Определение № 658 от 01.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3767/2021 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от ответника Г. Р. Г. чрез адв. Д. Д. срещу решение № 49/21.05.2021 г. по в.гр.дело № 186/2021 г. на Сливенския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 260024/26.02.2021 г. по гр.дело № 1326/2019 г. на Районен съд гр.Нова Загора в частта, с която съдът се е произнесъл относно родителските права спрямо малолетните деца Р. Г. Р. и Д. Г. Р., възложени на майката М. П. С. - Г., определеното местоживеене на децата в дома на майката, определения режим на лични контакти между бащата Г. Р. Г. и децата, и присъдената издръжка в полза на всяко от децата. Поддържаното основание за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК е съществени нарушения на процесуалните правила. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените в изложението въпроси, да се отмени въззивното решение и вместо него се постанови друго, с което да се отхвърлят предявените искове от М. П. С.-Г. и се уважат насрещните искове на Г. Г.. В изложението към касационната жалба са поставени въпросите: 1. Длъжен ли е второинстанционният съд в мотивите на въззивното решение да разгледа всички наведени от страната доводи, аргументи и възражения и съответно да се обоснове защо отхвърля същите и ако не е сторил това, дали решението е постановено при процесуални нарушения? „За задължението на въззивния съд да обсъди всички направени от страните доводи, като изложи съображения кои от тях намира за неоснователни и защо? Въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС. 2. Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни? Въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС. 3. За задължението на въззивния съд да обсъди заключенията на вещите лица заедно с всички останали доказателства по делото, като оцени доказателствената им сила съобразно обосноваността им и да изложи мотиви защо ги кредитира или не ги приема? Въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС. 4. За критериите, които следва да бъдат приложени при извършване на преценката кой от родителите да упражнява родителските права и за зачитането на желанията на децата при кого искат да живеят. Въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС. 5. При констатиран синдром на родителско отчуждение длъжен ли е въззивният съд да назначи съдебно психологическа експертиза относно възможните мерки за преодоляване на синдрома на родителско отчуждение и тяхната продължителност? Въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС. Ответницата по касационната жалба М. П. С., чрез адв.Е. П. в писмен отговор е изразила мотивирано становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, което в обжалваната част подлежи на касационно обжалване и е процесуално допустима. С обжалваното решение Сливенския окръжен съд е потвърдил решение от 26.02.2021 г. по гр.дело № 1326/2019 г. на Районен съд Нова Загора в частта, с която съдът се е произнесъл относно родителските права спрямо малолетните деца Р. Г. Р. и Д. Г. Р., определеното местоживеене на децата в дома на майката М. С.-Г., определения режим на лични контакти между бащата Г. Р. Г. и децата и присъдената издръжка в полза на всяко от децата. Решението на Районен съд гр. Нова Загора по гр.дело № 1326/2019 г. в частта, с която е прекратен с развод, поради дълбоко и непоправимо разстройство сключения граждански брак между страните ищцата М. С. и Г. Г. по вина на двамата е влязло в сила. За да постанови посочения резултат въззивният съд е приел, че установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, изложена в мотивите на решението е пълна и основана на събраните доказателства. Възприети са правните изводи на районния съд, които са преценени за обосновани и на основание чл.272 ГПК е препратил към мотивите на първоинстанционното решение. От фактическа страна е прието за безспорно по делото и установено въз основа на писмените доказателства, че страните – ищцата М. П. С. – Г. и ответника Г. Р. Г., който е ищец по насрещен иск са родители на две малолетни деца Р. Г. Р., [дата на раждане] и Д. Г. Р., [дата на раждане] Приел е за установено, че и двамата родители притежават родителски капацитет за да полагат непосредствените грижи за децата, изразяват желание и готовност за това и са осигурили добри битови условия за посрещане на потребностите им. Прието е за установено в хода на въззивното производство, че М. С.-Г. е променила адреса си и вече не обитава жилището на своя брат, а се е установила в апартамент, собственост на родителите й, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес]0. Приел е за установено от социалния доклад на ДСП Ст.Загора от 10.05.2021 г., приет във въззивното производство, че жилището се намира в новопостроена жилищна кооперация и се състои от две стаи, баня и санитарен възел. По-малката от двете стаи била предвидена за детето Р., обзаведена с легло и гардероб. По-голямата стая била всекидневна с отворена кухня и хол, в който спели ищцата и по-малкото дете Д.. Жилището се намирало в непосредствена близост до детска градина, която посещавало малкото дете. В близост имало спирки на градски транспорт, училища и парк. Въззивният съд е приел за установено, че и двамата родители са трудово заети, че и двамата упражняват учителска професия. Посочил е, че за смяната на местоработата на ищцата, както и за записване на по-малкото дете на детска градина в [населено място] не са събрани писмени доказателства, че ответникът Г. Г. не е оспорил тези обстоятелства. Приел е, че посочените обстоятелства се установяват от социалния доклад, приет от въззивния съд и от личното изслушване на ищцата. Посочено е, че при личното изслушване на страните съдът останал с впечатлението, че и двамата бивши съпрузи са изключително отговорни родители, че и двамата полагат непосредствени грижи по отглеждането и възпитанието на своите две деца и желаят да упражняват родителските права спрямо тях. Приел е, че и двете страни познават отлично потребностите на децата, ежедневния им ритъм на живот, като и двамата могат да разчитат при нужда на помощ на своите родители при отглеждането и възпитанието на децата. Прието е, че основния спорен въпрос е за това на кого от двамата родители да се предостави упражняването на родителските права спрямо двете деца, родени от брака на страните и ненавършили пълнолетие, тяхното местоживеене, издръжката и режима на лични контакти с родителя, комуто не се предоставя упражняването на родителските права, както и въпросът дали е налице синдром на родителско отчуждение от майката при детето Р.. Прието е за установено по делото наличието на такъв синдром. Според въззивния съд това обстоятелство се извежда не само от приетите експертизи по делото, но и от личното изслушване на детето Р.. Посочено е, че съдът е възприел обстоятелството, че детето е силно обидено на майка си за разрухата на семейството, затова, че напуснала общия им дом и го оставила, като взела със себе си само малкото дете, доколкото Р. отказал да тръгне заедно с нея за [населено място]. Констатиран е от съда стремежът на Р. да „очерни” фигурата на майката, като сам разказва/без да е задаван подобен въпрос от съда/ за „разни ритуали”, изпълнявани от майка му за разваляне на магии, за вярване във врачки и др. подобни феномени, за които детето не би могло да знае и разбира, че са несъвместими с нормална човешка психика. Според съда очевидно е, че тези въпроси са били обсъждани в семейството, като „нещо лошо” и то пред детето и доколкото Р. не е отделян от баща си е изведен извод, че именно той е фигурата, внушаваща негативен образ за майката в неговата крехка детска психика и вероятно бабата по бащина линия, която се грижела за децата при отсъствие на бащата. Посочено е, че за това свидетелства и явното настояване на детето да остане на всяка цена да живее при баща си, че аргументите на Р. са, че от малък живеел и свикнал в [населено място], че в този град има изградени приятелства, че продължава да упорства в желанието си да живее при бащата дори и при условие, че майката остане да живее в същия [населено място] и без да му се налага да сменя училищна обстановка и приятели. Прието е, че за това настояване детето не е изложило разумни аргументи, че в същото време заявява, че майка му му липсва. От това обстоятелство е изведен извод, че не е разрушена напълно емоционалната връзка майка-син, че очевидно същата е разклатена и застрашена, поради вината която детето вменява на майката за разпада на семейството. Относно оплакването на въззивника Г. Г. съдът е приел, че не няма съществен противоречия между заключенията на експертите Г. и П. по въпросите за родителския капацитет на страните и наличието на родителско отчуждение за детето Р.. Прието е, че в своите заключения вещото лице Г. категорично е посочило, че майката притежава потенциал за стимулиране на когнитивното, емоционалното и социално развитие на децата. Може да им осигури спокойствие и сигурност, да откликне до голяма степен на емоционалните им потребности. Според съда в стила на живот на майката двете деца ще се адаптират по-бавно заради смяната на обстановката, но други препятствия не са отчетени. Вещото лице е посочило, че майката е склонна към налагане на правила, неприемливи на този етап за Р., но необходими за детето Д.. За бащата от вещото лице е посочено, че притежава нужните качества и способност за правилно и ефективно отглеждане на децата. Той е подчертано обгрижващ и несклонен към рестрикции, показва дефицити по отношение на налагане на правила и забрани. Посочено е, че между баща и син има изградена „заедност”, докато такава липсва между майка и син още преди раздялата на съпрузите, т.е. липсвали общи занимания и процеси, при които двамата заедно да участват. Приел е, че вещото лице Г. е посочило, че не се наблюдава отчуждение на Р. от майката, което да се съотнесе към периода на привременните мерки, т.е. при вече започнал бракоразводен процес. Липсата на заедност с майката започнала още преди срещата на детето Р. с експерта Г.. Прието е, че при изслушване на това вещо лице пред първоинстанционния съд, същото посочило, че двамата родители се опитвали да не манипулират децата, което не означавало, че други членове на семейството не го правели. Уточнено е, че са забелязани употребявани изрази от детето Р., които са чути или казани от някой във връзка с казаното от детето, че при бащата имало „по-доби условия”. Вещото лице при изслушването е посочило, че изследвало единствено дали отчуждението не идва от бащата или майката, като категорично отхвърля те да са източник на това, но казаното от детето не било характерно за детски начин на мислене. Уточнил е, че при синдром на родителско отчуждение детето се превръща в оръжие, като този процес вече се е състоял при Р.. Според съда от заключението се изяснява, че това вещо лице изключва теорията на Г. за родителско отчуждение само защото игнорирането на майката от Р. е процес предхождащ по време развода на страните и вещото лице не е изследвало този период. Въззивният съд е посочил, че при изготвянето на последващата съдебно психологична експертиза от вещото лице П. е изследван и периода, предхождащ раздялата на страните, което не е било извършено от експерта Г.. Според вещото лице П. има синдром на родителско отчуждение на детето Р. от майката, като е обяснено, че за такъв синдром може да се говори, когато има нежелание за контакт на детето спрямо родителя, каквото е налично в настоящия случай. Това вещо лице е обяснило подробно, че се касае за смесен тип „родителско отчуждение” с траен характер и етиология, неоснователни причини, произтичащи от естествената динамика в семейната структура – навлизането в юношество на Р. и раждането на сестричката му Д.. Според това вещо лице отчуждението по неоснователни причини е възникнало около раждането на второто в семейството дете, като естествен променлив процес на семейна динамика, обусловена от възрастовата и половата разлика между двете деца и възрастта, в която се намира към онзи момент детето Р.. С оглед на посоченото съдът е приел, че няма противоречие между двете вещи лица, тъй като вещото лице Г. не е изследвал периода преди раздялата, а директно отрича наличието на синдрома, тъй като детето вече е било отчуждено от майката, според него, поради липса на изградена на изградена „заедност”. Посочил е, че този извод на вещото лице се допълва от вещото лице П., която счита, че отчуждеността от майката е започнала по неоснователни причини преди раздялата на съпрузите и обяснило подробно защо. Прието е, че за противоречие би могло да се посочи извода на вещото лице Г. за липса на отчуждение, което да е формирано след раздялата на родителите на децата, чрез поведението на бащата спрямо фигурата на майката при точно обратния извод на вещото лице П.. Прието е още, че и по този въпрос експерта Г. не отхвърля категорично отчуждението, доколкото допуска, че е напълно вероятно други членове на семейството да са манипулирали детето Русия,но без да споменава кои са те. Посочил е, че зад тези други членове на семейството вещото лице П. визира поведението на бабата по бащина линия Я. С., която прилагала пряк контрол и грижа, както лично с присъствието си в дома на бащата, така и по телефона през почивните дни, когато не е при децата. Според съда по този причина бащата утвърдил авторитета, помощта, вниманието и грижите на своята майка-баба на двете деца, който процес в психологията се наричал „замяна на майчиния образ” и който не бил здравословен за децата. Поради това вещото лице П. приема, че и след раздялата на страните е налично отчуждение на детето Р. от майката и то повлияно от поведението на бащата и бабата по бащина линия, насочено към обезценяване, обезличаване и първично отхвърляне на майката. Съдът е приел, че дълбоки противоречие в заключенията на експертите няма, но изследването на вещото лице П. е доста по-подробно и обстойно, а изводите и заключенията са обосновани с посочване на ползваните източници и методи на изследване. Прието е, че няма разминавания и в заключенията на вещите лица д-р Н., д-р Р. Д. и психолог П. относно психичното здраве на майката на децата. Прието е още, че не са били установени симптоми на депресивно разстройство, страх, мания, провокирани от натрапчиви мисли за магии и други паранормални вмешателства. Не е установено наличие на психотична симптоматика, както понастоящем, така и за минало време. От правна страна относно исковете за предоставяне за упражняване на родителските права спрямо родените от брака две малолетни деца, местоживеенето и режима на лични контакти е прието следното: Въззивният съд е съобразил критериите, визирани в чл.59,ал.4 СК и указанията, дадени в ППВС № 1/12.11.1974 г. и интересите на двете деца, родени от брака на страните и е приел, че следва да се предостави упражняването на родителските права на тяхната майка. Прието е за установено в случая, че както майката на децата, така и бащата са изключително грижовни родители, че е доказано, че децата са привързани силно емоционално едно към друго, както и към баща си, че емоционална връзка съществува и между детето Д. и майката. Приел е, че водещият момент в случая за съда е ниската възраст на Д. и наличното отчуждение и игнориране фигурата на майката от детето Р.. Според съда сравнително ниската житейска възраст на детето Д. изисква по-осезаема нужда от ежедневно майчино присъствие, грижи и ласка. Съдът е приел, че по-голямото от двете деца Р. е в пубертетна възраст, която наред с наличното вече отчуждаване от майчината фигура би допринесло до задълбочаване игнорирането на майката и прекъсване на всякаква връзка. Посочил е, че без изобщо да се омаловажава фигурата на бащата на този етап на развитие на отношенията майка-син и то в негативен аспект и за да се пресече този отказ на детето да контактува с майката родителските права следва да се упражняват от нея. Според съда по този начин ще се даде възможност на двамата да затвърдят силна емоционална връзка, каквато има Р. с баща си, тъй като все още у детето има съхранено чувство на обич и копнеж по майчиния образ. Приел е, че по този начин няма да бъдат разделени двете деца, които са раснали заедно от раждането си и се търсят едно друго. Въззивният съд е отчел, че децата ще понесат известен стрес и безпокойство при промяна на битовата обстановка и социално обкръжение в новия град, където майката е установена, но е приел, че на този етап е по-важно заздравяването на връзката между майка и син. По тази причина съдът е посочил, че не взема под внимание настояването на детето Р. да остане да живее заедно със своя баща, към който по този начин показва лоялност. Прието е, че съдът не може да укорява майката за вярванията си в екстрасенси, магии, врачки и др. подобни паранормални явления. Посочил е, че хората не са еднакви и поради това по различен начин постъпват, в зависимост от собствените си възможности - или вземат решения сами и вярват в собствените си възможности, или чакат друг да решава вместо тях – т.е. вярват, че нещата са извън техния контрол. Посочил е, че всеки има право на избор и промяната зависи от този избор. Прието е, че вярването в свръхестествени и пророчески способности и феномени е свързано с народопсихологията на българския народ. Според съда в случая ищцата е търсила помощ от такива хора/феномени, но със знанието, одобрението и заедно със съпруга си към съответния момент. Поради това съдът е приел, че не следва ответникът да обръща това състояние и поведение в оръжие срещу ищцата и децата. Отчетено е и обстоятелството, че по делото няма данни за никакви психически разстройства, депресии, страхове, мании, които биха застрашили здравето и спокойствието на децата. При тези съображения съдът е формирал извод, че на този етап упражняването на родителските права спрямо двете малолетни родени от брака деца следва да се предостави на тяхната майка, респективно да се постанови местоживеенето при нея. Посочено е, че въпреки, че в съдебното решение е посочен адрес в гр.Ст. Загора на който вече майката не живее, а е установен друг адрес съдът е приел, че не следва да се отмени решението в тази част, тъй като родителят би могъл отново да смени местоживеенето си, а ненавършилите пълнолетие деца по силата на чл. 126,ал.1 СК го следват. Въззивният съд приел, че районният съд правилно е определил разширен режим на лични контакти на децата Р. и Д. с техния баща, че правилно са включени дни и часове през ваканциите на децата и техните лични празници – рождени дни, през Коледните, Новогодишните и Великденски празници, както и през лятото, като е посочен и начина на вземане и връщане на децата от дома на майката. Прието е, че определеният от районния съд режим на лични отношения най-адекватно към настоящия момент защитава правото на децата да контактуват и да не губят връзката с другия родител, комуто не са предоставени за упражняване родителските права, както и правото на този родител да задоволява своето родителско чувство, да изразява своята обич и привързаност към децата, да полага непосредствени грижи за тях и да участва във възпитанието им. Посочено е, че при промяна на обстоятелствата може да се иска и промяна в определения режим на лични отношения. Относно размера на издръжките е прието следното: Прието е, че детето Д. към момента е на пет годишна възраст, записана е и посещава детска градина. Детето Р. е на 13 години и завършва седми клас. Посочил е, че житейски известен факт е, че за осигуряване нормално израстване и правилно физическо и психическо развитие на децата на посочената възраст предвид нуждите от здравословна храна, козметични продукти, дрехи, медицинско обслужване при нужда са необходими значителни финансови средства, че децата нямат някакви изключителни специални нужди, които да бъдат съобразени при определяне размера на издръжките. Съобразено е обстоятелството, че след седми клас учебниците не са безплатни и вече се закупуват от родителите, както и всички останали ученически пособия и помагала. Съдът е приел за установено от социалния доклад на ДСП Нова Загора, че бащата на децата има месечен доход от 955 лв., като учител в ОУ”Х. С.” Нова Загора, като предстои започване и на втора работа в ПГТТ [населено място] с месечна заплата от 700 лв. Във въззивното производство при изслужване на ответника е прието за установено, че вече работи паралелно в две училища, поради което реализира месечен доход от 1655 лв. Ищцата е посочила пред социалния работник, изготвил социалния доклад по делото, че като възпитател в ОУ”Х. С.” Нова Загора получава заплата от 955 лв. месечно, че според приложената справка осигурителния й доход за периода 01.01.2019 г. – 31.12.2019 г. същият е в размер на 15847 лв. или по 1320 лв. месечно. С оглед на тези данни е прието, че за всяко от децата са необходими парични средства в размер на 320 лв. месечно, от която сума бащата следва да поеме по 200 лв. за всяко дете, а майката по 120 лв. с оглед на обстоятелството че тя ще полага непосредствените грижи по отглеждане и възпитание на двете деца. Прието е, че нуждите на децата правилно са преценени от районния съд и определеният размер на издръжките от по 200 лв., платими от бащата е справедлив и съответства на ежедневните им потребности. Поради съвпадане на крайните правни изводи на двете съдебни инстанции в обжалваните части на решението на районния съд последното е потвърдено. По правните въпроси: Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия въпрос от изложението. С решение № 15/30.01.2016 г. по гр.дело № 4604/2014 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК е възприета практиката на ВКС, според която въззивният съд е такъв по съществото на спора и не може да действа като контролно-отменителна инстанция. Посочено е, че според приетото в Тълкувателно решение № 1/ 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/ 2013 г., ОСГТК, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Поради това и въззивната инстанция, както първата, трябва да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. В мотивите на решението й трябва да бъде посочено кои факти се приемат за установени и въз основа на кои доказателства, а когато страните са направили доводи във връзка с достоверността на тези доказателства, на тези доводи трябва да бъде даден обоснован отговор. Необсъждането и непроизнасянето във въззивното решение по всички своевременно заявени възражения и доводи на ответника, когато е приет за основателен довод на въззивника-ищец за неправилност на първоинстанционното решение, е съществено нарушение на процесуалните правила, което води до неправилност на въззивното решение и е основание за неговата отмяна. В същата насока е разрешението на правния въпрос в останалите, цитирани от жалбоподателя решения на ВКС по чл.290 ГПК. Правният въпрос не е разрешен в отклонение от посочената практика на ВКС. С въззивното решение съдът е определил предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, съответно е обсъдил всички доказателства по делото и доводите на всяка от страните. Въззивният съд е възприел правните изводи на първоинстанционния съд и на основание чл.272 ГПК е препратил към тях. Освен това, след като е преценил всички събрани по делото доказателства, както и доводите на страните съдът е формирал свои фактически и правни изводи по съществото на спора. Изложените мотиви в решението отразяват решаващата правораздавателна дейност на въззивната инстанция. В обжалваното решение са изложени и мотиви по доводите на ответника за неправилност на първоинстанционното решение. Съдът е обсъдил заключенията на вещите лица по изслушаните съдебно психиатрични и психологични експертизи в съвкупност със събраните доказателства и е мотивирал извод, че съществени противоречия няма в заключенията на вещите лица Г. и П. по въпросите относно родителския капацитет на страните и наличието на родителско отчуждение за детето Р.. Прието е, че няма разминавания и в заключенията на вещите лица д-р Н., д-р Р. Д. и психолог П. по отношение на психичното здраве на майката на децата.Изложени са и мотиви, в които е обективирана извършената преценка от съда с оглед установените по делото конкретни факти по всеки от критериите, посочени в чл.59, ал.4 ГПК, изхождайки от най-добрия интерес на всяко от децата – Д. и Р., като е прието, че родителските права следва да се възложат на майката и да се определи при нея местоживеенето на децата. Формирани са фактически и правни изводи по исковете за присъждане на месечна издръжка и режим на лични отношения между децата и бащата, на когото не е възложено упражняването на родителските права. Изложените от съда мотиви са достатъчни от гледна точка на въззивното производство, тъй като съгласно разясненията, дадени в т.решение № 1/2013 г. по т.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС въззивният съд не повтаря дейността на първоинстанционния съд, а само я надгражда. С оглед на посоченото съдът намира, че правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с цитираната практика на ВКС. Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория правен въпрос от изложението. С решение № 24/28.01.2010 г. по гр.дело № 4744/2009 г. на ВКС, г.о. по чл.290 ГПК е прието, че съдебното решение следва да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, а когато някое доказателство се приема за недостоверно, съдът следва да изложи мотиви затова. Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с тази практика на ВКС, тъй като в обжалваното решение е извършил преценка на всички събрани по делото доказателства и относимите към предмета на спора доводи на всяка от страните. Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по третия въпрос от изложението. С решение № 145/12.11.2020 г. по гр.дело № 256/2020 г. на ВКС, III г.о. по чл.290 ГПК е възприета трайната практика на ВКС, съгласно която съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице, дори да не е оспорено от страните. Заключението на експертизата се преценява съобразно всички доказателства по делото, неговата пълнота, яснота и обоснованост. Оценката на заключението на вещото лице във всички случаи следва да се мотивира от съда. Същото се отнася и за противоречивите експертизи, при които съдът трябва да обоснове защо възприема или не всяка от тях (решение №224/19г. на ІІІ ГО). А когато съдът прецени, че представеното заключение е необосновано и възниква съмнение за неговата правилност, той възлага повторно заключение, като назначава друго или повече вещи лица (решение №542/12г. ІV ГО). Правният въпрос е разрешен в съответствие с посочената практика на ВКС. Въззивният съд е обсъдил заключенията на вещите лица по назначените по делото експертизи в съвкупност с всички доказателства по делото. Приел е, че съществени противоречия няма в заключенията на вещите лица Г. и П. по въпросите относно родителския капацитет на страните и наличието на родителско отчуждение за детето Р. от майката. Прието е, че няма разминавания и в заключенията на вещите лица д-р Н., д-р Р. Д. и психолог П. по отношение на психичното здраве на майката на децата. Тези изводи на съда са в съответствие с цитираната практика на ВКС. Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по четвъртия въпрос от изложението. С решение № 218/03.12.2019 г. по гр.дело № 763/2019 г. на ВКС, III г.о. по чл.290 ГПК е възприета практиката на ВКС, според която въззивни ят съд е длъжен в мотивите на решението си да обсъди всички доказателства относно правно релевантните факти, касаещи мерките за упражняване на родителските права и личните отношения между децата и родителите, като приоритет има интересът на децата,за който съдът следи служебно. Най-добрият интерес на детето определя решението на съда при възлагане упражняването на родителските права и при мерките за личните отношения включително, а въззивните функции се осъществяват и в защита на публичен интерес предвид указанията, дадени в т.1 и т.3 от ТР № 1/2013г по т.д.№1/2013г. ОСГТК на ВКС във връзка със служебното начало,което има превес пред диспозитивното и състезателното начало в процеса,щом се касае за интересите на дете. Съдебният състав е приел, че в ППВС№ 1 от 12.11.1974г.,което не е загубило сила са изброени примерно обстоятелства чиято промяна може да обоснове изменение на вече определените мерки относно упражняването на родителските права. Те са разделени в две групи, като в първата група се включват промени засягащи положението на детето или мерките и тяхната ефективност, а втората група включва обстоятелства, свързани с нововъзникнали права и задължения на родителите,по повод задължителното спазване на вече определените мерки. Пречки от страна на родителя, които отглежда детето ,за осъществяване на личните отношения с другия родител е от втората, особена група обстоятелства. Поведение на родител, на който е предоставено упражняването на родителските права,с което възпрепятства контакта с другия родителя не е в интерес на детето.Поведението е релевантно, но не е решаващо като самостоятелно основание за промяна на вече определените мерки по упражняването на родителските права, както е посочено в реш.№395/12 гр.д №516/2012, ІІІ г.о на ВКС. Необходима е балансирана преценка при която следва да бъдат взети предвид всички релевантни факти, включително има ли отчуждение при детето към родителя, който претендира промяната. При установена степен на отчуждение, виновният принос на родител за тази ситуация се отчита с оглед необходимостта определените от съда мерки да са насочени към преодоляване на отчуждението при детето. Във всеки спор, свързан със съдебна администрация на отношенията между родители и деца съдът е длъжен да съобрази както общите критерии, така и спецификите на конкретния случай,имащи значение за създаване на нормална обстановка за общуване и поддържане на отношения между детето и родителя, който не упражнява родителските права и висшият критерий за решението на съда е детският интерес,а не санкционирането на виновния.Следвайки висш критерий, макар да не е обвързан от желанието или нежеланието на детето да живее с единия родител и да има ли контакти с другия, във всички случаи съдът следва да вземе предвид и да зачете чувствата на детето, да отчете ефекта на принудата при изпълнението на съответния режим, с оглед възрастта на детето, конкретното му развитие и зрелост и с оглед конкретното му психоемоционално състояние. С решение № 67/06.03.2015 г. по гр.дело № 4648/2014 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК е възприета практиката на ВС, изразена в ППВС № 1/12.11.1974 г., според която - т. І и т. ІІ при определянето на родителя, който еднолично ще упражнява в бъдеще родителските права се държи сметка за интересите на децата. В понятието "интереси на децата” се включват необходимостта от правилно отглеждане и възпитание на децата, създаване на трудови навици и подготовка за справяне за справяне с житейските задачи. В това понятие влизат и материалните интереси на детето - обезпечаване на жилище, битови условия, управление на имуществото и грижи за съхранението му, представителство и др. Решаващо значение за интересите на детето има цялата съвкупност от интереси; не отделни обстоятелства, а съвкупността от обстоятелства на разглеждания случай. Такива съществени обстоятелства, посочени и в чл. 59, ал. 4 СК са възпитателски качества на родителите, но не тяхното наличие, а конкретното им проявление; моралният лик на родителите, които чрез примера си ще създават нравствени добродетели в децата си, а всяка проявена от родителите антиобществена проява създава отрицателен нравствен облик и лош пример за децата, т.е. явява се пречка за предоставяне на родителските права; проявените лични грижи и отношение към децата; изявената на дело готовност да отглеждат и възпитават децата си; привързаността на децата към родителите; полът и възрастта на децата; социалната среда, в която ще живеят децата и жилищно битовите условия и пр. фактори от значение за бъдещото им пълноценно развитие. Съдебният състав е приел, че в практиката си по приложението на чл. 59, ал. 2 СК, Върховният касационен съд е провеждал последователно принципа, че преценката за обстоятелствата, явяващи се от значение за предоставяне на родителските права не следва да бъде извършвана механично, а след задълбочен анализ на обстоятелствата на конкретния случай. В определени случаи, възпитателските качества, моралният облик или привързаността на детето към един от родителите могат да имат решаващо значение с оглед интереса му, независимо, че другият родител също притежава възможност и желание да отглежда и възпитава детето. При решаване на въпроса за родителските права съдът следва да съобрази и установените отношения между родителите и доколко те не пренасят върху децата личните си проблеми; доколко не препятстват контактите между детето и другия родител, вкл. чрез създаване на психологически прегради; доколко във взаимните си отношения проявяват щадящо отношение спрямо неукрепналата детска психика. Правният въпрос не е разрешен от въззивния съд в отклонение от посочената практика на ВКС и задължителна практика на ВС. При решаване на въпроса относно упражняването на родителските права върху ненавършилите пълнолетие две деца в случая съдът е извършил преценка по критериите, изброени примерно в чл.59,ал.4 СК: възпитателските качества на всеки от родителите – ищцата и ответника. По този критерий съдът е приел, че и двамата родители са изключително отговорни и притежават родителски капацитет за да полагат непосредствени грижи за децата, полаганите грижи по отношение на децата, желанието на родителите да отглеждат и възпитават децата след раздялата си – в случая и двамата родители изразяват желание и готовност за това, привързаността на децата към родителите. Съдът е приел, че е установено родителско отчуждение на детето Р. от майката, съответно от изслушаните съдебопсихологически експертизи е установен типа на отчуждението – смесен тип с траен характер и етиология, неоснователни причини, произтичащи от естествената динамика в семейната структура/навлизане в юношество на Р. Р. и раждането на сестричката му Д./, който след фактическата раздяла на двамата родители се изменя в основателно родителско отчуждение, вследствие поведението на бащата Г. Г. спрямо личността, родителския авторитет и ролевия образ на майката М. С.-Г.. Въззивният съд е взел предвид полът и възрастта на всяко от децата, възможността трети лица да оказват помощ при тяхното отглеждане и възпитание, социалното обкръжение на родителя, на когото ще се предоставят родителските права, жилищно - битовите условия на живот, с които всеки от родителите разполага, финансовите им възможности. При извършената преценка съдът се е ръководил от интереса на всяко от децата и е приел, че майката е по-подходящият родител и на нея следва да се предостави упражняването на родителските права. Всички тези изводи са изцяло в съответствие с посочената практика на ВКС и поради това не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос. Съдът не обсъжда цитираните от жалбоподателя решения на състави на ВКС по чл.290 ГПК - № 91/19.03.2014 г. по гр.дело № 6859/2013 г. на ВКс, IV г.о. и решение № 162/27.07.2015 г. по гр.дело № 7228/2014 г. на ВКС, III г.о., тъй като със същите са разрешени правни въпроси, различни от поставения четвърти въпрос. Неоснователни са доводите за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по петия въпрос от изложението. С решение № 19/15.02.2019 г. по гр.дело № 2578/2018 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК е възприета практиката на ВКС, изразена в решение № 244/15.07.2015 г. по гр.дело № 7234/2014 г. на ВКС, IV г.о., според която режимът на лични отношения е приложим за преодоляване на установено по делото родителско отчуждение. Родителското отчуждение накърнява в най-голяма степен интереса на детето и съдът е длъжен при определяне на режима на лични отношения да вземе адекватни/според състоянието на детето, степента на осъзнаване на проблема от двамата родители и готовността им да се включат в разрешаването му/ мерки за неговото преодоляване. Затова в чл.59,ал.6, изр.2 СК законът при наличие на данни за родителско отчуждение задължава съда служебно да назначи експертиза и изслуша заключението на вещо лице. Прието е, че съдът не може да определи адекватни мерки относно упражняването на родителските права и личните отношения на детето, без да съобрази необходимите мерки за преодоляване на родителското отчуждение, готовността на родителите да ги приложат и поведението им в хода производството по делото, особено ако такива мерки са предприети в друго производство или са препоръчани от експерта и съдът ги намира полезни. Неосъзнаването от родителя на вредните последици за детето от родителското отчуждение, несъдействието или активното противопоставяне срещу мерките за преодоляване на този психологичен проблем и отсъствието на готовност за продължаване на работата за преодоляването му, са показателни за отсъствието на родителски и възпитателски качества у съответния родител. С решение № 102/27.06.200019 г. по гр.дело № 4210/2018 г. на ВКС, III г.о. чл.290 ГПК е прието, че интересът на детето е свързан с правото на лични отношения с всеки от родителите му и правото да бъде възпитавано и отглеждано по начин, който да осигурява неговото нормално физическо, умствено, нравствено и социално развитие (чл.124 СК). Синдромът на родителското отчуждение означава безкомпромисно обръщане на детето срещу единия от родителите и възприемането му като враг. Поради това синдромът на родителско отчуждение пряко накърнява правата на детето да бъде отглеждано и възпитавано от двамата родители и да има лични отношения с всеки от тях. Тъй като съдът следи служебно за интересите на детето, то при определянето на режима относно родителските права, е длъжен да съобрази предоставянето на родителските права и упражняването на личните контакти с мерките за преодоляване на синдрома на родителско отчуждение, когато такъв е констатиран (в този смисъл решение №19/2019г. на ІV ГО и решение № 110/2018г. на ІV ГО). Относно възможните мерки за преодоляване на синдрома на родителско отчуждение и тяхната продължителност, са нужни специални знания и изслушването на съдебно- психологическа експертиза. Правният въпрос не е разрешен в отклонение от цитираната практика на ВКС. Въззивният съд е констатирал наличие на данни по делото за родителско отчуждение на детето Р. спрямо майката и в съответствие с приетото в цитираното решение по гр.дело № 2578/2018 г. на ВКС, IV г.о. е допуснал назначаване на съдебнопсихологическа експертиза – първоначална и повторна. Въз основа на тези експертизи и всички останали доказателства е прието за установено родителско отчуждение спрямо майката на детето Р. и типа отчуждение. Преценявайки установените конкретни факти по делото по критериите, установени в чл.59,ал.4 ГПК съдът е формирал решаващ извод, че родителските права върху двете деца – Д. и Р. следва да се възложат на майката. Цитираната практика на ВКС, в частта относно определяне на необходимите мерки за преодоляване на родителското отчуждение и назначаване на съдебнопсихологическа експертиза относно възможните мерки касае хипотези, при които родителските права по отношение ненавършили пълнолетие деца са възложени на родител, по отношение на който не е констатирано родителско отчуждение, а такова отчуждение е налице спрямо родителя по отношение на който е определен режим на лични контакти с децата. Настоящият случай е различен и поради това цитираната практика на ВКС в частта, с която е прието, че определянето на мерките за преодоляване на родителското отчуждение и тяхната продължителност и изслушване на съдебнопсихологическа експертиза за възможните мерки е неприложима. Съдът не обсъжда решение № 331/01.11.2013 г. по гр.дело № 2181/2013 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК, тъй като със същото е разрешен правен въпрос, различен от поставения. Правният въпрос, който е разрешен е: по приложението на чл. 51, ал. 4 и чл. 59, ал. 9, във вр. с чл. 59, ал. 4 от СК, а именно – относно преценката на изменението на обстоятелствата, като основание за промяна на мерките по упражняването на родителските права, и конкретно – на поведението на родителите и на останалите установени по делото причини, довели до категорично нежелание у детето да живее с родителя, на когото е било предоставено упражняването на родителските права с предходното съдебно решение. Като взема предвид изложеното съдът приема, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по поставените въпроси от жалбоподателя Г. Р. Г., чрез адв.Д. Д.. С оглед изхода на делото в полза на ответницата по касационната жалба следва да се присъди сумата 600 лв. разноски по делото за настоящата инстанция за адвокатско възнаграждение. П о изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение