Определение № 60346 от 07.10.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2182/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. А. С. като пълномощник на Етажната собственост на сградата, находяща се в [населено място],[жк], [улица], срещу въззивно решение № І-4 от 23.02.2021 г. по в.гр.д. № 2526/2020 г. на Окръжен съд Бургас. С него е потвърдено решение № 260161 от 02.09.2020 г. по гр.д. № 10213/2019 г. на Районен съд Бургас, с което е отхвърлен предявеният от Етажната собственост против ЕТ „Кордин-Красимир Лазаров” иск с правно основание чл. 109 ЗС за осъждане на ответника да преустанови неоснователното ползване на помещение за смет на партерния етаж на сградата в непосредствена близост до стълбището от южната му страна, явяващо се обща част на сградата на [улица] [населено място], както и премахне изградената от него стена, с която се ограничава достъпът до помещението, и да премахне отвора в пода на офиса си и отвора за врата към вътрешния двор. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон. Жалбоподателят поддържа, че упражняваното от ответника владение върху спорното помещение за смет не е било явно, спокойно и несъмнено, намерението му да го свои за себе си не е било доведено до тяхното знание, поради което той не би могъл да го придобие по давност. Иска се въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса следва ли презумпцията на чл. 69 ЗС да се счита опровергана и съответно налице ли е владение като предпоставка за придобиване по давност на чуждия имот в срока по чл. 79 ЗС, ако владението е придобито по скрит начин, и действията на владелеца не са доведени до знанието на собственика, респ. на съсобствениците. Жалбоподателят се позовава и на основанието по чл. 280, ал.2, пр. 3 ГПК-очевидна неправилност. В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация ЕТ „Кордин- Красимир Лазаров” изразява чрез своя процесуален представител адв. К. К. становище, че не са налице сочените от жалбоподателя предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че по архитектурен проект на сградата на [улица] било предвидено помещение за смет, находящо се до стълбището в непосредствена близост до офис № 3, придобит от ответника през 1998 г. по договор за продажба, сключен с ЕТ „Хитмонолитстрой-Коста Йовчев” и Т. Й.. В нотариалния акт този недвижим имот е описан като офис № 3, разположен в гаражния етаж на вх. „Б” в сградата на [улица] [населено място], състоящ се от зала със санитарен възел и антре с площ 40.40 кв.м., при граници: от изток-гараж № 3 и помещение за смет, от запад-двор, от север- стълбищна клетка и от юг- гарсониера вх. А. Съдът е посочил, че процесното помещение за смет по своя характер представлява обща част по предназначение, тъй като без него сградата може да съществува. За разлика от общите части по естеството си, статутът на общите части по предназначение може да бъде променен и те могат да се придобият в индивидуална собственост от някой от етажните собственици. Въз основа на показанията на разпитаните свидетели и обясненията на управителя на етажната собственост съдът е приел за установено, че помещението за смет е било присъединено от ответника към собствения му офис № 3 през 1997-1998 г., и оттогава никой от етажните собственици не е имал достъп и не е влизал в него, не се е противопоставил на извършените преустройства и не е имал претенции за ползването му до преди завеждане на делото. Упражняваното от ответника владение е било непрекъснато, спокойно, явно и несъмнено, продължило повече от 10 години до завеждане на делото, поради което той е придобил спорното помещение по давност. Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по повдигнатия в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК правен въпрос. Същият е предпоставен от твърдението, че първоначално ответникът е упражнявал върху спорното помещение фактическа власт с характер на държане, и не е демонстрирал явно по отношение на етажните собственици промененото си намерение да започне да владее за себе си, поради което не може да се приеме, че владението му е било явно. Тези твърдения не кореспондират с направените от въззивната инстанция фактически изводи. След преценка на събраните по делото писмени и гласни доказателства съдът е приел, че процесното помещение е било присъединено към офис № 3, собственост на ответника, най-късно през 1998 г., но не е установено дали това присъединяване е извършено от ответника след като е придобил правото на собственост върху офис № 3, или към момента на продажбата помещението вече е било присъединено и е представлявало част от площта на продадения офис. Практиката на ВКС, на която се позовава жалбоподателят /решение № 41 от 26.02.2016 г. по гр.д. № 4951/2015 г. на І г.о.; решение № 12 от 19.02.2014 г. по гр.д. № 1840/2013 г. на І г.о.; решение № 270 от 20.05.2010 г. по гр.д. № 1162/2009 г. на ІІ г.о., решение № 145 от 14.06.2011 г. по гр.д. № 627/2010 г. на І г.о./ не може да обоснове наличие на основание за достъп до касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. В нея е изразено принципното разбиране, че за да се трансформира държането във владение, е необходимо упражняващият фактическа власт да манифестира спрямо собственика намерението си да свои имота за себе си. Въззивното решение не противоречи на тази практика. Дори да се приеме, че ответникът е установил фактическа власт върху спорното помещение за смет като държател на идеалните части на останалите етажни собственици /в каквато насока не са ангажирани никакви доказателства/, то присъединяването на общата част към собствения му самостоятелен обект в сградата в режим на етажна собственост по начин, който изключва достъпа им до това помещение, по естеството си е такова действие, което сочи на отричане на правата на останалите съсобственици и на намерение за своене на тази част, което е основание упражняваната от него фактическа власт след 1998 г. да се квалифицира като владение по смисъла на чл. 68, ал.1 ЗС. За да бъде владението явно не е необходимо владелецът изрично да заяви пред собственика намерението си да свои имота за себе си, а е достатъчно да осъществява такива действия, които недвусмислено да сочат, че счита имота за свой и за които всеки заинтересован би могъл да узнае. Неоснователно е и искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК- поради очевидна неправилност. По смисъла на тази разпоредба очевидната неправилност предполага въззивното решение да е засегнато от пороци, пряко установими от съдържанието на обжалвания съдебен акт, без касационната инстанция да извършва анализ на събраните по делото доказателства. Приема се, че решението би било очевидно неправилно, ако законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В разглеждания случай настоящият състав не установи въззивното решение да страда от такива пороци. По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. С оглед този изход на делото жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на основание чл. 78, ал.3 ГПК на ответника ЕТ „Кордин-Красимир Лазаров” разноски по делото за настоящата инстанция в размер на 600 лв. Водим от гореизложеното съдът