Определение № 2016 от 30.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 32/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. В. Т., чрез адв. П. К. от САК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 196/31.05.2024 г., постановено по в. гр. д. № 11/2024 г. по описа на Софийския окръжен съд, ІІ въззивен граждански състав, в частта, в която е оставено без уважение акцесорното искане на ищеца за заплащане на законна лихва, изтекла за периода от 13.08.2018 г. до 13.11.2019 г., върху допълнително присъденото от въззивния съд главно парично притезание в размер на сумата от 5000 лв. (над определения от районния съд размер от 5000 лв. до присъдения от въззивния съд – 10000 лв.), представляваща заместващо обезщетение за причинени неимуществени вреди – болки и страдания, вследствие на настъпило на 06.08.2018 г. застрахователно събитие (ПТП) по договор за задължителна застраховала „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, както и в частта, в която в мотивите на решението въззивният съд е приел, че не следва да се произнесе относно основателността на акцесорната претенция за заплащане на законна лихва върху присъденото от районния съд главно парично притезание в размер на сумата от 5000 лв. Касаторът навежда правни доводи за неправилност на въззивното решение поради неговата необоснованост – счита, че от представените по делото доказателства се установява, че ответният застраховател е получил на 25.10.2019 г. изпратеното от ищеца уведомление за настъпване на релевантното застрахователно събитие, но, макар и този факт да се установявал от приложената обратна разписка за доставената пощенска пратка, въззивният съд е достигнал до необоснования фактически извод, че от съдържанието на тази разписка не се установява точно какво изявление е достигнало до неговия адресат – на посочената дата, поради което окръжният съд е счел, че най-ранният момент, в който застрахователят е бил уведомен за застрахователната претенция, е 13.11.2019 г., в който ден той е регистрирал в изходящия си регистър отговора по тази претенция. От друга страна, поддържа, че въззивното решение е неправилно и в частта, в която в мотивите е прието, че поради непроизнасяне от районния съд по молбата за допълване на първоинстанционното решение по акцесорната претенция за присъждане на законна лихва върху уважената част от предявения осъдителен иск – до сумата от 5000 лв., тази лихва и началният момент, от който тя се дължи, не са част от предмета на въззивното производство, поради което въззивният съд не дължи произнасяне по този въпрос. В този смисъл, касаторът твърди, че още с исковата молба е поискал да бъде присъдена законна лихва върху цялата претендирана сума по предявения осъдителен иск. Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, което е неразделна част от касационната жалба, със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като поставя следните процесуалноправни и материалноправни въпроса: 1. „Следва ли въззивната инстанция да се произнесе по въведеното с исковата молба, поддържано в хода на делото и с въззивната жалба, искане за присъждане на законна лихва върху обезщетение за вреди от деликт, ако няма отхвърлителен диспозитив и не е направено допълване на решението на първоинстанционния съд в тази част; може ли да присъди законна лихва върху присъдените от първоинстанционния съд суми без изричен отхвърлителен диспозитив за лихвите от този съд?“ (твърди се противоречие с решение по т. д. № 1293/2020 г. на ВКС, I т. о.); 2. Включват ли се в застрахователната сума по застраховка „Гражданска отговорност“ на основание чл. 429 КЗ (в сила от 01.01.2016 г.) лихвите за забава за периода от уведомяване на застрахователя от застрахования, респ. пострадалия до изплащане на обезщетението, респ. от настъпване на застрахователното събитие до уведомяването на застрахователя?“ (твърди се противоречие с решение № 28/04.02.2020 г., постановено по т. д. № 2466/2018 г., І т. о. на ВКС) и 3. „Приложима ли е правната норма на чл. 429, ал. 3 КЗ, в която е уредено задължение на застрахователя за лихви от датата на уведомяване от застрахования или от датата на уведомяване, или предявяване на застрахователна претенция от увреденото лице и предвид установено задължение за делинквента да уведоми застрахователя в 7-дневен срок от датата на настъпване на застрахователното събитие, за застрахователя по задължителна застраховка ГО на автомобилистите възниква ли задължение за плащане на лихви към пострадалия от 7-мия ден след настъпване на застрахователното събитие и като се отчете, че чл. 429, ал. 2, т. 2 КЗ предвижда, че в застрахователното обезщетение се включват и лихви за забава, когато застрахованият отговаря за тяхното плащане пред увреденото лице при условията на чл.429, ал.З КЗ?“ (касаторът счита, че правният отговор по последния материалноправен въпрос ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитие на правото). Преди Върховният касационен съд да разгледа касационната жалба и да извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, следва да върне делото на въззивния съд, за да се произнесе по молбата за допълване на въззивното решение в частта, в която се твърди, че той не се е произнесъл по поддържаното и във въззивната жалба искане за присъждане на законната лихва върху уважената от първоинстанционния съд част от предявения осъдителен иск (до сумата от 5000 лв.) – за периода от 13.08.2018 г. до окончателното заплащане на главното парично притезание. Касационният съд не може да се произнесе за първи път по това акцесорно искане, поради което в тази част касационната жалба представлява по своето правно естество молба за допълване на основание чл. 250 ГПК на въззивното решение. Следователно, преди ВКС да извърши преценка дали въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване, делото трябва да се върне на въззивния съд за произнасяне по молбата по чл. 250 ГПК, а след това, ако постъпят съответни касационни жалби, окръжният съд трябва надлежно да ги администрира и да изпрати делото на настоящия съдебен състав – за произнасяне и по тях. Съобразно необходимостта всички касационни жалби срещу постановените от въззивния съд решения да бъдат разгледани в едно производство, настоящото дело трябва да бъде прекратено, като то бъде върнато на въззивния съд за произнасяне по обективираното в касационната жалба искане по чл. 250 ГПК. Тъй като настоящото прекратително определение не е преграждащо, а по надлежното администриране на делото, то е окончателно и не подлежи на обжалване. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд