Определение № 831 от 27.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1647/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх.№ 819 от 14.02.2023 г., подадена от ищцата Г. Д. А., чрез адвокат В. Б., срещу решение № 23 от 17.01.2023 г. по в.гр.дело № 487/2022 г. на Окръжен съд-Кюстендил, с което е потвърдено решение № 220 от 04.04.2022 г. по гр.дело № 2212/2021 г. на Районен съд-Кюстендил, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният иск с правно основание чл. 439, ал.1 ГПК вр. чл. 124, ал.1 ГПК от Г. Д. А. срещу С. А. Д., за признаване за установено в отношенията между страните, че ищцата не дължи на ответника претендираното от него вземане по изпълнителен лист от 23.11.2005 г. по гр.дело № 1771/2005 г. в размер на 6043 лева – главница, представляваща погасен дълг от солидарния длъжник и ответник в настоящото производство С. Д. по договор за банков кредит от 23.01.2004 г., сключен между “Обединена българска банка”АД и Г. Д. Г., С. А. Д. и М. Н. М., 7898.09 лв. лихва и 424.50 лв. разноски по изпълнителното дело, поради погасяване на задължението по давност. В касационната жалба са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно решение поради постановяването му в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение и се постанови друго, с което предявеният иск се уважи. В изложение към касационната жалба е формулиран въпросът кога и как се прекъсва давността в хода на изпълнителното производство.Въпросът е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС и е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Ответникът по касационната жалба С. А. Д., в писмен отговор, чрез адвокат Загорка И., поддържа становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставения въпрос в изложението и за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение по гражданско дело, което подлежи на касационно обжалване и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивния съд е приел следното: Предявеният иск е по чл. 439 ГПК. Приел е, че чл.429, ал.1 ГПК легитимира платецът на дълга (ответникът по иска по чл. 439 ГПК ) като правоприемник в правото на принудително изпълнение (той твърди да се е суброгирал в правата на удовлетворения кредитор като солидарен длъжник). Според съда текстът на чл. 429, ал. 1 ГПК допуска взискател по изпълнителното дело да е лице, което не фигурира в изпълнителния лист. Персоналният (личен) обхват на разпоредбата е ограничен до универсалните и частните правоприемници на кредитора по изпълнителния лист. Когато обаче частното правоприемство е обосновано с материалните предпоставки по чл. 74 ЗЗД (със законна суброгация), само поръчителят и солидарният длъжник, които са платили дълга и които фигурират в изпълнителното основание, са правоприемници на правото на принудително изпълнение на кредитора по изпълнителния лист. Позовал се е на чл. 429, ал. 1 ГПК, според който наследниците и частните правоприемници на взискателя, както и поръчителят и солидарният длъжник, които са платили дълга, могат да искат изпълнение въз основа на издадения в полза на взискателя изпълнителен лист. Приемството, съответно плащането в случая е установено с писмени доказателства – вносна бележка от 17.04.2007 г. за пълно погасяване на дълга спрямо “Обединена българска банка” АД с вносител ответника С. Д. по изпълнително дело№ 73/2006 г. на ЧСИ Е. Х.. Прието е, че поръчителят и солидарният длъжник имат правен интерес да платят дълга, а когато притежават регресно право срещу длъжника, се суброгират в правата на удовлетворения кредитор ( чл. 74, вр. чл. 146 и чл. 127, ал. 2 ЗЗД ), което ответникът Д. е сторил, депозирайки молба от посочената дата 17.04.2007 г. до ЧСИ Х.. Съдът е приел, че е наложен запор върху трудовото възнаграждение на длъжника Г. Д. А. с постановление от 24.03.2009 г., респ. изпратено е запорно съобщение до работодателя “В. уникат”ЕООД-гр.В.. Извършвани са и други изпълнителни действия, едно от които е последващ запор върху трудово възнаграждение, наложен с постановление на ЧСИ Х. на основание чл. 507 ГПК на 21.10.2013 г., както и такъв върху трудовото възнаграждение на ищцата при друг работодател, наложен от ЧСИ Х. на 28.02.2018 г. по изпълнително дело № 73/2006 г. - отговор от работодателя “Империал Естейт 2017” EООД – [населено място], с вх. № 3736 от 19.03.2018 г. Посоченото изпълнително дело е прекратено поради перемпция на 16.12.2020 г., като въз основа на същия изпълнителен лист на 21.12.2020 г. е образувано изпълнително дело № 1110/2020 г. по описа на ЧСИ Х., преобразувано в изпълнително дело № 44/2021 г. по описа на ЧСИ Х. Г.. Посочено е, че с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 година по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, е прието, че в изпълнителното производство давността се прекъсва с всяко действие по принудително изпълнение, като от момента на същото започва да тече нова давност. Съгласно ППВС № 3/18.11.1980 г. погасителна давност не тече, докато трае изпълнителният процес относно вземането, във връзка с което е образувано изпълнителното дело. С ТР № 2/26.06.2015 година по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС ППВС № 3/1980 г. е обявено за изгубило сила. От друга страна, ППВС № 3/1980 г. се е прилагало до 26.06.2015 г., т. е. до тази дата давност не е текла, а такава е започнала да тече от 26.06.2015 г. По въпроса от кой момент поражда действие отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 г., извършена с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и прилага ли се последното за вземания по изпълнително дело, е образувано тълкувателно дело № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС. Въззивния съд е споделил практиката на ВКС, обективирана в Решение № 170/17.09.2018 г. по гр. д. № 2382/2017 г. на ВКС, Четвърто ГО, Решение № 51/21.02.2019 г. по гр. д. № 2917/2018 г. на ВКС, Четвърто ГО, Решение № 252/17.02.2020 г. по гр. дело № 1609/2019 г. на ВКС, Трето ГО, която е в смисъл, че когато се касае до първоначално приети тълкувателни решения и постановления, те имат обратно действие и даденото с тях тълкуване важи от момента, в който правната норма е влязла в сила, като се счита, че тя още тогава е имала съдържанието, посочено в тълкувателните актове. При постановяването на нов тълкувателен акт, с който се изоставя предходното тълкуване на същата правна норма и се възприема различно тълкуване, последващото тълкувателно решение няма подобно на първоначалното обратно действие, а се прилага от момента, в който е постановено и обявено по съответния ред. От този момент престава да се прилага и предшестващия тълкувателен акт, обявен за изгубил сила. В тази хипотеза, ако преди постановяване на новото тълкувателно решение са се осъществили факти, които са от значение за спорното между страните правоотношение и са породили правните си последици, то тези последици следва да бъдат преценявани с оглед обвързващото им тълкуване, дадено и действащо към момента на настъпването им. В противен случай би се придало същинско обратно действие на новия тълкувателен акт, което е недопустимо, освен съгласно чл. 14 ЗНА по изключение и въз основа на изрична разпоредба за това. С оглед на гореизложеното е прието, че за заварените, като висящи от ТР № 2/26.06.2015 г. на ВКС, ОСГТК производства по принудително изпълнение и спрямо осъществените по тях факти до посочената дата следва да намери приложимост задължителното тълкуване, дадено с ППВС № 3/18.11.1980 г., според което през времетраенето на изпълнителното производство – от датата на образуването му, до датата на приемане на последващия тълкувателен акт (придаващ различно обвързващо тълкуване на последиците на давността при висящност на изпълнителния процес), погасителната давност е спряла до приемане на ТР № 2/26.06.2015 г. В случая, въззивния съд е приел, че срокът е прекъснат с налагане на запора върху трудовото възнаграждение на ищцата от м. 02.2018 г. по изпълнително дело № 73/2006 г. на ЧСИ Е. Х.. Наложеният запор е осъществил основанието по чл. 116, б. “в” ЗЗД за прекъсване на давностния срок. Съдът е приел, че прекъснатата давност не се засяга от това, че на 16.12.2020 г. изпълнително дело № 73/2006 г. на ЧСИ Х. е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Прието е, че настъпилата перемпция е без правно значение за института на погасителната давност, а от м. 03. 2018 г. е започнал да тече нов 5-годишен срок на погасителната давност ( чл. 117, ал. 1 ЗЗД ), който и към настоящия момент не е изтекъл. При тези съображения и поради съвпадане изводите на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд за неоснователност на предявения иск първоинстанционното решение е потвърдено. По правния въпрос: Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК на въззивното решение по поставения въпрос в изложението. Според разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващите правни изводи на съда по конкретното дело. В случая, поставения от касатора въпрос е теоретичен, формулиран е общо и не е свързан с конкретните решаващи правни изводи на въззивния съд, и затова не може да обуслови допускане на касационно обжалване на въззивното решение. В допълнение следва да се посочи, че решаващите изводи на въззивния съд са съобразени с разясненията относно прекъсването на погасителната давност в изпълнителния процес, дадени от ОСГТК на ВКС в мотивите на т. 10 от ТР № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. В тълкувателното решение е прието, че съгласно чл. 116, б. “в” ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането, като давността се прекъсва с предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ ): насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т. н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК ( чл. 330, ал. 1, б. “д” ГПК отм.), нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие – т.10 от цитираното тълкувателно решение. Правните изводи на съда са в съответствие с посочената практика на ВКС. С оглед изхода на делото в полза на ответника по касационната жалба на основание чл.78,ал.3 ГПК, вр.чл.81 ГПК следва да се присъди сумата 1900 лв. разноски за настоящото производство за адвокатско възнаграждение. Воден от гореизложеното Върховния касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение