Определение № 5445 от 26.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1637/2024 г.

лишено ли е от изпълнително основание производството след молбата по чл. 433 ал.1 т.2 ГПК; (2)законосъобразно ли е, или е незаконосъобразно продължаването му с действия на ЧСИ по събиране на законно определените такси;

дерогира ли се задължението за събиране на таксата

представлява ли нарушение на закона прекратяването ,без да са събрани дължимите от длъжника такси по т.26 от ТТР ЗЧСИ;

разполага ли ЧСИ с право на преценка по кой ред да събере дължими от длъжника разноски - да продължи изпълнителните действия съгласно чл.433, ал.2 ГПК ,или да търси друг ред за изпълнение (6)допустимо ли е ЧСИ да прекрати незабавно и безусловно производството при входирането на молбата на взискателя; (7)допустимо ли е тази молба да се квалифицира по чл. 433, ал 1 т.2 ГПК и следва ли да се прави разграничаване от съда, предвид условията на чл.433, ал.2 ГПК По всички въпроси се сочи основание по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК като се твърди,че въззивният съд е дал отговор в противоречие с мотивите в т.2 от ТР № 2 от 10.07.2017г по тълк.д№3/2015 ОСГТК кога изпълнитнелното производство ще се счита приключило и формирана практика на ВКС в решения по гр. д № 2413/2021г и гр.д № 2594/2022г на Четвърто г.о, в които се разглежда възможността за събиране на дължима от длъжника такса с акт на ЧСИ, представяващ пряко изпълнително основание. Преформулират се същите въпроси, като се сочи и основание по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК относно приложимостта на нормата на чл.433, ал.2 ГПК и има ли реална вреда, след като независимо от реда за събиране, е налице дължимост на таксата,която следва да бъде платена именно от длъжника и има издаден акт на съдебния изпълнител, пряко изпълнително основание.В следващият раздел на изложението въпросът настъпила ли е реална вреда се свързва със задължение за въззивния съд да установи осъществяването на фактическия състав по чл. 45 ЗЗД във вр чл.74, ал.1 ЗЧСИ и се сочи основание по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК ,като противоречието е с ТР №1/09.122013г на ОСГТК и решение по гр.д № 4663/2018г на Четвърто г.о .Същото основание се сочи и поради противоречие с практика на ВКС в ТР №1/09.122013г на ОСГТК по въпроса за задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства за правнозначими факти. Постъпил е отговор от ответника по касационната жалба К. В. И. ,чрез адв П. П. .Несъстоятелно е позоваването на недопустимост на решението ,поставените въпроси касаят правилността на решението ,без да са правни въпроси и не е обоснована нито една от допълнителните предпоставки в чл. 280,ал1,т.1-3 ГПК.Вместо да прекрати незабавно изпълнителното производство и вдигне наложените запори, ответникът ЧСИ грубо и укоримо е нарушил закона, при злоупотреба и без да има право прилага изпълнителни способи,като по този начин е събрала исковата сума от пенсията на ищеца ,което е деликт. Претендира разноски След преценка Върховен касационен съд ,ІІІ гр. отделение счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване При действащия съдопроизводствен ред допускането на касационното обжалване е обвързано с поставянето от касатора на правен въпрос,имащ значение за изхода на конкретното дело,включен е в предмета на спора и неговото разрешаване да е обусловило крайния резултат по делото( т. 1 на ТР № 1 от 19 февруари 2010г. по тълк.д. №1/2009 г.,ОСГТК)Необходимо е да се отговори и на специалните критерии при обосновка на изтъквани основания по чл. 280,ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Посоченият общ селективен критерии е удовлетворен от касатора при формулирането на правен въпрос в първия раздел на изложението, като въпросът е един - за законосъобразност на бездействието на ЧСИ да прекрати производстото по молба на взискателя,в хипотеза на погасяване на задължението след образуване на изпълнителното дело,без да са събрани законосъобразно определени такси /в частност пропорционална такса по т.26 от ТТР ЗЧСИ /за които е издаден и акт на съдебния изпълнител, който не е обжалван /чл.435, ал.2 ГПК/ Отговорът на този въпрос в установената практика на ВКС при така изтъкнатите обстоятелства е противоположен на застъпваната от касатора теза за законосъобразност на бездействието на съдебния изпълнител да прекрати изпълнителното дело. Решението на въззивния съд съответства на установената практика на ВКС и не е налице основание по чл.280, ал.1 т.1 ГПК. Отговорът на поставения в първия раздел на изложението правен въпрос не произтича от цитираните мотиви по т.2 от ТР №3 от 10.07.2017г по тълк д.№ 3/2015г ОСГТК,както се поддържа. Неточно се интерпретира и се поставя в друг контекст отбелязаното, че разноски се събират от длъжника в хода на производството по принудителното изпълнение а не след неговото приключване и то ще се счита за приключило,след като бъде реализирано изпълняемото право и бъдат събрани разноските по изпълнението. Изтъкнатото в мотивите на тълкувателия акт съображение предпоставя да бъде реализирано изпълняемото право, което при десезиране на съдебния изпълнител не се реализира като право на принудително изпълнение,защото в този случай делото се прекатява.Първоначалният взискател има право да поиска прекратяване на образувания изпълнителен процес,като акт на разпореждане с изпълняемото право.Касае се до проявления на диспозитивното начало установено в чл.6 ГПК, което стои и в основата на изпълнителния процес.Този принцип се проявява в изпълнителния процес по-пълно отколкото в исковия, защото в изпълнителното производство се осъществява изпълняемо право, с което кредиторът може да се разпорежда.Съдебният изпълнител е подчинен на исканията на взискателя при разпореждне с предмета на делото.Изпълнителният орган се явява обвързан и от искането за прекратяване на изпълнителното производство, разбирано като окончателно преустановяване на изпълнителните действия - т.2 от ТР№2 от 04.07.2024г по тълк.д №2/2023г на ОСГТК на ВКС. Молбата на първоначалния взискател за прекратяване на изпълнителното производство десезира съдебния изпълнител и той не може да не се съобрази с нея. Ако волята на взискателя е изразена писмено и недвусмислено,условието на закона е изпълнено. Изпълнителният орган дължи прекратяване на изпълнителното дело с прилагане на законните последици,като в някои случаи прекратява производството само по отношение на първоначалния взискател, в други случаи изцяло.В кои случаи делото не се пректява изцяло,независимо от поисканото от първоначалния всискател десезиране по чл. 433, ал.1 т.2 ГПК е разяснено в т.2 от ТР №2 от 04.07.2024г по тълк.д№2/2023г на ОСГТК, при изтъкване на горните принципни съображения .Не се прекратява цялото производство при реализиран изпълнителен способ и налично осребряване на имущество на длъжника, когато по делото има присъединили се кредитори.Тогава искането на първоначалния взискател се зачита като изпълнителното производство се прекрати само по отношение на него,и при недостатъчност на постъпилите при изпълнението суми за удовлетворяване на всички присъединени взискатели се извърши разпределение по чл. 460 ГПК,без да се включва вземането на първоначалния взискател.Когато има осребрено имущество и предстои разпределение,приложение ще намерят не само тези разяснения, но и разясненията по т.3 от ТР №2/2022 по тълк д.№ 2/2021г ОСГТК относно пропорционалната такса по т.26 от ТТР ЗЧСИ.С приемането на т.3 от ТР №2 от 22.11.2022г по тълк.д №2/2021г ОСГТК на ВКС е преодоляна противоречива практика и по въпроса има ли привилегия за вземането на частния съдебен изпънител и каква е тя, след като вземането му е частно.Вземанията на ЧСИ за пропорционалната и за субсидираните такси се ползват с привилегията по чл. 136, ал. 1, т. 1 ЗЗД, което разрешение е от практическо значение за случаите, при които следва да се извърши разпределение на осребрено имущество на длъжника.Настоящият случай не е такъв. Въз основа на молбата на взискателя по чл.433, ал.1 т.2 ГПК е следвало прекратяване на изпълнителното дело изцяло,а не извършване на разпределение без участието на първоначалния взискател.Имало е присъдинен взискател,който изрично е изразил съгласие за прекратяване на делото. Не е имало осребрено имущество, подлежащо на разпределение.Тъй като е бил удовлетворен чрез пряко плащане след завеждане на изпълнителното дело, взискателят е поискал прекратяване (чл.433, ал.1 т.2 ГПК)..Сумата,върху която ЧСИ е начислила пропорционалната такса не е била събрана чрез изпълнителен способ преди взискателят да заяви прекратяване на изпълнителното дело. За случая практиката на Върховен касационен съд е безпротиворечива. Такста по т.26 от ТТР ЗЧСИ се начислява върху събраната сума. За целта на начисляването практиката на ВКС допуска приравняване ,когато сумата е платена пряко на кредитора след образуване на изпълнителното дело, приема се ,че тя може да се счита за събрана по смисъла на тарифата.Въззивният съд не е приемал,че прекратяването на изпълнителното дело погасява вземането за таксата ,както касаторът тълкува изводите на съда. Няма и спор кой дължи таксата.Изключва се обаче разрешение,което да придаде правомерност на изпълнителни действия за продължаване на започнатите изпълнителни способи,или предприемане на нови способи за принудително изпълнение върху имуществото на длъжника /служебно от съдебния изпълнител/ ,с цел събиране на дължимата от длъжника такса,по изпълнително дело подлежащо на прекратяване.Не е в различен смисъл формираната практика на ВКС ,изтъкната от ответницата в обосновка на специалните критерии по чл. 280, ал.1 т.1 и т.3 ГПК. В решение по гр. д №2413/2021г на Четвърто г.о на ВКС е посочено,че съдебният изпълнител може да събере възложените в тежест на длъжника такси ,но ако има събрани суми преди десезирането му и издедено постановление за разноски. От решението по гр.д № 2594/2022г на Четвърто г.о не могат да се изведат никакви съображения ,свързани с повдигнатите правни въпроси. Въззивният съд е приложил относимите към фактите правни норми, които са ясни по съдържание и съображения за необходимост от тълкуването им по критерия на чл. 280 ал.1 т.3 от ГПК не могат да бъдат споделени. Нормата на чл.433, ал.1 т.2 ГПК е ясна в условието ,с което законът скрепва задължението на съдебния изпълнител да прекрати делото.В настоящата хипотеза за съдебния изпълнител отпада правомощието да извършва изпълнителни действия по-нататък.От нормата на чл.433, ал.2 ГПК не следва ,че са позволени изпълнителни действия с цел събиране на разноските, едва след което да се постанови исканото от взискателя прекратяване .Като не е прекратил делото с вдигане на обезпеченията, а е предприел по наложените запори събиране на таксата по т.26 ТТР ЗЧСИ от имуществото на длъжника ,ЧСИ е нарушил закона и е увредил длъжника по изпълнението, поради това на основание чл. 74 ЗЧСИ дължи обезщетение, както решаващо са приели и съдилищата.. Не е обоснован критерия на чл. 280, ал.1 т.1 ГПК по поставения процесуалноправен въпрос за задължениеята на съда да обсъди доказателствата за правнорелевантните факти. Въззивният съд не е процедирал в противоречие с разясненията, дадени в т.2 от ТР №1/09.12.2013г на ОСГТК за задължението му като решаващ съд по съществото на спора, поради което не е налице изтъкваното от касатора противоречие с установената практика по този процесуалноправен въпрос.При установените по делото обстоятелства,изводът за възникнала отговорост е основан на незаконосъобразност при действията и бездействията на ответника от процесуално естество ,поради непрекратяване на делото в нарушение на чл.433,ал.1 т.2 ГПК, установеност на вредите по размер,както и на причинната връзка. По въпроса за фактическия състав на чл. 74, ал.1 ЗЧСИ е формирана последователна практика на ВКС с която въззивното решение е съобразено.Не се обосновават сочение критерии на чл. 280, ал.1 т.1 и т.3 ГПК по поставените в тази връзка въпроси. Трайно формирано в практиката на ВКС е разбирането ,че по делктния иск съдът преценява процесуалната законосъобразност на действията и бездействията на съдебния изпълнител (реш. №196/2012г по гр.д.N 1555/2011г на Трето г.о и цитираната в него съдебна практика на ВКС). Принудителното изпълнение е процесуално законосъобразно,когато са спазени изисквания на процесуалния закон.Процесуалната незаконосъобразност на действието или бездействието на съдебния изпълнител е очертавна в установената практика на ВКС според изискванията на закона за различните случаи, включително по тълкувателен път (напр.реш № 207/2019 по гр.д № 3201/2017г на Четвърто г.о.на ВКС) При изпълнение на задълженията си ЧСИ следи за фактите, с които по правило закон,а не негова преценка ,или интерес свързва с правата на страните в изпълнителното производство.Принципът на законоустановеност намира проявление както за защита правата на участниците в процеса,така и на съдебният изпълнител ,който няма да носи имуществена отговорност ако действията му съответстват на нормата. В случая действията и бездействията на ответницата по иска не са били съответни на нормата,те я нарушават целенасочено. Бездействието на съдебния изпълнител да прекрати изпълнителното дело,за да постъпят по негова сметка сумите,начислени като пропорционална такса е било противоправно и в нарушение на чл. 433, ал.1 т.2 ГПК.Това обстоятелство е обусловило оспорвания от касатора краен резултат. В постановени по реда на чл.290 ГПК решения на ВКС /решение № 340 от 8.01.13г.по гр.дело № 1295/11г.,ІV г.о.; решение № 264 от 8.04.2010 г. по гр.д. № 474/2009 г., ІV г.о.; решение № 139 от 31.05.2011 г. по гр.д. № 1445/2009 г., ІV г.о. и решение № 184 от 21.09.2011 г. по гр.д. № 1124/2010 г. на ІІІ г.о./също така е прието,че частните съдебни изпълнители дължат обезщетение за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Пряка вреда означава директно въздействие върху правната сфера на увредения ,който не би претърпял вредите, ако не бе незаконосъобразното действие или бездействие на частния съдебен изпълнител (Реш. №281/2014г по гр.д №3219/2014г на 3-то отд ВКС) Вредите, приети за установени от въззивния съд и подлежащи на обезщетяване отговарят на този критерии. На следващо място ,съдът по деликтния иск преценява процесуалната законосъобразност на действията и бездействията на съдебния изпълнител, без да е обвързан от това дали същите са обжалвани и ако са обжалвани, какво е решението на съда по жалбата (Решение № 139 от 31.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1445/2009 г., IV г. о., Решение № 120 от 8.07.2011 г. на ВКС по т. д. № 1123/2010 г., II т. о. Решение № 184 от 21.09.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1124/2010 г., I. г. о. и др.) Това се отнася и до актове или изпълнителни действия, в резултат на които са събрани разноски в нарушение на процесуално установения ред.Отговорността на ответницата в случая не е ангажирана за незаконосъобразно възлагане на пропорционална такса по т.26 от ТТР ЗЧСИ ,а за правонарушението при нейното събиране,произвело установените имуществени и неимуществени вредни последици за ищеца .Върховен касационен съд е указвал прекия характер на вредата да се опознава чрез вредоносния резултат като типична, нормално настъпваща и необходима последица.Специалната уредба не съдържа ограничаване на отговорността до определени вреди и не е в отклонение от принципа за пълна обезвреда, израз на който дава и нормата на чл.441 ГПК.Въззивният съд е формирал изводите си за осъществяване на фактическия състав по чл. 74, ал.1 ЗЧСИ следвайки насоките и разясненията в установената практика на ВКС,поради което не е налице основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и по този въпрос. Ответникът в касационното производство е представляван от адвокат, поел защитата безплатно. Следва да се определи възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА за оказаната правна помощ и представителбство осъществено с отговора на касационната жалба пред настоящата инстанция,съответстващо на фактическата и правна сложност на делото .По този критерии настоящия състав на ВКС опрделея възнаграждение за адвокат П. Г. П. от [населено място], ул Т. А. №43 сумата 1000 лева Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.