с предвения иск защита, тъй като се твърди несъществуване на вземането на ответника, предмет на принудително изпълнение по посоченото изпълнително дело, поради факт, настъпил след приключване на съдебното дирене в проиводството, в което са издадени обратния изпълнителен лист и изпълнителния лист, въз основа които е образувано изпълнителното дело. Обстоятелството дали твърденият факт се е осъществил – в случая дали са настъпили последиците на твърдяното прихващане, е относим към основателността на предявения иск, а не към неговата допустимост. Поради това не е налице вероятна недопустимост на постановеното въззивно решение.

Формулираните от касатора трети, четвърти, осми и девети процесуалноправни въпроси се отнасят до задължението на въззивния съд да обсъди доводите и възраженията на страните и събраните по делото доказателства, както и да изложи мотиви във връзка с тях. По тези въпроси не е налице поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Във връзка с приложението на чл.236, ал.2 ГПК е формирана постоянна практика, обективирана в служебно известните на настоящия състав Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 55 от 03.04.2014г. по т.д. № 1245/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 63 от 17.07.2015г. по т.д. № 674/2014г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 263 от 24.06.2015г. по т.д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 111 от 03.11.2015г. по т.д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т.о. и др., постановени по реда на чл.290 ГПК, както и посочените от касатора решения. Прието е, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл.263, ал.1 ГПК.

В настоящия случай при постановяване на обжалваното решение въззивният съд е обсъдил доводите и оплакванията на страните, както и събраните по делото доказателства. Противно на твърденията на касатора, въззивният съд е изложил съображения по доводите за недопустимост на първоинстанционното решение и за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила. Изводите, до които е достигнал, са резултат от самостоятелен анализ на събрани по делото доказателства, както и следствие от обсъждане на въведените от страните доводи и възражения. Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд не може да обоснове извод за наличие на твърдяното отклонение от постоянната практика на ВКС, поради което искането за допускане на касационен контрол по поставените въпроси е неоснователно.

Останалите въпроси, поставени от касатора, не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не са обусловили изхода на делото. Формулираният пети въпрос е неясен и няма връзка с мотивите на въззивния съд, доколкото уважаването на предявения иск е обосновано с извод за настъпилите последици на извършено след постановяване на решението, въз основа на което са издадени в полза на ищеца обратния изпълнителен лист и изпълнителен лист, прихващане между две насрещни вземания на страните, довело до погасяване на вземането на ответника, предмет на предявения иск по чл.439 ГПК. Поставените шести въпрос и трети подвъпрос по т.7 също се явяват неотносими, тъй като по отношение на наличието на предпоставките на чл.55, ал.1 ЗЗД и възникването на вземането на ищеца въззивният съд е зачел последиците на влязлото в сила решение по водения от него в отделно производство иск по чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД.

Касаторът не е формулирал правни въпроси, във връзка с които се е позовал на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК, нито е изложил съображения за обосноваването им, поради което така направеното искане за допускане на касационен контрол е неоснователно.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника разноски не следва да се присъждат, тъй като такова искане не е направено.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение