Определение № 234 от 18.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4190/2019 г.

Производство е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. С решение № 253 от 27.06.2019 год. по въззивно гр. д. № 361/2019 год. Русенският окръжен съд, като въззивна инстанция, е потвърдил изцяло първоинстанционното решение № 346 от 05.03.2019 год. на Районен съд – Русе, постановено по гр. д. № 363/2015 год., с което е допуснато извършването на съдебна делба между Ф. И. Г. от [населено място], Н. Х. И. Г. от [населено място], Б. Е. П. от [населено място] и С. Е. А. от [населено място] на следните недвижими имоти: · Имот № ***** в землището на [населено място], с ЕКАТТЕ ****, общ. В., обл. Р., местност „Ш. Т.“, с площ 35.203 дка, трета категория, с начин на трайно ползване: полска култура; при описаните граници · Имот № **** в землището на [населено място], с ЕКАТТЕ ****, общ. В., обл. Р., местност „П. С.“, с площ 3.700 дка, шеста категория, с начин на трайно ползване: други селскостопански територии; при описаните граници · Недвижим имот – земя и сграда, представляващ съгласно кадастрална скица УПИ **** в кв. 38 по регулационния план на [населено място], одобрен със заповед № 163 от 24.02.1976 год., с площ 870 кв. м., находящ се на [улица] [населено място], общ. В., обл. Р.; при описаните в решението граници при права: 2/6 ид. части за Ф. И. Г., 2/6 ид. части за Н. Х. И. Г., 1/6 ид. част за Б. Е. П. и 1/6 ид. част за С. Е. А.. Въззивното решение е обжалвано в срока по чл. 283 ГПК с касационна жалба от Н. Х. И. Г., чрез пълномощника му адв. С. М. от АК - Русе, с оплаквания за неговата неправилност поради допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила, довели също така и до необоснованост на решението. Счита, че съдът неправилно е приел, че ищецът е изпълнил дадените му указания за представяне на актуални скици и данъчни оценки на имотите, както и неправилно е приел като недоказано направеното от ответника – касатор в настоящото производство, възражение за придобиване на имотите по давност. Моли за отмяна на въззивното решение и постановяване на решение по същество на спора или евентуално връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд и извършване на нови съдопроизводствени действия. Претендира присъждане на разноските по делото. В приложеното към жалбата изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, обосновавайки го с противоречие с разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 1 от 19.05.2004 год. по тълк. д. № 1/2004 год., ОСГК на ВКС и Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 год. по тълк. д. № 1/2013 год., ОСГТК на ВКС по процесуалноправни въпроси: 1. Относно задължението на съда да индивидуализира точно делбените имоти чрез техните основни белези; 2. Дали въззивният съд се произнася с изричен диспозитив по възражението по чл. 76 ЗН?; 3. Необходимо ли е възражението по чл. 76 ЗН да е изрично направено или е достатъчно да може да бъде изведено по тълкувателен път от съда?; 4. В какво следва да се изразява необходимата и изискуема процесуална грижа за своевременно узнаване на факти и обстоятелства по делото? В изложението е релевирано и основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване – очевидна неправилност. От ответника по касация Ф. И. Г., чрез адв. Р. С. от АК – Русе, е постъпил в срок писмен отговор, с който оспорва наличието на поддържаните основания по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, евентуално навежда аргументи и за неоснователност на подадената жалба. Претендира присъждане на разноските, съгласно представен списък по чл. 80 ГПК. Останалите съделители не дават становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Второ отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното: За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че общият наследодател И. Г. е починал на 19.02.1978 год. и е оставил свои наследници по закон – Н. Г. /преживяла съпруга/, починала на 03.04.1989 год. и три деца – ищецът Ф. Г., ответникът Н. Г. и З. Г.. Последната починала на 19.07.1997 год. и била наследена от своите деца – ответниците Б. Е. П. и С. Е. П.. С решение № 307 от 03.02.1999 год. на ОСЗ – гр. Ветово наследниците на И. Г. били обезщетени с процесните имоти № **** и № **** в землището на [населено място], а третият недвижим имот – УПИ **** в кв. 38 по регулационния план на [населено място], находящ се на [улица] [населено място], общ. В., обл. Р., е записан на името на общия наследодател И. Г., съгласно удостоверение от 19.01.2015 год. от Техническа служба при Община Ветово. При така установените факти въззивният съд е намерил за правилни и законосъобразни изводите на районния съд за основателност на предявения иск за делба, като е посочил изрично, че дяловете на наследниците върху имотите са правилно определени, съобразно разпоредбата на чл. 5, ал. 1 ЗН. В мотивите си е обсъдил подробно изложените във въззивната жалба възражения, като е приел, че ищецът е изпълнил надлежно указанията на първоинстанционния съд и по делото са приложени скици и данъчни оценки на делбените имоти. Констатирал е, че изводът за преклудиране на възражението за изтекла придобивна давност на ответника Н. Г. като заявено след изтичане на срока за отговор на исковата молба е неправилен, предвид разпоредбата на чл. 342 ГПК, която изрично допуска възраженията против участие на някой в делбата да бъдат правени в първото по делото заседание. С оглед на това въззивният съд е разгледал възражението за придобивна давност, но е приел, че същото не е подкрепено с никакви доказателства, поради което и не може да бъде уважено. Относно възраженията на ответника Н. Г. за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд в тази насока, въззивният съд е приел, че въпреки първоначално заявеното искане на неговия процесуален представител за допускане на двама свидетели, то впоследствие тези свидетели не са конкретизирани като лица, нито е посочено за кои обстоятелства ще свидетелстват, не са и доведени, нито са ангажирани каквито и да било писмени доказателства за установяване на изтеклата придобивна давност в негова полза. Така мотивиран, съдът е приел възражението за изтекла придобивна давност в полза на Н. Г. за недоказано, поради което и неоснователно и като е оставил без уважение подадената от него въззивна жалба, е потвърдил първоинстанционното решение. При тези мотиви на въззивния съд, настоящият състав на ВКС намира, че не е налице сочената от касатора „очевидна неправилност“ на въззивното решение, по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. Като основание за допускане на касационното обжалване, очевидната неправилност е налице при видимо нарушаване на императивни материалноправни норми, при допуснато нарушение на установените основни принципи на гражданския процес, при липса на мотиви или когато последните са неясни до такава степен, че да не се разбира формираната в диспозитива на решението воля на съда, както и когато фактическите констатации на съда са в грубо несъответствие с доказателствата, правилата на логиката и науката, и нарушават изискването за установяване на истината. В конкретния случай, не е налице очевидна неправилност на постановения въззивен акт, защото не може да се изведе порок, установим пряко и единствено от съдържанието му, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, съответно без съобразяване на действителното съдържание на защитата им и обсъждане на събраните доказателства. Не се установяват и останалите основания по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно произнасяне по предмета на настоящото производство – вероятна нищожност или недопустимост. За да се допусне касационното обжалване по формулиран от касатора правен въпрос, той следва да е включен в предмета на делото и да е обусловил изхода на спора, съгласно разясненията в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. по тълк. д. № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС. При посочените мотиви на въззивния съд, настоящият съдебен състав намира, че първият процесуалноправен въпрос относно задължението на съда за точна индивидуализация на делбените имоти е обуславящ изхода на делото, но не е разрешен в противоречие с установената съдебна практика. Исковата молба е нередовна и съдът е длъжен да я остави без движение със съответните указания само когато първоинстанционният съд не е изпълнил задълженията си, свързани с проверката на редовността й, както и събирането на доказателства относно пълната и точна индивидуализация на делбените имоти – решение № 247 от 18.06.2012 год. на ВКС по гр. д. № 449/2011 год., I г. о. Както беше посочено, в случая по делото са представени актуални скици и данъчни оценки на имотите, както и документи, легитимиращи страните по делото като съсобственици по наследяване на посочените имоти. С оглед тези фактически констатации не е налице противоречие с установената практиката на ВКС по реда на чл. 290 ГПК, нито със задължителната такава в цитираното от касатора Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 год., ОСГТК относно правомощията на въззивната инстанция. Вторият и третият въпрос не са относими към предмета на спора и изобщо не следва да бъдат обсъждани в настоящото производство. Разпоредбата на чл. 76 ЗН касае недействителността на актовете на разпореждане на сънаследник с отделни наследствени предмети, когато същите не са се паднали в неговия дял при делбата. В този смисъл не са правени възражения от страна на ответника – касатор в настоящото производство, нито са налице изобщо каквито и да било данни за разпореждане с някой от процесните имоти от страна на който и да било от сънаследниците. В случай, че касаторът е имал предвид направеното от него възражение за изтекла придобивна давност по чл. 79 ЗС, то следва да се отбележи, че законът е достатъчно ясен и по въпросите е налице съдебна практика. Съгласно чл. 120 ЗЗД, давността не се прилага служебно – необходимо е изрично и своевременно възражение от страната в тази насока. В диспозитива на решението съдът се произнася само по насрещни права на ответника, предявени с възражение, а именно - искания и възражения за право на задържане /чл. 72, ал. 3 ЗС, чл. 91 ЗЗД/ и за вземането, въз основа на което е направил възражение за прихващане. Освен за посочените насрещни права на ответника, за други права, предявени чрез възражение, съдът не се произнася с отделен диспозитив / решение № 21 от 15.05.2013 год. на ВКС по гр. д. № 741/2012 год., II г. о., ГК/. Задължение за произнасяне в диспозитива на решението ще е налице, когато правото е предявено с инцидентен установителен иск, каквато не е настоящата хипотеза. Изложените от касатора съображения представляват оплаквания за неправилност на извода на съда по възражението му за придобивна давност поради допуснато процесуално нарушение, изразяващо се в недопускане на свидетелски показания, които не могат да бъдат обсъждани в настоящето производство, нито могат да обосноват наличието на процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, още по-малко и наличие на някоя от допълнителните предпоставки за допускане на касационно обжалване. Последното е в тежест на касатора, съгласно разясненията в мотивите на т. 1 на ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС в контекста на спазване принципа на диспозитивното начало в гражданския процес. От друга страна, четвъртият формулиран от касатора въпрос относно необходимата и изискуема процесуална грижа за своевременно узнаване на факти и обстоятелства по делото е твърде общо формулиран, като оставя неизяснено каква е връзката му с конкретния правен спор. Съответно, той също не представлява правен въпрос по смисъла на разясненията в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по т. д. № 1/2009 год., ОСГТК и не може да обоснове допускане на касационното обжалване. Предвид изложеното въззивното решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване на нито едно от посочените от касатора основания, тъй като не се констатира особено тежък порок на решението, който да обосновава неговата нищожност, недопустимост или очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, нито е налице обуславящ правен въпрос, по отношение на който да е налице някоя от допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 – 3 ГПК. Касаторът не аргументира наличието на противоречие с тълкувателни решения и постановления на ВС и ВКС, както и с решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 год., ОСГТК, точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице винаги, когато приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. В случая обаче не се установява необходимост от промяна на създадената съдебна практика, осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, нито необходимост от попълване на празноти в нормативната уредба. С оглед този изход на делото касаторът следва да заплати на ответника по касация Ф. Г. направените в това производство разноски в размер на 600 лв., представляващи заплатено в брой адвокатско възнаграждение по представения договор за правна защита и съдействие. По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.: