Определение № 481 от 23.10.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1920/2019 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Т. Б. К. е обжалвал с касационна жалба въззивното решение на Софийския градски съд, ІІ –Д въззивен състав, постановено по гр.д.№ 18105/2014г., с което е отхвърлен иска за делба. Ответникът Столична община е подала писмен отговор, в който изразява становище, че касационната жалба е неоснователна. Останалите ответници не са изразили становище по жалбата. Касационната жалба е подадена в срок, отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК и не е налице изключението на чл. 280, ал. 3 ГПК, поради което е процесуално допустима. По основанията за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд, първо гражданско отделение намира следното: Не е налице поддържаното основание на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК по правните въпроси в раздел първи от изложението по чл.284 ал.1 т.3 ГПК за съдържанието на мотивите на въззивната инстанция. ТР 1/2001г. на ВКС, ОСГК, на което е позовава касаторът е загубило актуалност, защото е прието при действието на отменения ГПК, по който производството пред втората инстанция е уредено като пълен въззив. За правомощията на въззивната инстанция по действащия ГПК, по който е разгледано делото, са приложими разясненията в ТР 1/2013г. на ВКС, ОСГК и ТК. В тълкувателното решение е прието, че дейността на въззивният съд по решаването на спора е ограничена от доводите в жалбата съгласно чл. 269 ГПК, с което въззивният съд по настоящото дело се е съобразил. Независимо, че е препратил към изводите на първата инстанция, съдът в обжалваното решение е изложил и собствени мотиви по доводите в жалбата и не е налице поддържаното от касатора противоречие с посочената практика на ВКС по приложението на чл. 272 ГПК. По правния въпрос за задължението на въззивния съд да допусне експертиза също не е налице основанието на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК. Във въззивната жалба е направено искане за допускане на повторна техническа експертиза, обоснована с доводи за непълнота, неточност и неяснота на заключението на вещото лице, изслушано в първата инстанция по въпросите, поставени в молба от 10.04.2014г. Въззивният съд е отказал да допусне такава експертиза със съображения, че поставените въпроси в молбата не са от значение за спора в първата фаза на делбата. Този отказ е съобразен изцяло с разясненията в ТР 1/2013г. т. на ВКС, ОСГК и ТК, тъй като експертизата не е била оспорена. Тя е имала задача да установи дали процесният имот е нанесен на плана и какви са неговите граници, на които вещото лице е отговорило, че имот пл.№ ..... кв. ..... /стар кв. ...../ не е нанесен като самостоятелен, а попада под осеметажна сграда – жилищен блок в западната му част и двуетажна сграда в източната част, а на приложената към заключението скица е обозначено, че част от имота попада в улица. При тези данни и с оглед решаващите изводи на първата инсатанция за отсъствие на право на собственост на ищците поради отчуждаването на имота от техните наследодатели, не е налице нито една от хипотезите на чл. 266 ГПК, която да са задължавали въззивния съд да изслуша повторна експертиза със същата задача, както и да изяснява чрез нова, допълнителна експертиза поставените от ищците в първата инстанция въпроси за поделяемоста на имота, за възможността за издаване на скица за имота от СО въз основа на нотариален акт № ...../1941г. на наследодателя на ищците и как са изградени сградите в имота. Тези въпроси не са относими към въпросите, по които съдът съгласно чл. 344 ГПК следва да се произнесе с решението за допускане на делбата. Правният въпрос за задължението на съда да събере доказателства, относими към приложението на императивни правни норми не е обуславящ за делото, защото такива не са приложени от него за пръв път, нито е била налице необходимост от прилагането им. По въпроса за предпоставките за отчуждаването на имота съдът се е съобразил с практиката на ВКС, че разпоредбата на чл. 55а ЗПИНМ /отм./ е специална по отношение на чл. 39, ал. 1 ЗПИНМ /отм./ и заплащането на обезщетението не е елемент от фактическия състав на придобиването на правото на собственост от държавата върху отчуждения имот – решение № 167 по гр.д.№ 1970/2016 н ВКС, ІІ г.о. Правният въпрос дали индивидуалните административни актове подлежат на косвен контрол от гражданския съд и длъжен ли е бил въззивният съд да се произнесе по валидността и законността на отчуждаването също не е обуславящ за делото, защото наведените във въззивната жалба доводи по този въпрос са обсъдени. Както се посочи по предния въпрос, в мотивите на решението е прието, че отчуждаването на имота е настъпило с приемането на решение по протокол № 16, кт.33 от 17.05.1971г. на ИК на СГНС от м. юли 1966 г. на ИК на СГНС като в тази хипотеза за настъпване на ефекта на отчуждаването не се изисква заплащане на обезщетение на действителните собственици. По изложените съображения Върховният касационен съд, първо гражданско отделение