Определение № 1665 от 04.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3100/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗК „ЛЕВ ИНС“ АД, чрез юрк. К. М., срещу решение № 334/20.03.2023 г. по в. гр. д. № 2870/2022 г. на Софийския апелативен съд, с което частично е отменено и частично е потвърдено решение № 37/13.06.2022 г. по гр. д. № 372/2018 г. на Окръжен съд – Видин и като краен резултат ЗК „ЛЕВ ИНС“ АД е осъдено да заплати на основание чл. 432, ал. 1 КЗ на Ц. Т. Г., Т. В. Т. и В. В. Г. – наследници на починалата в хода на процеса М. В. М., сумата от 100 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, търпени от тяхната наследодателка М. В. М. (първоначална ищца) от смъртта на сина ѝ В. Т. Г., настъпила в резултат от ПТП на 17.07.2018 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 18.11.2018 г. до окончателното плащане. Решението е обжалвано само в частта, в която искът е уважен за разликата над 60 000 лв. до сумата от 100 000 лв. В частта, с която искът е отхвърлен за разликата над 100 000 лв. до пълния предявен размер от 150 000 лв. (като частичен от обща претенция от 250 000 лв.), решението е влязло в сила като необжалвано. Същото е постановено при участието на Г. Н. Г. – трето лице-помагач страната на ЗК „Лев Инс“ АД. Касаторът счита, че решението е неправилно поради противоречие с материалния закон и неговата необоснованост. За допускане на касационно обжалване поставя следните въпроси: 1/. При заявено възражение за съпричиняване за възникването на вредите, следва ли решаващия съд да посочи въз основа на кои обстоятелства и в какво тяхно значение, при конкретно установените по делото факти, обосновава извода относно наличие или липса на съпричиняване?; 2/. Допустимо ли е съдът да се произнесе по съществото на спора в противоречие на експертното мнение на вещо лице по приета по делото експертиза?; 3/. Следва ли съдът да посочи в мотивите на съдебния акт механизма, по който е достигнал до извода, че определеният размер на застрахователното обезщетение е съответен да компенсира ищцовата страна, за претърпените от нея неимуществени вреди вследствие смъртта на пострадало лице, до колко в настоящия случай определената сума кореспондира на събраните доказателства?; 4/. Какви са обективните критерии, които съдът следва да съобрази, за прилагане на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД?; 5/. Допустимо ли съдът да формира правен извод въз основа на обстоятелства, които се приемат за настъпили в приетите по делото експертни заключения, и следва ли да се изложат самостоятелно мотиви защо тези обстоятелства се приемат за настъпили и релевантни, при положение, че противоречат на останалите доказателства по делото?; 6/. Следва ли съдът да изложи самостоятелни мотиви защо приема един факт от съществено значение за предмета на спора за настъпил, позовавайки се на експертното заключение на вещо лице по назначена експертиза, при положение, че този факт противоречи на експертното заключение на вещо лице по друга назначена експертиза, чиито главен предмет е установяването именно на този факт предвид сферата на знания на експерта?; 7/. Допустимо ли е съдът да конституира като ищец в процеса лице, което е наследник на починал в хода на процеса ищец, но е и свидетел по делото?; 8/. Допустимо ли е при постановяване на съдебния акт съдът да се позове на свидетелските показания на свидетел, който впоследствие е конституиран като ищец в процеса като наследник на починалия в хода на процеса ищец?; 9/. Допустимо ли е съдът да конституира като ищци в процеса наследници на починал в хода на процеса ищец и след изразени от тях откази и нежелания да бъдат конституирани като страни по делото, съдът да постанови решение с което да им присъди парични суми?; 10/. Следва ли съдът при постановяване на съдебния акт на конкретизира по какъв начин се разпределят сумите, които са присъдени на повече от един конституирани в процеса ищци, които са наследници на починал в хода на процеса ищец, като се съобрази с наследствените им дялове?; 11/. Следва ли при откази и нежелания да бъдат конституирани като страни по делото на конституирани в хода на процеса ищци, които са наследници на починал в хода на процеса ищец, съда при постановяване на решението да редуцира присъденото обезщетение на останалия в производството ищец с полагащото се обезщетение на отказалите се наследници?; 12/. Какви действия следва да предприеме въззивният съд при издаване на изпълнителен лист по постановено от него решение, при положение, че констатира грешка в изпълнителния лист, издаден от първоинстанционния съд? Касаторът счита, че тези въпроси са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 169/28.02.2012 г. по т. д. № 762/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 45/15.04.2009 г. по т. д. № 525/ 2008 г. на ВКС, П т. о., решение № 206/12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ВКС, II т. о., решение № 58/29.04.2011г. по т. д. № 623/2010 г. на ВКС, II т. о. и решение № 350/17.10.2011 г. по гр. д. № 1382/2010 г., IV г. о. на ВКС. Поради това моли да бъде допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Според касатора същите въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторът се позовава и на очевидна неправилност на въззивното решение – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Ответниците по касация Ц. Т. Г., Т. В. Т. и В. В. Г. не са подали отговор на касационната жалба. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира следното: Въззивният съд се е позовал на влязла в сила присъда относно процесното ПТП, осъществено на 17.07.2018 г. и предизвикано от виновното и противоправно поведение на водач, чиято гражданска отговорност е застрахована при ответното дружество по валидна застраховка „Гражданска отговорност“. Не е било спорно, че първоначалната ищца (починала в хода на процеса) е майка и наследник на загиналия при същото ПТП В. Т. Г.. Въззивният съд е приел, че спорни за страните са само процесуалната легитимация на ищцата М., както и на наследниците ѝ, а също така и размерът на неимуществените вреди и наличието на съпричиняване с оглед използването на обезопасителен колан. Въззивният съд е отхвърлил като неоснователно възражението за съпричиняване от страна на пострадалия, изразяващо се в неизползването на предпазен колан по време на пътуването. Механизмът на ПТП и претърпените вреди са изяснени със заключенията на две автотехнически експертизи, съдебномедицинска експертиза и свидетелски показания. Според заключенията на вещите лица по автотехническите експертизи сумарната скорост на движение на двата автомобила при челния сблъсък е от 158 км/ч, като първият се е блъснал челно във второто превозно средство, което на свой ред се е преместило назад и се е завъртяло на около 45 градуса по посока на движението на часовниковата стрелка. Тялото на загиналия е намерено притиснато в купето, което е наложило да бъде извадено с помощта на специализирана техника. Според становището на вещото лице при тази скорост практически е невъзможно да се отговори на въпроса за степента на ограничаване на инерционния интензитет и последствията от ПТП. Посочено е, че поставянето на предпазен колан би било ефективно единствено при скорост до 60 км/ч, както и при липса на деформация на вътрешната част на купето на автомобила. От заключението на СМЕ следва, че непосредствената причина за смъртта е остра дихателна и сърдечна недостатъчност, развила се вследствие на множествена травма – съчетание на черепно-мозъчна и гръдно-коремна травми. Въз основа на заключенията на вещите лица в приетите и неоспорени експертизи, въззивният съд е приел, че от основно значение за преценката дали е налице съпричиняване са конкретните обстоятелства около естеството и мястото на удара, който е довел до драстично изкривяване на купето и притискане на тялото на загиналия, респ. посочените в СМЕ травми. Ценейки всички събрани доказателства, въззивният съд е достигнал до извода, че при тези конкретно проявени обстоятелства, деформацията на купето и интериора на превозното средство е била толкова значителна, че с или без предпазен колан смъртта на В. Г. не би могла да бъде избегната. Въззивният съд е отхвърлил като неоснователно въведеното от ответника възражение за липсата на процесуална легитимация на първоначалната ищца. Дееспособността на М. М. е била обект на изследване от съдебно-психологична експертиза, депозирана в първоинстанционното производство и съдебно-психиатрична експертиза, представена пред въззивния съд. Ценейки заключенията от двете експертизи, които са противоречиви относно момента, в който състоянието на ищцата не е позволявало да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си, въззивният съд е стигнал до извода, че няма основания да приеме, че към деня на подписване на исковата молба ищцата не е била дееспособна. По въпроса за процесуалната легитимация на наследниците на ищцата въззивният съд не е установил валидно изявление за отказ от иск. За определяне на размера на дължимото обезщетение въззивният съд е съобразил събраните доказателства, ценени съобразно приложението на чл. 52 ЗЗД. Отчел е, че ищцата е съжителствала със своя син в едно домакинство, като отношенията им са били добри, той се грижел за нея и ѝ помагал. Взел е предвид, че няма основание да се приеме, че психическото състояние на ищцата било влошено преди инцидента, а напротив – след процесното събитие (м. юли 2018 г.) настъпило бързо снижаване на функциите по психическа годност, като първият преглед, документиращ проблеми в психически аспект е от месец ноември същата година. Ценил е заключението на вещото лице психиатър, според което загубата на дете е било причина за проява на депресивен епизод при ищцата, макар и да не може да се направи категоричен извод, че този факт е в основата на развилия се в последствие тежък дементен синдром. Отчел е, че според становището на експерта генезисът на състоянието ѝ е със смесен произход, тъй като тя е страдала близо 20 години от повишено кръвно налягане, което също е фактор със значение при мозъчните функции. Поради тези съображения съдът не е приел за доказана пряката причинно-следствена връзка между настъпилия инцидент и развилата се деменция, с придружаващите я силно изразени когнитивни смущения и поведенчески отклонения. Взел е предвид и че загиналият не е единствено дете, а след неговата загуба до ищцата са останали други нейни близки. При тези конкретно проявени обстоятелства, които въззивният съд е приел за доказани и това, че ищцата като майка е преживяла тежко загубата на сина си и съобразявайки обществено-икономическите условия в страната към датата на процесното ПТП, въззивният съд е определил, че сумата 100 000 лв. е справедливото обезщетение за неимуществените вреди. С тези мотиви съдът е отменил частично решението на първоинстанционният съд и вместо което е отхвърлил исковете за сумата над 100 000 лв. до пълния претендиран размер от 150 000 лв., частична претенция от 250 000 лв. В останалата част е потвърдил решението. При тези изводи на въззивния съд не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения: Първият и четвъртият въпроси на касатора, касаещи възражението за съпричиняване на вредите от увредения, са обусловили волята на въззивния съд, но не са решени в противоречие с установената практика на ВКС в Тълкувателно решение № 88/12.09.1962 г. на Върховния съд, ОСГК, Постановление № 17/18.11.1963 г. на Пленума на Върховния съд, Тълкувателно решение №1/23.12.2015 г. по т. д. №1/2014 г. на ВКС, ОСТК. Цитираната практика от касатора: решение № 169/28.02.2012 г. по т. д. № 762/2010 г. на ВКС, II т. о.. решение № 45/15.04.2009 г. по т. д. № 525/ 2008г. на ВКС, П т. о., решение № 206/ 12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009г. на ВКС, II т. о., решение № 58/29.04.2011г. по т. д. № 623/ 2010 г. на ВКС, II т. о. и решение № 350/17.10.2011 г. по гр. д.№ 1382/2010 г., IV г. о. ), утвърждава разбирането, че от значение за определянето на наличие на съпричиняване е само онзи установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало до увреждането. Въззивният съд е приел, че е изключена всяка възможна причина за съпричиняване на загиналия. Изяснено е, че при конкретните обстоятелства предпазният колан е нямало да доведе до различен от фаталния изход за загиналия. Поради това по двата въпроса е изключена допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. Посочената практика, включително задължителна, от която настоящият състав не намира причина да отстъпи, изключва и приложението на предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Повдигнатите втори, пети и шести въпрос, касаещи изводите на съда по отношение на назначени в хода на производството експертизи, се отнасят до правилността на решението. Съгласно мотивите към т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос, който следва да бъде повдигнат трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая на поставените от касатора въпроси не може да се даде принципен отговор – той зависи от конкретните доказателства по всяко дело, а техният анализ се извършва само по същество, не и в производството по чл. 288 ГПК. Поради отсъствие на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК не следва да се коментират специалните по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК. Само за пълнота следва да се посочи, че съгласно чл. 202 ГПК съдът не е длъжен да възприема заключението на вещото лице, а го обсъжда заедно с другите доказателства по делото, както е сторил и въззивният съд. Повдигнатият трети въпрос е обусловил волята на въззивния съд, но не е решен в противоречие с практиката на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД, обективирана в Постановление № 4/1968 г. на Пленума на Върховния съд, решение № 16/17.05.2017 г. по гр. д. № 2686/2016 г. на ВКС, III г. о., решение № 88/22.06.2022 г. по гр. д. №4539/2021 г. на ВКС, I г .о., решение № 50094/06.12.2023 г. по т. д. № 1576/2022 г. на ВКС, II т. о. и др. В тази практика се приема, че задължението въззивния съд да приложи разпоредбата на чл. 52 ЗЗД означава да се подложат на преценка обстоятелствата, обуславящи за определянето на справедлив размер обезщетението. Съдът е длъжен да изследва и съпоставя относимите в конкретния случай обстоятелства, очертани примерно в Постановление № 4/1968 г. на Пленума на Върховния съд, без да отдава изолирано или прекомерно значение на едни от тях за сметка на други. При определяне на обезщетението по размер съдът следва да съобрази обществения критерии за справедливост. В случая въззивният съд е изследвал как са се отразили неимуществени вреди на ищцата, като изцяло се е съобразил с практиката на ВКС. Поради това не е налице предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Посочената практика дава ясно и точно тълкуване на закона и не е налице нужда от развитието й, следователно не е налице и специалната предпоставка по чл. 280 ал. 1, т. 3 ГПК. Повдигнатите седми и осми въпроси, касаят конституирането на наследниците на ищцата като страни в процеса и кредитирането на свидетелските показания, дадени от тях, преди да почине ищцата по делото. Настоящият състав намира, че те не са обусловили волята на въззивния съд. Последният е анализирал в съвкупност и други свидетелски показания, събрани по делото, установяващи безспорно близките отношения между първоначалната ищца и загиналия, поради което не може да се направи извод, че е основал решението си единствено върху свидетелските показания на по-късно конституирано като страна лице. Поради изложеното не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 КТ за допускане на касационно обжалване и не следва да се коментират специалните представки. За пълнота следва да се посочи, че не е налице процесуална пречка като страна в производството да бъде конституирано лице, което преди това е дало свидетелски показания. Десетият въпрос също не е обусловил волята на въззивния съд, тъй като в мотивите си не е обсъждал начина на разпределянето на сумите, извършено с диспозитива от първоинстанционния съд. Поради това по този въпрос е изключена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. Следва да се посочи, че при постановяване на решението си съдът не е длъжен да конкретизира отделната сума, която следва да получи всеки от конституираните ищци, доколкото е достатъчно да се укаже, че всеки от наследниците получава пропорционално на наследствения си дял с оглед приложеното удостоверение за наследници на починалата ищца. Девети и единадесети въпрос, касаещи отказ от страна на наследниците за конституиране в производството, са некоректно зададени и не кореспондират с фактите по делото. Въззивният съд не е приел, че има отказ от страна на наследниците на първоначалната ищца да бъдат конституирани като страни. Напротив, посочил е, че не е установен отказ от иск от някой от тях. Поради изложеното не следва да се коментират специалните предпоставки за допускане на касационно обжалване. Само за пълнота следва да се посочи, че в хипотезата на чл. 227 ГПК правоприемството настъпва по силата на закона и правоприемникът става страна по делото от момента на загубата на процесуалната правоспособност на своя праводател, независимо дали е бил конституиран и дали е взел участие в процеса. В този смисъл е р ешение № 16/21.02.2014 г. по гр. д. № 4682/2013 г. на ВКС, II г. о., р ешение № 50181/13.10.2022 г. по гр. д. № 3885/2021 г. на ВКС, IV г. о., и др. Повдигнатият дванадесети въпрос е изцяло неотносим, тъй като предмет на проверка е въззивното решение, т.е. произнасянето на съда по съществото на спора. Издаването на изпълнителен лист става в самостоятелно производство, като крайният акт на съда също подлежи на инстанционен контрол. В тази връзка не следва да се изследва допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК за допускане на касационния контрол. Според настоящия състав на ВКС не е налице и соченото основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Очевидната неправилност е предпоставена от съществуването на такъв тежък порок в обжалвания въззивен съдебен акт, който може да бъде констатиран от състава на касационната инстанция без реална необходимост от извършване на присъщия за касационната инстанция същински касационен контрол – анализ или съпоставяне на съображения за наличие или липса на нарушение на материалния закон, на съществено нарушение на съдопроизводствените правила или за необоснованост. Затова и според формираната практика на ВКС по приложението на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК очевидно неправилен ще бъде само въззивен съдебен акт, в който законът е приложен в неговия противоположен смисъл, приложена е несъществуваща или отменена правна норма, не са съобразени императивните процесуални правила и основополагащи правни принципи или са грубо нарушени правилата на формалната логика. В случая нито една от тези хипотези не е налице, поради което не следва да се допуска касационно обжалване. Поради изложеното не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на III г.о.