Определение № 3857 от 04.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2068/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ж. Ж. К. срещу решение №.1683/29.12.22 по г.д.№.1982/22 на ОС Варна, с което e потвърдено реш.№.2507/26.0722 по г.д.№.4047/22 на РС Варна, 39с., за отхвърляне на предявените от касатора при условия на евентуалност искове с правно основание чл.240 ЗЗД и чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД за заплащане на общо 14700 евро като невърната главница по четири неформални договора за заем /от 1.02.19 – за 4000евро, от 26.03.19 -за 3000евро, от 3.04.19-за 1000евро, и от 7.05.19-за 6700евро/, респективно като сума, получена при начална липса на основание, със съответно произнасяне по разноските. Ответната страна Ц. Ц. Б. оспорва жалбата; претендира разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК и от процесуално легитимирано за това лице. Тя е процесуално допустима в частта по претенциите относно сумите 4000евро, 3000евро и 6700 евро. Тези относно сумата 1000евро са под предвидения в чл.280 ал.3 т.1 ГПК минимум – 5000лв. за граждански дела. Поради това и въззивното решение в тези му части не подлежи на касационно обжалване, респективно касационната жалба, касаеща горните части, следва да бъде оставена без разглеждане като недопустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалваното решение е прието, че фактическият състав на договора за заем се състои от няколко елемента, които следва да бъдат доказани – съгласие на страните за предаване от заемодателя в собственост на заемателя на парична сума със задължение на последния да я върне при настъпване на падежа и реално предаване на сумата от заемодателя на заемателя. В тежест на ищеца е да установи горепосочените елементи, а ответникът следва да проведе насрещно доказване на своите правоизключващи или правопогасяващи възражения. В разглежданата хипотеза получаването на процесните суми по сметка на ответницата е безспорно; оспорва се, обаче, тя да е поела задължение да ги върне – и в този смисъл съществуването на заемното правоотношение; твърди се, че сумите са получени на друго основание – мандатно отношение между страните, по силата на което ищцата е възложила на ответницата да предаде сумите на трето за спора лице, което е поело задължение за връщането им. Съдът е обсъдил приложената по делото електронна кореспонденция между ищцата и М. К. /на 30.01.19 и 25.03.19 последният й е препратил е-мейли от ответницата, в които тя е посочила IBAN на банковата си сметка, съвпадаща с тази, по която са преведени процесните суми; в отговор на мейла от 25.03.19, с нов такъв, изпратен на същата дата до К., ищцата е отговорила, че вече ги е превела и ако сметката не е сменена, ще пристигнат; на 21.09.21 е изпратила до него друг мейл, започващ с текст “Здравей, пиша ти относно договора за заем“, и му е заявила: “както ти казах, все още нямам договори за заем за следните заеми, които съм ти дала: преведени лично на теб…, преведени на Ц.: на 01.02.19-4000евро, на 26.03.19-3000евро, на 3.04.19-1000евро, на 7.05.19-6700евро; преведени на И.…“/ и е приел, че тя обективира извънсъдебно признание на ищцата за неизгоден за нея факт-а именно-че страна заемател по процесните заемни отношения е не ответницата, а трето за спора лице, като това признание следва да бъде ценено с оглед всички обстоятелства по делото. То се подкрепя и от извлечението от сметката на ответницата, от което е видно, че постъпилите по нея процесни суми са били преведени от ответницата на трето за спора лице, свързано с М. К., в деня на постъпването им или следващия го ден. При тези обстоятелства съдът е намерил, че ищцата, чиято е доказателствената тежест за това, не е установила при условията на пълно и главно доказване релевантния по делото факт – поето от ответницата задължение за връщане на общо 14700евро - поради което и не е доказано съществуването на твърдяното заемно правоотношение по делото с предмет процесните суми. При тези обстоятелства главните искове с правно основание чл.240 ал.1 ЗЗД са намерени за неоснователни. За такива са приети и акцесорните по чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД. Посочено е, че в случая не е налице получаване на нещо при начална липса на основание, доколкото, видно от изложените съображения относно признаването на неизгодния за ищцата факт, подкрепено и от останалите доказателства, по делото е установено твърдяното от ответницата основание за получаване на сумите - съществуващо между страните мандатно правоотношение, по силата на което ищцата, в качеството си на заемодател по договори за заем с предмет процесните суми, сключени с трето за спора лице, е възложила на ответницата да предаде за нейна /на ищцата/ сметка заемните суми на това трето лице. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК и чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК във връзка с въпросите: 1.“Дъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и събраните по делото доказателства?“ /ППВС 1/53, ППВС 1/65, ППВС 1/85, ТР 1/4.01.01 по г.д. №.1/00, ОСГК, реш.№.212/1.02.12 по т.д.№.1106/10, ІІ ТО, реш.№.222/ 27.03.18 по т.д.№.505/17, ІІ ТО, реш.№.17/23.07.14 по т.д.№.811/12, ІІ ТО, и др./; 2.“Кога е налице сключен договор за поръчка /мандатно правоотношение/ по смисъла на чл.280 от ЗЗД?“; 3.“Длъжен ли е съдът при разпределяне на доказателствената тежест да посочи конкретни обстоятелства, подлежащи на доказване, и обосновано ли е да бъдат приети за доказани факти и обстоятелства, които не са били предмет на доказване? Произнасяне по непредявено възражение води ли до недопустимост на решението?“. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно ожалване на въззивното решение не са налице. Съгласно задължителната практика на ВКС, в това число цитираната във връзка с първия въпрос, съдът е длъжен да се произнесе по всички редовно заявени и поддържани от страните доводи и възражения и да обсъди в мотивите си правно релевантните твърдения на страните, от които зависи разрешаването на спора по делото; той е длъжен да постанови решението си въз основа на установените правнорелевантни факти, като обсъди в тяхната съвкупност и взаимна връзка всички своевременно представени допустими и относими към предмета на спора доказателства. Въпросът е зададен в контекста на оплаквания от въззивния съд във връзка с допуснато от първоинстанционния съд процедиране в отклонение от правилата за преклузия – а именно, приемане на писмени доказателства, представени от ответника в първото съдебно заседание. Следва да се има предвид, че още с отговора на исковата молба ответницата е поискала възможност ищцата да уточни кой е длъжник по договора за заем - тя или М. К., както и възможност да представи пълномощно и писмено изявление на К. за наличие на писмен договор между него и ищцата за същата сума по основание и размер, която е предмет на делото, а с определението по чл.140 ГПК за насрочване на делото съдът е предоставил възможност на страните в съдебното заседание да изложат становищата си във връзка с указанията и да предприемат съответни процесуални действия съобразно тях, както и да ангажират и представят пред съда доказателствата си по спорния предмет на делото с оглед избягване последващо отлагане за събиране на доказателства. Ответницата, в съответствие с така дадената възможност и разпоредбата на чл.131 вр. с чл.133 ГПК, е представила доказателствата, за които /с отговора на искова молба/ е поискала предоставяне на възможност в първото съдебно заседание /пълномощник на ищцата е присъствал на същото и не ги е оспорил като приобщени в отклонение от преклузията, а само като неотносими, доколкото касаят нейни отношения с трето лице/. Поради това и, като своевременно представени, както първата, така и въззивната инстанция са ги взели предвид и обсъдили при формиране на правните си изводи - ведно с останалите доказателства. Следва да се има предвид, че непосочването изрично на някои доказателства или доводи в текста на решението не означава, че те не са съобразени, респективно че в случая въпросът не съответства на обстоятелствата по делото, като същевременно на практика се прави оплакване от допуснато незаконосъобразно действие /процесуално нарушение/, което евентуално може да е основание по чл.281 ГПК за отмяна на въззивното решение, а не за допускане на касация. Предвид изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК. Вторият въпрос е неотносим. Той не е бил предмет на обсъждане от въззивната инстанция и тя не е излагала изрични мотиви по него. Доколкото е обсъждала възражението за наличие на основание за получаване на сумата от ответницата, на база на събраните доказателства е приела, че то е доказано и сумите са преминали през сметката й предвид постигнато съгласие да ги предаде на К. - заемател по същите на ищцата, видно от собствените й признания. Споразумение в подобен смисъл може да бъде сключено и конклудентно - не само при направени изрични изявления, а и с конклудентни действия, които демонстрират наличието на воля в определен смисъл. В случая от цялостната кореспонденция /вкл. приложената към исковата молба/ и поведението на ищцата и ответницата може да се направи извод, че преводът е бил осъществен предвид постигнато съгласие, че парите са всъщност предназначени за К. и се превеждат за него предвид негови заемни отношения с ищцата, до какъвто извод са достигнали и двете инстанции. При тези обстоятелства не е налице соченото основание на чл.280 ал.1 ГПК. Аналогичното важи и за третия въпрос. Съдът не е отрекъл задължението си да посочи обстоятелствата, които следва да бъдат доказвани от всяка от страните, като от друга страна не е налице произнасяне по непредявено възражение - т.е. не е налице условието, което въпросът предпоставя. Именно предвид възражението на ответницата с оглед защитата й, вкл. по иска по чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД - че е налице основание за получаване на процесните суми от нея, съдът е изследвал събраните доказателства и е достигнал до утвърдителен отговор – че такова е налице, като го е и квалифицирал по съответен начин – с оглед установеното по делото. Предвид изложеното въпросът е неотносим и не съставлява годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Доколкото касаторът се позовава на очевидна неправилност на решението /чл.280 ал.2 пр.3 ГПК/, същият не е обосновал оплаквания, различни от тези, относими към твърдяните хипотези на чл.280 ал.1 ГПК. Видно от посоченото по-горе, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика - и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност. С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Предвид изхода на спора на ответната страна се дължат направените разноски в размер на 3000лв. платен адвокатски хонорар. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,