Определение № 2378 от 07.08.2023 г. на ВКС по гр. д. № 66/2023 г.

Производството по делото е образувано по касационни жалби срещу въззивно решение № 1131 от 05.08.2022 г., постановено от Софийски апелативен съд по в.гр.д. № 2494/2021 г. Ищците по делото М. Х. Т., Д. Х. Т. и В. Х. Т., действащи чрез своя настойник Х. В. Г., чрез адвокат Н. Д., обжалват въззивното решение в частите, с които исковете им са отхвърлени, както следва: за разликата над 50 000 лв. спрямо М. Т.; за разликата над 50 000 лв. спрямо Д. Т. за разликата над 125 000 лв. спрямо В. Т., до претендираната от всеки ищец сума от 250 000 лв., а също компенсаторната лихва върху отхвърлените главници, както и съдебноделоводните разноски. Излагат доводи за неправилност. Искат отмяна на решението в обжалваните части и уважаване на претеняциите им. Молят за присъждане на съдебноделоводни разноски, а адвокат Д. – възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв (претенцията е лично негова, а не на страните). Насрещната страна Застрахователно Акционерно Дружество Далл Богг: Живот и Здраве“ АД, [населено място], представлявано от изпълнителните си директори Б. Г. И. и Ж. С. К., чрез адв. Д. С., отговоря, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване, а още и за неоснователност на жалбата. Ответникът по делото “Застрахователно Акционерно Дружество Далл Богг: Живот и Здраве“ АД, представлявано от изпълнителните си директори Б. Г. И. и Ж. С. К., чрез адв. Д. С., обжалва въззивното решение в частите, с които исковете на М. Т. и Д. Т. са уважени за суми над 25 000 лв., ведно с компенсаторната лихва и искът на В. Т. е уважен за сума над 62 500 лв., ведно с компенсаторната лихва, а още и в частта относно съдебноделоводните разноски. В касационната жалба се излагат съображения за неправилност на въззивното решение в обжалваната част. Иска се отмяната му и постановяване на друго, с което исковете бъдат отхвърлени над посочените от застрахователя части. Насрещните страни отговарят, чрез адв. Д., че не са осъществени основанията за допускане на касационно обжалване. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационните жалби са допустими. Подадени са в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговарят на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложени са и изложения по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: М. Х. Т., Д. Х. Т. и В. Х. Т. са предявили искове по чл. 432 КЗ против “Застрахователно Акционерно Дружество Далл Богг: Живот и Здраве“ АД, [населено място] за заплащане на обезщетение от по 250 000 лв. за всеки ищец за причинени неимуществени вреди от смъртта на М. В. Г. - Т., причинена от ПТП, както и компенсаторна лихва, считано от 16.11.2019 г. върху главниците, до окончателното издължаване. Първостепенният Софийски градски съд осъдил застрахователя да заплати обезщетения от по 150 000 лв. на М. Х. Т., Д. Х. Т. и В. Х. Т. и компенсаторно обезщетение в размер на законната лихва върху главниците, считано от 16.11.2019 г. до окончателното издължаване. Отхвърлил претенциите за сумите над посочените, както и изцяло исковете по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за периода 25.10.2019 г. -15.11.2019 г. Осъдил ответника да заплати дължимата държавна такса по делото, както и адвокатско възнаграждение на адв. Д. в размер на 14 104,80 лв. Ищците от своя страна са осъдени да заплатят 484 лв. съдебноделоводни разноски на застрахователя, на осн. Чл. 78, ал. 3 ГПК. Въззивният съд, като изменил частично горното решение, намалил присъдените обезщетения, както следва: по 50 000 лв. за М. и Д. Т. и 125 000 лв. за В. Т.. Определил адвокатското възнаграждение в полза на адв. Д. за първа инстанция в размер на 6 030 лв., като коригирал и сумите по чл. 78, ал. 3 и чл. 78, ал. 6 ГПК. Осъдил е ищците общо да заплатят на ответника сумата от 7000 лв. – съдебноделоводни разноски за въззивна инстанция, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК. За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че на 03.09.2019 г. е настъпило пътно-транспортно произшествие, в резултат на което е настъпила смъртта на М. Т. и водача на моторното превозно средство. Тя и съпругът й – Х. Т., са се качили на спортен мотор, управляван от последния, без да е правоспособен, след употреба на алкохол, при установени 2.08 промила в кръвта му. Той станал причина за катастрофата, като се движил при скорост от около 100 км/ч., в тъмната част на денонощието, в нарушение на правилата на ЗДв и ППЗДвП. Отговорността на водача е била застрахована от ответното застрахователно дружество. Съдът приел съпричиняване от страна на починалата М. Т. – 50 %. Установил, че тя се е качила на моторното превозно средство и не е възпряла съпруга си да го управлява, въпреки знанието, че той няма свидетелство за правоуправление и е бил в алкохолно опиянение. Последното, според заключението на СМЕ, е било в такава степен, че е било видимо и лесно разпознаваемо. В. Т. е кръвна дъщеря на загиналата, М. и Д. – деца на Х., за които загиналата се е грижила като родна майка, но без да ги е осиновила. Съдът приел, че те са от кръга на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди, причинени им от смъртта на М. Т.. Съдът установил, че между последната и децата били създадени отношения на дълбока привързаност. Съдът е определил обезщетения от по 100 000 лв. за Д. и М. и 250 000 лв. – за В.. По отношение на М. и Д. обосновал посочения размер с това, че между двете деца е създадена връзка на обич и взаимност със загиналата, но същевременно те не са нейни кръвни деца; кръвната им майка е починала 2017 г., а децата са съжителствали със загиналата в период от около 4 години, който е счетен за не толкова дълъг; посочено е, че макар загиналата да е била обичана фигура и от трите деца (както кръвната дъщеря, така и двете деца на мъжа й), при определянето на размера на обезщетението следва да бъде правена разлика в интензивността на претърпяната от всеки от ищците мъка, съотнесена към различната родствена, респ. квази-родствена връзка с починалата. Окончателно присъдените суми са редуцирани с 50 % поради приетото съпричиняване. По касационната жалба на касаторите – ищци по делото, М. Х. Т., Д. Х. Т. и В. Х. Т.: Те обосновават допускане на касационно обжалване с въпросите: следва ли при определяне на размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД в хипотезата на предявен пряк иск по чл. 432, ал. 1 КЗ от отгледано, но неосиновено (малолетно) дете, за което съдът е приел, че е легитимирано да претендира обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на отгледалото го лице, съдът да изследва конкретното съдържание на съществувалите между него и починалия житейски отношения и интензитета на претърпените болки и страдания, или предшествалата ги смърт на биологичния родител е достатъчно основание да се счете, че тези отношения не следва да изцяло приравнени и отъждествени с отношенията между родна майка/баща и малолетно дете и поради това да се присъди по-нисък размер на обезщетението спрямо родното дете на починалия, без да се изследва релевантните към чл. 52 ЗЗД според ППВС № 4/23.12.1968 г. обстоятелства (хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК); следва ли при постановяване на своето решение въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи на страните, както и събраните доказателства за релевантните факти, на които те се основават и да изложи мотиви по тях (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК). Съставът на Върховния касационен съд намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване от ищците – касатори. Първият въпрос има отношение само към касационната жалба на М. и Д. Т., като не се установява хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Няма никакво съмнение, нито в доктрината, нито в съдебната практика, че във всеки случай на предявен иск от лице, което твърди, че е претърпяло неимуществени вреди от смъртта на друго, първо се установява наличието на активна материалноправна легитимация. Кръгът от лица, легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена при непозволено увреждане смърт на близък, не е уреден в законодателството на Република България. Липсата на законодателна уредба е наложила за целите на правоприлагането лицата с право на обезщетение да бъдат определени от Пленума на Върховния съд и Общото събрание на наказателна, гражданска и търговска колегия на ВКС. За отправна точка при очертаване кръга на правоимащите в съдебната практика се използва принципът за справедливост по чл.52 ЗЗД и разясненията, дадени с Постановление № 4/25.V.1961 г. на Пленума на ВС, Постановление № 5/24.ХІ.1969 г. на Пленума на ВС, Тълкувателно решение № 1/2016 от юни 2018 г. по ТД № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. Това са най-близките на починалия – 1/неговите низходящи (деца), 2/съпруг и възходящи (родители); 3/отглежданото, но неосиновено дете, съответно отглеждащия го, обвързано с изискване отглеждането да е било трайно и да е създало връзка и чувства като между биологичен родител и дете, без да се поставя условие за предприети формални процедури по осиновяване или установяване на произход; 4/лицето, което е съжителствало на съпружески начала с починалия при непозволено увреждане, без да е бил сключен брак, ако това съжителство не съставлява престъпление и не противоречи на правилата на морала и 5/по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт значителни морални болки и страдания с продължително проявление във времето, които в конкретния случай в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в постановления № 4/61 г. и № 5/69г. на Пленума на ВС и е справедливо да бъдат обезщетени. На второ място следва, също така, да се установи, че всички от посочената група лица действително са претърпели неимуществени вреди, резултат от смъртта на третото лице. Несъмнено е също, и това е изрично подчертано и във всички от цитираните тълкувателни актове, че правото на обезщетение не е абсолютно и не може да бъде реализирано, ако претендиращият обезщетение не докаже, че действително е претърпял неимуществени вреди, които е справедливо да бъдат обезщетени съгласно чл.52 ЗЗД. Справедливостта трябва да почива на анализа на фактите по делото, защото макар и субективна, тя не е абстрактно понятие и има за цел да убеди страните и обществото в наличието на съответствие между установената неимуществена вреда и нейният имуществен еквивалент. Според указанията, дадени в ППВС № 4/1986 г. на ВС на РБ, съдът трябва да извърши преценка на всички обективно съществуващи и установени по делото обстоятелства, от които се гради заключение за това какви морални вреди реално са причинени на увреденото лице, в каква степен и колко продължително са засегнати чувствата на конкретния индивид, като в т. 11 от Постановлението са примерно изброени някои от тях. Установено е трайно и непротиворечиво тълкуване в многобройни решения на състави на Върховния касационен съд по чл. 290 ГПК, според които, при определяне размера на обезщетението по реда на чл. 52 ЗЗД за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт, от значение са при всички случаи родствените и емоционални отношения между ищеца и пострадалия, реално установената близост и привързаност между тях; конкретните чувствата на ищеца към момента на деликта и след това; отражението върху психиката и начина му на живот. Казаното означава, че съдът несъмнено е не само в правото си, но е и длъжен да отчете, както родството между ищец и пострадал, така и реално причинената морална вреда на ищеца. С оглед съвкупния анализ на всички установени по делото, релевантни обстоятелства към приложението на чл. 52 ЗЗД е възможно ищци в една и съща степен на родство с починалия да получат различни обезщетения, както и ищци от най-близки кръг на починалия, напр. дете, родител, съпруг, да не получат изобщо обезщетение или по-ниско спрямо близки, с които починалият е изградил житейска връзка, сходна на роднинската („квази-роднинска“), напр. отглеждано, но неосиновено дето, отглеждащ родител, фактически съжител на съпружески начала. В случая съдът не е определил по-нисък размер на обезщетение за сестрите М. и Д. Т. „поради предшествалата смърт на биологичния родител“, а е оценил установените факти, че те не са биологични деца на М. В. Г. – Т., доколко между тях естеството на житейски създадените отношения е като между родител и дете (продължителни, трайни, чувства като между биологични родител и дете), а не само като между отглеждан и отглеждащ, и в тази връзка е ценил колко време те са живеели в едно домакинство, както и това, че децата имат родна майка, с която са поддържали отношения до смъртта на последната. При тези данни и другите обстоятелства по делото, съдът се е произнесъл за размера на присъдените обезщетения в полза на тези ищци. Процесуалноправният въпрос в изложението касае жалбите и на тримата ищци, като е свързан с тълкуване на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК. Той е от значение по всяко исково производство. В случая не се установява поддържаното противоречие със съдебната практика по тълкуването на цитираните разпоредби. По същество, тримата жалбоподатели не са съгласни с фактическите и правни заключения на апелативния съд. Въззивната инстанция е взела отношение към установяване на всички спорни пред нея и релевантни към спора обстоятелства, като е обсъдила относимите и допустими доказателства. Следва да бъде изяснено и това, че Софийският апелативен съд по делото не е контролноотменителен, а втори по ред по съществото на материалния спор. Поради това, и в съдебния си акт, въззивният съд не изследва първоинстанционното решение, което означава, че оплакванията във въззивната жалба, коментира доколкото те са свързани с материалноправния спор. Както е изяснено в Решение № 643/12.10.2010 по гр.д. № 1246/2009 на ІV ГО, Решение № 237/2010 г. по гр.д. № 826/2009 г. на ІV ГО и Решение № 60/05.06.2013 г. по гр.д. № 546/2012 г. на ІV ГО ВКС, при постановяването на своя съдебен акт, въззивният съд дължи изследване на възраженията и доводите на страните, доколкото това има отношение към предмета на спора, съответно към предмета на въззивното обжалване, като трябва да изложи съображения по всички важни и съществени положения. Съдът по същество преценява доказателствата, за да установи наличността или отсъствието на определени факти и с оглед на това да реши спора, а контролноотменителната инстанция ги преценява, за да провери дали е правилна, или не, преценката, която съдът по съществото е направил, дали са правилни и логични изводите на съда, и с оглед на това да признае решението за надлежно обосновано и законосъобразно или не. Освен изложеното не е ясно и защо, според тримата жалбоподатели, въззивният съд не бил обсъдил доводът им, че М. Т. не е знаела за риска, който поема да се превозва с мотоциклетист, употребил алкохол, след като има изрични мотиви на второстепенния съд по приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, с които те изразяват несъгласие. Също така, няма никакво отношение към крайния извод на съда казаното от вещото лице в съдебно заседание, че когато употребилият алкохол е с каска или шлем, е възможно да се заличат някои лицеви характеристики и да не се усети дъх на алкохол, като жалбоподателите цитират само част от изречението на вещото лице Г.. Той продължава, че във всички случаи, при установената степен на алкохолно опиване, каквото е установено по казуса, са бил налице обилни признаци, като нарушаване на координация, залитане и т.н. и те би следвало да могат да се разпознаят. Вещото лице е направило изрично и категорично изявление, че обясненията във връзка с каската няма как да променят от медицинска гледна точка изводите в даденото заключение за това дали признаците на алкохолно опиване в случая са били разпознаваеми, още повече, предвид близките взаимоотношения между съпрузите, които в много по-голяма степен могат да определят промяната в поведение, вследствие на консумиран алкохол. В експертното заключението експертът е отговорил, че концентрацията от 2,08 промила алкохол обуславя извод, че е острото алкохолно опиянение (средна степен) е невъзможно да бъде укрито при непосредствено близко общуване с възрастен човек; признаците са били лесно различими дори от лаик. Също така, съпричиняването съдът установило още и поради обстоятелството, че М. Т. е била в известност, че съпругът й няма право да управлява мотоциклета. По касационната жалба на застрахователя: Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване на въззивното решение със следните въпроси: при прилагането на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, редукцията на дължимото обезщетение към кой размер се прилага – към преценения от съда за справедлив или към претендирания; кои са конкретно съществуващите обстоятелства, които съдът следва да вземе предвид при определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди на основание чл. 52 ЗЗД при предявен иск срещу застрахователя; при довод във въззивната жалба за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на фактическите констатации на първоинстанционния съд относно а) възприетия за справедлив размер на обезщетение от 250 000 лв. в полза на В. Т. и относно: б) възприетия процент съпричиняване от пострадалата в ПТП (неправилно занижен принос на пострадалата) и последвалия вредоносен резултат, въззивният съд длъжен ли е да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани доказателства и доводи на жалбоподателя, съгласно чл. 236, ал. 2, вр. чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК и самостоятелно да установи фактическата обстановка и да определи справедлив размер на обезщетението, към които да приложи относимите материалноправни норми; неизлагането на абсолютно никакви собствени мотиви във въззивното решение за размера на присъденото обезщетение от 250 000 лв. в полза на В. Т. води ли до нарушение на чл. 235, ал. 2, вр. чл. 236, ал. 2 ГПК и до необоснованост на съдебния акт. Въпросът по тълкуване на чл. 51, ал. 1 ЗЗД е намерил отговор по задължителен начин в ТР № 1/2021 от 1.08.2022 год. на ОСГТК на ВКС и той е, че съдът намалява при наличие на условията по цитираната разпоредба обезщетението спрямо размера, за който искът би бил основателен, ако не би се наложило намаляването му поради принос на пострадалия. Размерът на заявената претенция не съставлява решаващ фактор при преценката относно действителния размер на вредата, подлежаща на обезщетяване, тъй като претендираното обезщетение може да не е равно по размер на определеното от съда по справедливост. С оглед забраната за присъждане plus petitum съдът следва да присъди обезщетение до размера на исковата претенция, ако след намаляването му, при предпоставките на чл.51, ал.2 ЗЗД, същото надхвърля по размер претендираното. Въззивният съд се е произнесъл при пълно съответствие с така даденото разяснение – установил е справедливия по чл. 52 ЗЗД размер на обезщетение за всеки от ищците и след това е намалил този размер наполовина; присъдените суми не надвишават претендираните с исковата молба. Въпросът кои са конкретно съществуващите обстоятелства, които съдът следва да вземе предвид при определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди на основание чл. 52 ЗЗД при предявен иск срещу застрахователя, е твърде общо зададен. За да се прецени относимост към казуса, от значение е има ли установени по това дело обстоятелства от значение за приложението на чл. 52 ЗЗД, които съдът обаче не е взел предвид. С оглед процесуалното качество на застрахователя по иска и неговия интерес, важно е още дали съдът е пропуснал да вземе предвид установени от него обстоятелства, които биха довели до по-нисък размер на обезщетенията в сравнение с присъдените. Съставът на ВКС не установява подобен пропуск, а и касаторът не е посочил кои точно обстоятелства не е взел предвид съдът и така е достигнал до завишен размер на присъдено обезщетение по справедливост. Възпроизвеждането на даден принципен отговор по реда на чл. 290 ГПК от състави на ВКС и твърдението, че съдът „в случая не е извършил такава цялостно преценка на обстоятелствата що се касае до приетото за справедливо обезщетение за неимуществени вреди за В. Т.“, не конкретизира оплакванията на касатора. По приложението на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК поставените правни въпроси също не обуславят извод за наличие на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Както касационният състав вече изясни по-горе, във връзка с изложението към касационната жалба на ищците по делото, въззивният съд, като съд по съществото на спора, не коментира в своето решение въззивните оплаквания; сам установява спорните пред него факти и излага правни изводи. Така е сторил в случая и апелативният съд. Установил е спорните факти – грижата на починалата спрямо М. и Д. Т. като за собствени деца, възприемането й от тях като майка, отношения на искрена привързаност и обич, продължителността на така сложилите се житейски отношения; още връзката на децата с родната майка до нейната смърт; полагането на изключителни грижи от М. Т. и за трите деца; загубата на изключително близък човек, особено относимо към В. Т., ниската възраст на децата, а В. е най-малка и най-дълго като време ще усеща липсата на родител до навършване на пълнолетие; мъчителното понасяне и трудното преживяване на загубата на близкия човек, интензивността на болките и страданията от всеки от ищците. Съдът приложил чл. 52 ЗЗД, като взел предвид така установените обстоятелства, а още и безспорните във въззивното производство, като родствената връзка с починалата. Не е вярно, че не е изложил „никакви мотиви“ по иска на В. Т.. В голямата си част съображенията и взетите предвид обстоятелства са общи и за трите деца, като съдът е изложил и такива, които обуславят по-високия размер за В. и по-ниските за М. и Д. Т.. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване.