Определение № 1073 от 16.11.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2736/2017 г.

Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК. Образувано е по касационна жалба, вх.№71/02.5.2017 г. подадена от адв.Т. Б. – процесуален представител на ищеца Д. Г. Д. от [населено място] против въззивно решение №33/28.3.2017 г. по гр.д.№25/2017 г. по описа на Кърджалийския окръжен съд, г.к., с което е отхвърлен предявеният от Д. Г. Д. от [населено място] против [фирма], М. „Х.“, иск с правно основание чл.222, ал.2, във връзка с чл.228, ал.2 КТ, вр.чл.57 от К. на [фирма] – С.. Въззивният съд е приел, че „Няма спор, че съгласно разпоредбата на чл. 297 от ГПК влязлото в сила решение е задължително за съда, който го е постановил, и за всички съдилища, учреждения и общини в Република България. А съгласно тази на чл. 298 ал. 1 от ГПК решението влиза в сила само между същите страни, за същото искане и на същото основание. В тази връзка следва да се посочи, че с решение, постановено по реда на чл. 290 от ГПК с № 458 от 29.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1526/2009 г., IV г. о., ГК, е прието, че задължителното действие на решението по чл. 297 ГПК е в рамките на пределите на силата му на присъдено нещо, които се обективират в диспозитива на решението. В разпоредбата на чл. 236 ГПК е уредено съдържанието на съдебното решение като с ал. 2 е въведено изискването съдебното решение да бъде мотивирано. С тази разпоредба е направено ясно разграничение между двете понятия- решение и мотиви, което от своя страна означава, че решението и мотивите на съда са две различни неща. Разбира се, те са неразривно свързани помежду си, тъй като не може да съществува в правната действителност решение без мотиви и мотиви без решение. Мотивите имат за цел да посочат съображенията на съда, поради които той е достигнал до дадено заключение, съдържащо се в диспозитива на решението. Основният въпрос по делото е за стойността на мотивите на съдебните решения с оглед задължителността им за настоящия съдебен състав и ползват ли се със сила на присъдено нещо /СПН/. Отговорът на този въпрос ще реши и настоящия казус, тъй като е очевидно и безспорно, че ищецът се позовава на влязлото в сила решение. Мотивите на съдебния акт представляват формираната воля на съда, а диспозитива- нейното външно изразяване. Следователно под съдебно решение следва да се разбира тази част от съдебния акт, с която съдът се произнася по съществото на спора въз основа на вече формираната си воля. Сами по себе си мотивите на съдебния акт не отразяват волята на съда по съществото на повдигнатия пред него правен спор, а само начина на формиране на тази воля, поради което не се ползват със сила на присъдено нещо и не са задължителни за страните. За последните е задължително решението на съда относно спора между тях. Мотивите като част от съдебния акт нямат задължителна сила, каквато притежава решението, докато диспозитива, който е и същинското решение по смисъла на чл. 236, ал. 1 от ГПК, представлява изрично изразената воля. Силата на прeсъдено нещо и доказателствената сила на мотивите на решението се различават. Докато СПН важи само относно спорното право между страните по делото и не може да се оборва инцидентно, то доказателствената сила важи относно фактите, потвърдени или отречени с мотивите, противопоставима е и на трети лица и може да се оборва инцидентно. Със СПН се ползва само решението, а с доказателствена сила- мотивите. Относно доказателствената сила на мотивите на влязъл в сила съдебен акт е даден отговор в т. 18 от ТР № 1 от 4.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. Съгласно т. 18 на ТР № 1/2001 г. със сила на пресъдено нещо се ползува само решението по отношение на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото. С решението съдът подвежда фактите под правната норма, и ги обявява в диспозитива като правни последици, които се ползуват със сила на пресъдено нещо. За това диспозитивът на решението, който чл. 189, б. "г" ГПК визира като констатация относно спорното право, представлява източника на силата на пресъдено нещо. Мотивите към решението според чл. 189, ал. 2 ГПК не са част от него. Нарушаването на изискването за мотивираност на съдебният акт не означава липса на решение, а е основание за неговата отмяна като неправилно, т. е. те са елемент, но не иманентна негова част. В мотивите се съдържат редица констатации относно доказателствените и правнорелевантните факти, които не са обхванати от спорния предмет. Предявяването на инцидентен установителен иск относно преюдициалното правоотношение необходимо за да се формира пресъдено нещо и по отношение на него чрез въвеждането му като предмет по делото, произнасянето по който намира отражение в диспозитива, не би било необходимо, ако мотивите на решението се ползуваха с такава сила (арг. от чл. 97, ал. З, чл. 118 и чл. 221, ал. 1 ГПК). Становището, че мотивите подлежат на самостоятелно обжалване, се свързва с възможността те да бъдат източник на правни последици наред с диспозитива на решението. Щом като по отношение на съдържащите се в тях констатации относно юридическите и доказателствените факти, както и по преюдициалните правоотношения не се формира сила на пресъдено нещо, защото не са елемент от спорния предмет, те не могат да бъдат обект на обжалване отделно от решението. Така в ТР е прието, че страната не може да обжалва само мотивите на решението, когато то я удовлетворява като резултат. С оглед изложеното, тази инстанция приема, че в нарушение на закона съдът е приел, че мотивите на влязлото в сила решение по гр. д. № 433/2015 г. по описа на КРС се ползуват със задължителна доказателствена сила по отношение на правно значимите за настоящия спор факти. Безспорно мотивите на решението съдържат редица юридически или доказателствени факти, но те не се ползуват със задължителна сила по отношение на тези факти и д Ї казателствената сила на мотивите може да се опровергава с всякакви доказателствени средства. В тази насока проф. Ж. С., при разработване на правните последици на решението в Българско гражданско процесуално право е посочил, че „В мотивите се съдържат много констатации на съда, които са стъпала към решението. Предметът на всяка една от тези констатации може да е била предмет на спор между страните по време на устните състезания. Но този предмет не се обхваща от СПН. Не се смятат нито отречени, нито признати със СПН доказателствените, правнорелевантните факти и преюдициалните правоотношения. По други дела между същите страни те могат да бъдат отново предмет на спор, на доказване и на установяване, без да може срещу това да се предяви отвод за присъдено нещо. Изводът е: мотивите към решението не се ползват със СПН”. И след като със сила на пресъдено нещо разполага единствено диспозитива на решението, и видно от диспозитива на решение № 68/07.07.2015 г. по гр. д. № 433/2015 г. на КРС, в него не се съдържа произнасяне досежно основанието за прекратяване на трудовото правоотношение на ищеца с ответника по иска, а мотивите нямат задължителната сила на решението, то те не обвързват друг съдебен състав с изложеното в тях. Затова предявяването на друг вид иск следва да бъде доказано по реда на ГПК, което в случая не е сторено и затова съдът не може да уважи предявения иск и да се мотивира с част от мотивите, изложени в друго дело. В., в настоящото производство не е проведено доказване на значимите за изхода на спора факти. Следователно констатациите, на които се позовава ищецът, респ. ответникът по жалбата, съдържащи се в мотивите на постановеното решение по гр. д. № 433/2015 г. по описа на К.йския районен съд, с което са отхвърлени предявените искове с правно основание чл. 344 ал. 1 т. 1- 3 от КТ между същите страни, относно заповед № 2/12.02.2015 г. на ръководителя на Мрежови експложатационен център- Х., не се ползват със сила на присъдено нещо и първоинстанционният съд не е следвало да се съобразява с тях.“ В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че въззивното решение следва да бъде допуснато по чл.280, ал.1, т.т.1 и 3 ГПК, като се поставя процесуалният въпрос за „правната същност на мотивите на влязлото в сила съдебно решение, тяхната доказателствена сила и ползват ли се същите със сила на пресъдено нещо ?“ Сочат се основанията за допускане на обжалваното решение по чл.280, ал.1, т.т.1-3 ГПК и се представят две тълкувателни решения на ВС и ВКС и едно решение на състав ВКС. Моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Ответникът по касация [фирма], М. „Х.“ е депозирал отговор по смисъла на чл.287 ГПК. Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба, изложението за допускане на касационното обжалване и отговора на ответника по касационната жалба намира следното: Касационната жалба е подадена в законния срок,, поради което е процесуално допустима. Поставеният въпрос отговаря на приетото с т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по тълк.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, поради което въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване по него. Доколкото касационният жалбоподател не дължи държавна такса делото следва да се докладва на председателя на Четвърто гражданско отделение на ВКС, за насрочване за открито съдебно заседание. Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,