Определение № 308 от 28.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4055/2022 г.

Производството по делото е образувано по частна касационна жалба, подадена от Банка ДСК, чрез юрисконсулт Ж. К. Й., срещу въззивно определение № 2065/04.08.2022 г. на Софийския апелативен съд по частно гр.д. № 1838/2022 г. Частната жалба е редовна, като подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирано лице, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията на чл. 275, ал. 2, вр. чл. 260 и 261 ГПК. Жалбоподателят излага съображения за неправилност на обжалваното определение и иска неговата отмяна. Представено е приложение с основания за допускане на касационното обжалване. За да се произнесе, съставът на Върховния касационен съд взе предвид следното: Банка ДСК, ЕАД е предявило против Д. В. Г. и М. С. Г., двамата граждани на Руската Федерация, искове по чл. 430, ал. 1 и чл. 430, ал. 2 ТЗ, чл. 92 ЗЗД. Сезираният Софийски градски съд намерил, че спорът не е подсъден на българските съдилища, поради което прекратил производството по делото. Това определение е потвърдено от въззивния Софийски апелативен съд. Той се е обосновал с Регламент (ЕС) 1215/2012 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговки дела. Посочил, че съгласно чл. 17, вр. чл. 18, § 2 от регламента компетентен да разгледа спорове, свързани с потребители, е съдът на държавата – членка, където потребителят има обичайно местоживеене, а ответниците в случая са граждани на Руската Федерация, живеят в Москва и няма данни да имат обичайно местопребиваване в РБ към датата на предявяване на иска. Уточнил, че цитираната разпоредба може да не се приложи само при наличие на изрично споразумение, сключено след възникване на спора и при явяване на ответника пред съда, сезиран с иска, съгласно чл. 19, чл. 25 и чл. 26 от Регламента, каквито доводи не се излагат от страна на банката. Понятието „явяване“ се приравнява на подаване на отговор на исковата молба, какъвто по настоящото дело не е наличен, поради невърната съдебна поръчка от Руската Федерация до ответниците по исковете; липсата на отговор следва да се счита като липса на „явяване“ по см. на чл. 26 от регламента. Въззивният съд намерил за неоснователно възражението, че, спорът е за недвижим имот и поради това защитната компетентност по чл. 17 от регламента е неприложим. Изяснил, че терминологичното използване на термините „стока“ и „недвижима вещ“ в Регламента не води до извод, че потребителските договори касаят само движими вещи. Процесният договор е потребителски, като ищецът е търговска банка, а ответниците са физически лица, договорът не е сключен за обслужване на търговската им дейност или професия, за да се приложи чл. 7 от Регламента. Жалбоподателят обосновава допускане на касационно обжалване със следните правни въпроси: Намират ли приложение разпоредбите на Раздел IV („Компетентност по потребителски договори“) от Регламент (ЕС) 1215/2012 г., ако ответникът няма местоживеене в държава – членка на Европейския съюз и може ли това, по силата на чл. 6 от регламента да изключи приложението на чл. 17, вр чл. 18, ал. 2; намират ли приложение разпоредбите на Раздел IV („Компетентност по потребителски договори“) от Регламент (ЕС) 1215/2012 г. по дела във връзка с парично задължение по банков договор за кредит за покупка на недвижим имот, при положение, че ответникът не е гражданин на Европейския съюз и няма местоживеене в държава – членка (хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК) и длъжен ли е съдът да обсъди всички оплаквания и възражения в частната жалба и да се аргументира (хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК). Съставът на Върховния касационен съд намира,че касационно обжалване следва да се допусне по въпроса относно задължението на съда да обсъди всички доводи и възражения на страните в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по уточнения и обобщен от касационния състав въпрос: как се определя подсъдност по потребителски спор, когато потребителят е ответник и е с местоживеене в трета държава - в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК (цитираната от първостепенния съд практика на ВКС не е съдебна практика по см. чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – касае се за определения, с които не е допуснато касационно обжалване на въззивни решения или определения, а също така, в никоя от хипотезите по разгледаните дела ответникът – потребител не е с местоживеене в трета държава). Съставът на Върховния касационен съд дава следните разрешения: За да може съдът да даде защита срещу незаконосъобразното развитие на гражданските правоотношения и да възстанови тяхното законосъобразно състояние, той подчинява процесуалните си действия на принципа за установяване на истината (чл. 10 ГПК). Установяването на истината се постига чрез преценка на всички доказателства по делото и доводите на страните, по вътрешно убеждение, което почива на приложимия закон, логическите и житейски правила (чл. 12 ГПК). Съдът е длъжен да вземе отношение към всички надлежно въведени в спора твърдения, доводи и възражения на страните (чл. 235, ал. 2 ГПК), което е и гаранция за справедлив съдебен процес – на страните трябва да е гарантирана възможността ефективно да упражнят евентуалното си право на обжалване. Това разрешение по приложението на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК е трайно и непротиворечиво прието в съдебната практика на Върховния съд и на Върховния касационен съд. Казаното се отнася и до въззивна инстанция. При това, в производство по чл. 274, ал. 2 ГПК, въззивният съд взема собствено становище по предмета на производството и се произнася по неговото същество, без да е обвързан от изложените в частната жалба оплаквания. Те имат значение единствено да ориентират съда за становището на страната, като дори при бланкетна частна жалба въззивният съд извършва цялостна проверка, както за валидност и допустимост на обжалваното определение, така и относно неговата законосъобразност. (ТР № № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС) По въпроса как се определя подсъдност по потребителски спор, когато потребителят е ответник и е с местоживеене в трета държава, съставът на Върховния касационен съд приема следното: Регламентът цели осигуряване на еднакво прилагане на правото на Съюза в държавите – членки; има пряко действие на територията на държавите – членки. Регламент № 1215/2012 се използва за определяне на международната компетентност принципно, когато ответникът има местоживеене на територията на държава членка (чл. 4), без значение дали местоживеенето съвпада с гражданството, както и дали ответникът е гражданин на държава-членка на ЕС. Дали едно лице има местоживеене в дадена държава-членка зависи от правото на тази държава-членка. В същото време в Регламента съществуват основания за международна компетентност, при които местоживеенето е без значение, вкл. може да бъде и в държава, която не е член на ЕС. Това са хипотезите на изключителна компетентност (чл. 25), мълчаливо учредена компетентност (чл. 26), споразумение за избор на съд (чл. 25) и, когато ищецът е потребител или работник/служител (чл. 18, § 1 и чл. 21, § 2). Защитна компетентност полза само определени потребители. Това са потребителите, които сключват договор с определена цел и тя е извън тяхната търговска и професионална дейност. Потребителите могат да предприемат действия по местоживеенето си в ЕС „независимо от мястото на установяване на другата страна по договора“. Физическо лице потребител може да предяви иск срещу другата страна по договора или в съдилищата на държавата-членка, в която тази страна има местоживеене, или независимо от местоживеенето на другата страна - в съдилищата по мястото, където има местоживеене потребителят. Другата страна по договора може да предяви иск срещу потребител само в съдилищата на държавата-членка (не на всяка друга държава), където има местоживеене потребителят. Ако националният съд, от една страна, не може да идентифицира местоживеенето на потребителя на територията на ЕС, а от друга страна, не разполага с доказателства, че потребителят в действителност има местоживеене извън съюза, правилото, според което в случай на спор компетентна е юрисдикцията на държавата-членка по местоживеенето на потребителя, трябва да се схваща като имащо предвид не само настоящото местоживеене на потребителя, но и неговото последно известно местоживеене. Другата страна по договора може да предяви иск срещу потребител само в съдилищата на държавата членка, където има местоживеене потребителят Регламент (ЕС) № 1215/2012 може да бъде изместен от Л. конвенциоя относно компетентността и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, приета на 30.10.2007 г., в отношенията спрямо Швейцария, Норвегия и Исландия. Спрямо Регламент № 1215/2012 с предимство се ползват двустранни договори с трети държави и многостранни договори, сключени преди присъединяването на България към ЕС, уреждащи въпроси от предметния обхват на Регламента. Извън тези хипотези, когато ответникът е потребител и има място на живеене в трета държава, международната компетентност на сезирания съд се определя според международно частно право на този съд (чл. 6). Съставът на Софийския апелативен съд се е произнесъл в противоречие с дадените по-горе от настоящия съдебен състав разяснения и задължителната съдебна практика по тълкуването на чл. 10, чл. 12, чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2 и чл. 278 ГПК. Въззивната инстанция не е обсъдила довода на ищеца – въззивник относно компетентност на спора в случаите, когато потребителят е не ищец, а ответник, и местоживеенето му не е в държава-членка на Европейския съюз. Нарушението се явява и съществено, защото се е отразило върху крайния резултат. Разрешението на въззивната инстанция във връзка с международната компетентност по спор срещу потребител, е в противоречие с даденото по-горе разяснение. Засилената закрила на потребителя като по-слабата икономическа страна, е осъществена в Регламента именно чрез чл. 18, § 1, с допуснатата възможност потребителят да предяви иск срещу другата страна по договора, като избере дали в съдилищата на държавата членка, в която тази страна има местоживеене, или независимо от местоживеенето на другата страна — в съдилищата по мястото, където има местоживеене потребителят. Когато потребителят е ответник, задължението на противната страна по сделката, според Регламента, е да предяви иска по местоживеене на потребителя, стига то да е в държава – членка („,само в съдилищата на държавата членка, където има местоживеене потребителят“). Правилото на чл. 18, § 2 не може да се разшири до компетентност на съд в държава, която не е членка на ЕС, поради това, че местоживеенето на потребителя – ответник е в тази трета страна. В заключение, определението следва да бъде касирано и съставът на Върховния касационен съд да се произнесе, като постанови, че българският съд е международно компетентен да разгледа спора. Спорът е потребителски, с международен елемент; сезиран е български съд от юридическо лице с регистрация в Република България; потребителите са ответници с местоживеене в Руската федерация. Между Република България и Руската Федерация, съответно СССР (по правоприемство) не съществува двустранен договор за правна помощ, определящ компетентния съд, приложим за спора. Не са налице и други условия, които да определят изключителна компетентност по правилата на Регламента. От това следва, че компетентността следва да бъде определена по КМЧП, като в случая приложимото правило е чл. 4, ал. 1,т. 2 – по регистрацията на юридическото лице – ищец, която е в България. Специалната компетентност за потребителскките спорове (чл. 16) не променя горния извод; цитираната разпоредба въвежда още две хипотези, извън тези по чл. 4, когато потребител е ищец. Сторените от страните съдебноделоводни разноски по това дело следва да се съобразят от съда при постановяване на решението, с оглед крайния изход по спора, съответно при окончателното приключване на делото, без постановяване на решение, с оглед основанието за това. Мотивиран от горното, съдът