Определение № 348 от 31.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5851/2014 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Постъпила е касационна жалба от Българската държава, представлявана от министъра на регионалното развитие, по пълномощие от областния управител на Област – Русе, чрез процесуален представител ст.юрисконсулт Й.-Н., срещу решение от 03.06.2014г., постановено по в.гр.д.№101/2014г. на Апелативен съд – Велико Търново, в частта, с която е потвърдено решение от 20.12.2013г. по гр.д.№602/2013г. на Окръжен съд – Русе, в частта, с която Българската държава, представлявана от министъра на регионалното развитие, е осъдена да заплати на [фирма] направени разноски по договора /режийни разноски и цена на тръжна документация/ на основание чл.189, ал.1, изр.2 ЗЗД и изплатено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство по дело на основание чл.191, ал.1, ал.1, пр.2 ЗЗД, както и в частта за разноските. Касаторът счита, че е налице основание по чл.280, т.1 и 2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът [фирма], чрез процесуален представител адв.П., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл.283 от ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира: С влязлата в сила като необжалвана част от въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решениев частта, с която е развален договор за продажба на недвижим имот, сключен между страните на 24.07.2009г. с н.а.№31/2009г. на основание чл.189, ал.1 ЗЗД, вр. чл.87, ал.3 ЗЗД; Българската държава е осъдена да заплати на [фирма] сумата 141121лв., съставляваща покупна цена по договора за продажба на основание чл.189, ал.1, изр.2, предл.1 ЗЗД, ведно със законна лихва считано от 06.06.2013г. до окончателното изплащане. С въззивното решение в обжалваната част от ответника част е потвърдено първоинстанционното решение за уважаване на предявения от [фирма] срещу Българската държава, представлявана от министъра на регионалното развитие, иск за заплащане на направени разноски по договора /режийни разноски и цена на тръжна документация/ на основание чл.189, ал.1, изр.2 ЗЗД и изплатено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство по делото по спора за собственост, с решението по което [фирма] е отстранен от имота, на основание чл.191, ал.1, пр.2 ЗЗД, както и в частта за разноските. Касаторът счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК по въпросите: „дали исковете досежно горепосочените суми са основателни след като всички обстоятелства по делото са в посока, че дружеството се явява недобросъвестен купувач/кредитор; следва ли при такава фактическа обстановка да се приложи нормата на чл.192 ЗЗД, според която ако купувачът е знаел по време на продажбата за правата на третите лица, при съдебно отстранение той може да иска само връщане на цената”. Така поставените въпроси не съставляват въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да са от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическатата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът не сочи правния въпрос от значение за конкретното дело, разрешен от въззивния съд, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол. При факултативното обжалване по действащия ГПК е необходимо изпълнение на тези допълнителни изисквания с оглед извършването на подбор на жалбите, които касационната инстанция ще допусне до разглеждане по същество. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос като общо основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване от доводите за неправилност на въззивното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, съгласно ТР №1/2009г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГК на ВКС. Касаторът поставя въпрос: „визираните суми представляват ли действително претърпяна вреда и пряка и непосредствена последица ли са от неизпълнението на престацията за прехвърляне правото на собственост”, който счита, че е разрешен в противоречие с решение №507 от 01.07.1994г., Іг.о., с което е прието, че: по системата на ЗЗД продажбата на чужда вещ не е нищожна, но ако купувачът бъде евикциран изцяло и отчасти, продажбата може да се развали, като отговорността за това носи продавачът, който трябва да върне получената цена, да заплати направените разноски по договора и другите вреди, които купувачът търпи от евикцията по общите правила за неизпълнение на договорите и на решение №62 от 01.04.1965г. по гр.д.№36/65, ОСГК, с което е прието, че: за да може продавачът да носи отговорност за вредите, които купувачът е претърпял вследствие на отстранението, следва съгласно чл.82 ЗЗД вредите да се дължат на неизпълнението, да са пряка и непосредствена последица на същото и да е могло да бъдат предвидени при пораждането на задължението; че повишената стойност на имота не е пряка и непосредствена последица на неизпълнението на задължението на продавачите и не може да бъде предвидена при пораждането на задължението по смисъла на чл.82 ЗЗД. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по този поставен от касатора въпрос. Съгласно разпоредбата на чл.189, ал.1 ЗЗД: „Ако продадената вещ принадлежи изцяло на трето лице, купувачът може да развали продажбата по реда на чл.87. В този случай продавачът е длъжен да върне на купувача платената цена и да му заплати разноските по договора, както и необходимите и полезни разноски за вещта. За другите вреди продавачът отговаря съгласно общите правила за неизпълнение на задължението”, а съгласно разпоредбата на чл.191, ал.1 ЗЗД: „Ако купувачът бъде съдебно отстранен, той може да иска от продавача още и стойността на плодовете, които е осъден да върне на третото лице, и заплащане на разноските по делото”. Поставеният въпрос и представената съдебна практика са неотносими към делото в обжалваната от ответника част. Приложената съдебна практика отнася изискванията на чл.82 ЗЗД не към заплащането на разноските по разваления договор на основание чл.189, ал.1, изр.2 ЗЗД и разноските по делото на основание чл.191, ал.1, пр.2 ЗЗД /каквито се претендират по делото и се предмет на касационната жалба на ответника по иска/, а към вредите от неизпълнението след разваляне на договора на основание чл.189, ал.1, изр.3 ЗЗД, за които продавачът отговаря съгласно общите правила за неизпълнение на задължението /каквито вреди не са предмет на делото в обжалваната от ответника част от въззивното решение/. Касаторът сочи, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта за разноските, но не сочи правния въпрос от значение за конкретното дело, разрешен от въззивния съд, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол. При факултативното обжалване по действащия ГПК е необходимо изпълнение на тези допълнителни изисквания с оглед извършването на подбор на жалбите, които касационната инстанция ще допусне до разглеждане по същество. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос като общо основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване от доводите за неправилност на въззивното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, съгласно ТР №1/2009г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГК на ВКС. Отделно от това следва да се посочи, че съгласно чл.248 ГПК постановените съдебни решения в частта за разноските подлежат на изменение или допълване по искане на страната от съда, който ги е постановил. Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на спора и на основание чл.81 ГПК на ответника по касация следва да се присъдят направените разноски за касационното производство в размер на 500лв. – за адвокатско възнаграждение за изготвяне на писмен отговор, видно от представения с писмения отговор договор за правна защита и съдействие. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение