Определение № 4966 от 16.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 955/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх. № 509/28.01.2026г., подадена от М. А. Т., чрез процесуалния представител адвокат Н. Д. от АК-Шумен, срещу решение № 7 от 08.01.2026г. по в. гр. д. № 591/2025г. на Шуменския окръжен съд, с което като е потвърдено първоинстанционното решение № 516 от 30.06.2025г. по гр.д. № 442/2023г. на Шуменския районен съд, постановено в производството по извършване на съдебна делба, в обжалваната му част, на основание чл. 350 ГПК, е обявен за окончателен съставеният и предявен на М. А. Т. и С. А. Т. проект за разделителен протокол от 06.06.2025г. по заключение по СТЕ от 14.10.2024г.

В касационната жалба се релевират доводи за недопустимост на така постановеното въззивно решение, евентуално за неговата неправилност поради нарушаване на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, като се моли за неговото обезсилване и прекратяване на производството по делото, респ. за отменяването му и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд с указания за провеждане на административна процедура по чл. 201 ЗУТ.

Оплакването за недопустимост на въззивното решение касаторът ищец обосновава с твърденията си, че въпреки, че с молба от 07.07.2025г., депозирана пред първоинстанционния съд, е заявил отказ от иска по реда на чл. 233 ГПК, съдът не е прекратил производството. Посочва, че така заявения отказ е поддържан от него и пред въззивната инстанция, но в нарушение на принципа на диспозитивното начало в гражданския процес по чл. 6 ГПК, въззивният съд също не е прекратил производството по делото и не е обезсилил постановеното първоинстанционно решение.

В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, по въпросите:

1.Когато ищецът по иск за делба се окаже от иска и производството се прекрати на основание чл. 119, ал. 2 ГПК, допустимо ли е да предяви наново същия иск? По въпроса се поддържа, че приетото от въззивния съд, в обжалваното решение, противоречи на задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР № 99/1979г. на ОСГК на ВС.

2.Допустим ли е и има ли като правна последица прекратяване на производството по делото за делба и обезсилване на решението заявен отказ от иска по чл. 233 ГПК, независимо от фазата и инстанцията, през която е заявен отказът? И по този въпрос се поддържа противоречие на приетото от съда с практиката на ВКС, обективирана в ТР № 99/1979г. на ОСГК на ВС, както и наличието на допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

3. В кой законов акт, кой конкретен текст забранява извършване на отказ от иска по чл. 233 ГПК- в първата или втората фаза на делбеното производство; Сочат се идентични основания като по втория въпрос.

Поддържа се и становище за очевидна неправилност на атакуваното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС по спора.

В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационна жалба С. А. Т., чрез процесуалния си представител адвокат К. В. от АК-В., изразява становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, респ. за неоснователност на касационната жалба.

Касационната жалба е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, има необходимото съдържание по чл. 284 ГПК, подадена е от легитимирано лице, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК.

Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията на съда са следните:

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е констатирал, че с решение № 983 от 19.12.2023г. по гр. д. № 442/2023г. на Шуменския районен съд, влязло в сила на 15.02.2024г., е допусната съдебна делба на недвижими имоти: дворно място с площ 1560 кв.м, а по скица 1566 кв.м, находящо се в парцел IV от кв.4 по плана на [населено място], обл. Шумен, представляващо поземлен имот с идентификатор [№], при съседи [№], [№], [№], [№], [№] и [№], ведно с построените в него сграда с идентификатор [№] със застроена площ 30 кв.м, на един етаж, с предназначение постройка на допълващо застрояване; сграда с идентификатор [№] със застроена площ 19 кв.м, на един етаж, с предназначение селскостопанска сграда; сграда с идентификатор [№] с измерена на място застроена площ 24 кв.м, на един етаж, с предназначение селскостопанска постройка; постройка на допълващо застрояване, представляваща масивен тухлен навес, отворен от южната страна, с изградена под навеса пещ и застроена площ на навеса 19 кв.м; паянтов навес, отворен от юг и изток от лека метална конструкция със застроена площ 23 кв.м и паянтов навес, отворен от всички страни от лека метална конструкция със застроена площ 12 кв.м., при квоти 1/2 ид. част за М. А. Т. и 1/2 ид. част за С. А. Т..

В производството по извършване на делбата е установено от фактическа страна, че с нотариален акт № 6, том 16, дело № 3909/18.11.1993г. родителите на М. А. Т. и С. А. Т. са им дарили недвижим имот - дворно място с площ 1560 кв.м, представляващо парцел IV от кв. 4 по плана на [населено място], с построената в него сграда, като дарили на М. Т. първия етаж от сградата, а на С. Т. - втория етаж от сградата. Съгласно скица № 15-111618/02.02.2023г., изд. от СГКК-Шумен, имотът представлява поземлен имот с идентификатор [№], находящ се в [населено място], ул. „9-ти септември“ № 6а с площ 1566 кв.м, като в него попадат сгради, както следва: еднофамилна жилищна сграда на два етажа с идентификатор 55316.78.227.1 със застроена площ 76 кв.м; постройка на допълващо застрояване на един етаж с идентификатор [№] с площ 30 кв.м, селскостопанска сграда с идентификатор [№] със застроена площ 19 кв.м и и селскостопанска сграда с идентификатор [№] със застроена площ 19 кв.м. Посочено е, че от заключението на назначената по делото съдебно-техническа експертиза от 11.10.2024г., е установено, че пазарната стойност на допуснатите до делба имоти възлиза общо на 91 246,28 лв. Според вещото лице имотите, вкл. дворното място са поделяеми съобразно квотите на страните, като били предложени варианти за разделянето им. Констатирано е, че е изготвено и заключение по СТЕ от 25.11.2024г., в което е бил предложен трети вариант за извършване на разделянето на имотите. Взето е предвид, че след указания на съда, дадени по реда на чл. 201 ЗУТ, на 20.01.2025г. по делото е постъпило писмо от [община], в което е посочено, че не могат да бъдат обособени два поземлени имота, тъй като е изключена площта, върху която попада сграда № 1 и при разделяне на дворното място тя ще остане в единия от двата новообособени имота. С определение от 22.04.2025г. съдът повторно е изискал становище от администрацията на [община] касателно поделяемостта на имота, в съответствие с нормата на чл. 201 ЗУТ. С писмо вх. № 8467/16.05.2025г., подписано от Кмета на [община] е отговорено, че случаят е разгледан на заседание на Общински съвет по устройство на територията и е прието, че не могат да бъдат обособени два поземлени имота, тъй като при наличието на съсобствена сграда, тя ще остане в единия от двата. Изрично е посочено, че не съществува техническа възможност за разделяне на процесния поземлен имот съобразно вариантите по изготвената СТЕ при съобразяване и с чл. 19 ЗУТ за изискванията за лице към улица и повърхнина, както и отстояние от съседни парцели, и между тях.

За неоснователен е приет доводът на ищеца, че производството по делото е следвало да бъде прекратено предвид направения от него отказ от иска. Въззивният съд е приел, че е недопустим отказ от иск за делба, с оглед материално правната норма на чл. 34, ал. 1 ЗС, че всеки съсобственик може да иска делба на общата вещ, въпреки уговорка в противен смисъл, а отказът от предявен иск за делба представлява именно такова изявление и е равнозначен на уговорка за неизвършване на делба, поради което и такъв отказ не може да има действие. Съсобственикът по един или друг ред може да се откаже от своите права в съсобствеността, но след като не се е отказал от тези свои права, той не може да се откаже от правото да иска делба на общата вещ. Поради това, след образуване на производство за съдебна делба съделителят не може да се откаже от предявения иск. Изложени са мотиви, че това е още повече приложимо, когато отказът от иска за делба се прави след като делбата е вече допусната и е пристъпено към втората фаза по извършване на делбата. Формиран е решаващ правен извод, че направеният в случая отказ от иск няма правно действие.

Прието е, че делбата на имотите, представляващи сгради, изградени в поземлен имот с идентификатор [№], находящ се в [населено място], извършена чрез съставяне на окончателен разделителен протокол по чл. 350 ГПК и за теглене на жребий по реда на чл. 352 ГПК. Посочено е, че съгласно чл. 353 ГПК, съдът може да извърши делбата, като разпредели имотите между съделителите без да тегли жребий, когато съставянето на дялове и тегленето на жребий се оказва невъзможно или много неудобно. Прието е, че в конкретния случай цитираните предпоставки не са налице, предвид обстоятелството, че дяловете на страните са равни и има достатъчно имоти и единствено тегленето на жребий би осигурило спазването на принципа по чл. 9 ГПК за равенство на страните-съделители. С тези мотиви предявеният проект за разделителен протокол, съставен въз основа на заключението на съдебно-техническата експертиза от 14.10.2024г., е обявен за окончателен.

Изложени са съображения, че при сгради, в които етажи принадлежат на различни собственици, освен правото на собственост върху самостоятелните обекти, съществува и съпритежание на общите части. Дворът, извън застроената му част представлява обща част по предназначение. Посочено е, че при „хоризонтална етажна собственост“, предназначението на урегулирания имот е да обслужва основните сгради и по правило извършването на делбата на самия урегулиран имот е недопустима, освен ако се установи, че ПУП може да бъде изменен така, че за всяка сграда да се отреди самостоятелно УПИ. Взето е предвид, че в случая съделителите са собственици на отделни самостоятелни обекти в сграда с идентификатор [№], изградена в процесния поземлен имот, поради което извършването на делбата върху него е недопустима. Въззивният съд е посочил, че макар първоинстанционният съд да е проявил активност да изследва възможността от дворното място да се обособят два или повече самостоятелни урегулирани поземлени имота при спазване на изискванията на чл. 19 ЗУТ едва във втората фаза на делбата, правилно е приел, че в случая е невъзможно обособяването на два самостоятелни поземлени имота, тъй като жилищната сграда би попаднала в единия от тях. Прието е, че изводите на първоинстанционния съд са правилни, въпреки, че е следвало да достигне до тях във фазата по допускане на делбата.

Изложени са съображения, че съгласно чл. 201, ал. 1 ЗУТ, при съдебна делба на урегулиран поземлен имот с цел образуване на нови урегулирани поземлени имоти съдът изисква становище от общинската администрация относно поделяемостта на имота. Когато вещото лице даде заключение за поделяемост на имота, но за одобряване на дяловете се налага разделянето на УПИ, съдът изисква това становище, като дължи съдействие на страните в отношенията им с общинската администрация по повод делбата. Именно в съответствие с изискванията на закона и предвид заключението на вещото лице, че дворното място е поделяемо, е изискано двукратно становище от общинската администрация на [община], съгласно което дворното място е неподеляемо. Посочено е, че искането на съда е разглеждано на две заседания на Общинският експертен съвет по устройство на територията (ОЕСУТ) към [община], който представлява колегиален експертен орган, разглеждащ и даващ становища по проекти за подробни устройствени планове (ПУП), изменения на ПУП, градоустройствени и инвестиционни проекти, свързани с териториалното развитие и строителството в общината, като осигурява съответствие с Общия устройствен план (ОУП) и други нормативни изисквания, преди те да бъдат одобрени от главния архитект или кмета като председател на този орган е Главният архитект на [община].

Допускането на касационното обжалване на въззивното решение е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК (ТР № 1/2009г. от 19.02.2010г. по дело № 1/09г., ОСГТК). Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване - правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице.

Трайна и непротиворечива е практиката на ВКС и съобразената с нея практика на съдилищата, че отказ от иск за делба е недопустим, тъй като поради спецификите на делбеното производство, той не може да произведе предвиденото в чл. 233 ГПК правно действие - за разлика от обикновения исков процес, правото на иск за делба принадлежи на всеки от съсобствениците, както и участието им в делбата е задължително. От това произтича и една от особеностите на делбеното производство - всеки един от ответниците се счита ищец по искането за прекратяване на съсобствеността чрез делба. Съгласно чл. 233 ГПК, ищецът може да се откаже изцяло или отчасти от спорното право във всяко положение на делото, като отказът от иска е процесуално действие, което го лишава от възможността по-нататък да търси правна защита по съдебен ред на своето материално право. Следователно, ако тези положения се пренесат и към делбеното производство, това би означавало съсобственикът, който се е отказал от предявения иск за делба, да няма възможност да предяви отново същия иск и ако другите съсобственици не поискат делба, съсобствената вещ да остане неделена. Подобно разрешение влиза в противоречие с чл. 34, ал. 1 ЗС, забраняващ както отказа от правото на делба, така и обявяващ за невалидна всяка уговорка между съсобствениците за неизвършването й (ТР № 99/10.12.1979г. по гр.д. № 80/79г., ОСГК на ВС). С особена сила това правило е приложимо във фазата по извършване на делбата, която се провежда след като решението по допускането е влязло в сила. Както е посочено в определение №66 от 10.02.2008г. по ч.гр.д.№2346/2008г. на V г.о. на ВКС, обстоятелството, че след това решение производството по делото продължава, произтича от спецификата на делбения процес, който протича на две фази – допускане на делбата и извършване на делбата. Тази специфика, обаче не променя същността на решението по допускане на делбата, което е материализира произнасянето на съда по предмета на делото, т. е. това е основното, определящо решение по спора за делба. Съгласно чл. 233 ГПК ищецът може да се откаже от спорното право във всяко положение на делото, което означава, че отказ от иска е недопустим, след като решението по спорното право е влязло в сила. В този смисъл е и решение № 82/1969г. на ОСГК. И както е посочено в определение №4632 от 15.10.2024г. по гр.д.№1830/2023г. на ІІ г.о. на ВКС, дори и отказът от иска за делба да се счете като изявление за оттегляне на иска, когато е предприето едва във въззивната инстанция, изисква и съгласие на насрещната страна, за да бъде прекратено делото - арг. от чл. 232, изр. първо ГПК. В настоящият случай съделителят С. Т. категорично се противопоставя на прекратяването на производството.

Това становище е обобщено в решение №50103 от 4560/2021г. на ІІ г.о. на ВКС и изразява, както вече беше отбелязано, трайната, последователна и непротиворечива практика на ВС и ВКС. В същия смисъл и определение №185 от 25.04.2016г. по гр.д.№1107/2016г. на ІІ г.о. на ВКС, определение №376 от 11.07.2019г. по гр.д.№692/2019г. на І г.о. на ВКС, определение №387 от 17.06.2015г. по гр.д.№7374/2014г. на І г.о. на ВКС и др.

И след като последователно в съдебната практика се приема, че изявлението за отказ от иск за делба няма правно действие, и с тази практика въззивният съд изцяло се е съобразил, то поставените в изложението правни въпроси не могат да обосноват допускане на касационно обжалване.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по доводите на касатора за очевидна неправилност на обжалваното решение-при постановяване на решението си въззивният съд е съобразил всички относими факти и обстоятелства, които е приел за установени, в съответствие с процесуалния закон е извършил цялостен анализ на посочените в решението доказателства, подвел е установените факти под приложимите правни норми, не е отказал да приложи императивни такива, като констатациите и изводите му изцяло съответстват и на правилата на формалната житейска логика.

Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение