Определение № 581 от 29.06.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1987/2016 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е за проверка допустимостта на касационното обжалване на решение № 2160/09.11.2015 г., постановено по в. гр.д. №2413/2015 г. на Софийския апелативен съд по касационна жалба на Е. Д. Д. чрез адв. Ст. В.. С обжалваното решение след частична отмяна на решението по гр.д. № 886/2014 г. на СГС е постановено ново решение, с което Е. Д. Д. от [населено място] е осъден да заплати на П. И. Ф. е сумата от 4 600 щ.д., представляваща неизплатена част от главницата по договор за заем от 15.02.2007 г., ведно със законната лихва от 21.01.2014 г. до окончателното изплащане на сумата, 1442,59 щ.д., представляваща законната лихва върху главницата за периода от 21.01.2011 г. до 21.01.2014 г. на осн. чл. 240 ,ал.1 и ал.2 ЗЗД и е потвърдено първоинстанционното решение в частта, в която Е. Д. Д. на осн. чл. 240 ЗЗД е осъден да заплати на П. И. Ф. сумата от 36 017 лв., дължима по договор за заем от 15.02.2007 г. и анекс към същия от 15.05.2008 г., ведно със законната лихва от 21.01.2014г. до окончателното изплащане, както и 10 469,56 лв. мораторна лихва върху главницата за периода от 25.03.2011 г. до 21.01.2014 г. Ответникът по касационната жалба П. И. Ф. изразява становище, че посочените от касатора въпроси не са ясно формулирани и са извън предмета на спора. Счита, че касаторът формулира възражения, каквито прави за пръв път пред касационната инстанция.Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, с оглед правомощията по чл. 288 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена в законоустановения срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Независимо от процесуалната допустимост на жалбата, за да бъде разгледана по същество, следва да са удовлетворени допълнителните изисквания на закона, регламентирани в чл. 280 ГПК. С представеното Изложение на основанията за допускане на касационно обжалване съдът е формулирал пет въпроса / № 1.1,1.2,1.3 ,1.4 и 1.5/ които касаят тълкуването на договора във връзка с приложението на чл. 20 ЗЗД. Във връзка с тези въпроси касаторът се позовава на допълнителното основание по чл. 280,ал.1,т.1ГПК като сочи задължителна практика на ВКС - решения постановени при условията на чл. 290 ГПК. Въззивното решение обаче не е постановено в противоречие с цитираната задължителна практика доколкото съдът е тълкувал процесния договор съобразно изискванията на чл. 20 ЗЗД .Въпросите, относно това дали направеното тълкуване е правилно са въпроси по съществото на спора и касаят правилността на постановеното решение. С оглед на това същите нямат характер на правни въпроси по см. на чл. 280,ал.1,т.1 ГПК.Съгласно задължителното тълкуване дадено с ТР№ 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по ТД № 1/2009 г. /т.1/правният въпрос трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Досежно въпрос №1.5 „Може ли анекс между физически лица и търговско дружество, подписан от управителя на същото, да породи правни последици за страни по договор – физически лица,една от които е управителят на дружеството в качеството си на физическо лице? Действията на управител на търговско дружество пораждат ли правни последици за управителя в качеството му на физическо лице? „, който също касае тълкуването на договора и анексите към него, следва да се добави и това, че същият за прав път се повдига пред касационната инстанция. Поради това не е бил предмет на обсъждане от съдилищата.Възражението, което ответникът е направил своевременно с отговора на исковата молба е в друг смисъл а именно, че основният договор от 15.02.2007 г. е подписан от ответника в качеството му на управител на [фирма] и заемната сума е следвало да се предостави на дружеството, а не на ответника като физическо лице. В подкрепа на този довод ответникът се е позовал и на обстоятелството, че съгл.т.8 от договора е посочено, че юридическото лице ще обезпечи кредита с движимо и недвижимо имущество. Отговор на това възражение е даден в първоинстанционното решение, който е възприет и от въззивната инстанция доколкото е потвърдила решението в тази част без да излага различни съображения. С оглед на изложеното въпросите под №1-1,1-2,1.3,1.4,1.5 нямат характеристиката на правни въпроси по смисъла на чл. 280,ал.1,т.1 ГПК, поради което не се налага проверка на посоченото допълнително основание по чл. 280,ал.1, т.1 ГПК и решения на ВКС, съставляващи задължителна практика. Същото се отнася и до останалите въпроси в Изложението на касатора по чл. 284,ал.3,т.1 ГПК.Въпросът „погасява ли се по давност задължение след изтичане на петгодишна погасителна давност „ е посочен общо без връзка с конкретния предмет на спора. Спорът по делото обхваща няколко различни по своя характер претенции, което от своя страна обуславя различна погасителна давност. Вземането за главница по договор за заем се погасява с изтичането на общата петгодишна давност / чл.110 ЗЗД/, а вземането за лихва - с изтичането на тригодишна давност / чл.111,б.”в” ГПК/, което е било съобразено от въззивната инстанция при постановяване на обжалваното решение.Въззивният съд е приел, че е погасена по давност претенцията за договорна лихва за периода от 15.03.2009 г. до 15.03.2010 г. в размер на 18 000, както и частично претенцията за мораторна лихва като е приложил относимата погасителна давност, която в случая е три години. Същевременно въззивното решение не е постановено в противоречие с посоченото Р №679/28.01.2011 г. по гр.д.№10011/2009 г., ІV г.о на ВКС ,където е прието, че давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. Въпросът „Може ли срокът на договор сключен между две физически лица да бъде продължен с анекс, сключен между същите две лица, второто в качеството му на управител на търговското дружество, а не в лично качество, включва тълкуване на анекса, което е в противоречие с възражението, което ответникът е направил в срока по чл. 131 ГПК, че договорът като цяло е сключен между ищеца като физическо лице и дружеството-юридическо лице, което ответникът е представлявал в качеството на негов управител. Въпросът има ли задължение съдът да обсъди всички обстоятелства по делото и посочи кои правно-релевантни факти счита за установени, при формиране на своето вътрешно убеждение, на практика съставлява оплакване за допуснато процесуално нарушение / чл. 235,ал.2 ГПК и чл. 236,ал.2 ГПК/, което обосновава неправилност на решението / чл. 281,т.3 ГПК/ и може да бъде предмет на разглеждане в евентуалното производство по чл. 290 ГПК, при разглеждане на касационната жалба по същество, а не в настоящото производство, което има друг предмет. С оглед на изложеното, Върховният касационен съд, състав на 3-то г.о. счита, че не са изпълнени изискванията за закона, обуславящи достъпът до касационно обжалване. С оглед изхода на настоящото производство, касаторът следва да заплати на ответника по касация направените пред настоящата инстанция разноски в размер на 1500лв. Мотивиран от горното, ВКС, състав на 3-то г.о.