Определение № 2391 от 13.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3500/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на етажните собственици на сграда в режим на етажна собственост с адрес гр. София, ул. •••, подадена чрез представляващия ги управител Л. Л. П., приподписана от адвокат М. К., срещу решение № 2549 от 25.04.2024 г. по в.гр.д. № 3101/2023 г. на СГС, ГО, IV-E възз. Състав, с последното е било потвърдено първоинстанционното решение № 20073365 от 06.01.2023 г. по гр.д. № 37708/2019 г. на СРС, 174 състав, за отхвърляне на предявения от етажните собственици против „Вход мениджър“ ЕООД установителен иск по чл.42, ал.2 ЗЗД за прогласяване за недействителен на сключен между тях договор за услуга № 1733/15.03.2019 г. Ответникът по касационна жалба „Вход мениджър“ ЕООД, не е подал писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК. Върховният касационен съд, в настоящия състав на Второ гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от страна по спора, но е насочена срещу неподлежащ на касационно обжалване съдебен акт, съгласно чл.280, ал.3, т.1, пр.1 ГПК. При искове за съществуване на договори, какъвто е и искът по чл.42, ал.2 ЗЗД, и когато сделката няма за предмет вещни права върху недвижими имоти, цената на иска е стойността на договора съгласно чл.69, ал. 1, т.4, предл. 1 ГПК. По начало цената на иска се посочва от ищеца в исковата молба, но за нея съдът следи и служебно, тъй като тя определя родовата подсъдност и размера на държавната такса. В конкретния случай ищците не са посочили цената на иска, а та е определена от съда. Първоинстанционният съд с разпореждане № 158268 от 23.07.2020 г. е определил за дължима от ищците държавна такса върху стойността на договора съгласно чл.69, ал.1, т.4, предл.1 ГПК вр. чл.1 от приложимата тарифа, в размер на общо 57,60 лв. държавна такса, и е указал на ищците да довнесат още 17,60 лв. над вече внесената такса от 40 лв. Така определената държавна такса от 57,60 лв. съответства на 4% от 1440 лв. (съгласно чл.1 от Тарифата за държавните такси по ГПК), която сума 1440 лв. е съответна и на стойността на атакувания договор за услуга № 1733/15.03.2019 г. по смисъла на чл.69, ал.1, т.4, предл.1 ГПК – според съдържанието на договора, той е за извършване на услуга професионален домоуправител, сключен за срок от 2 години, при месечно възнаграждение 60 лв., при което сумата 1440 лв. е изводима от разпореждането на съда и се явява и цена на иска съгласно чл.70, ал.1 ГПК. Въпросът за цената на иска не е повдиган от страните до приключване на първото съдебно заседание, поради което тя се е стабилизирала окончателно в размер на 1440 лв., и именно нея ВКС следва да съобразява при проверката на предпоставките за допустимост на касационното обжалване. Съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК, не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лв. за граждански дела, с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост. Искът по чл.42, ал.2 ЗЗД в случая не попада сред посочените изключения и постановеното по него въззивно решение не подлежи на касационно обжалване. Касационната инстанция следи служебно за допустимостта на касационната жалба, така че не е обвързана от преценката на въззивния съд за обжалваемост на въззивното решение, нито от преценката му за допустимост и редовност на подадената касационна жалба. Грешните указания и последващото администриране от въззивния съд на касационната жалба не може да дерогират императивните разпоредби на чл.69, т.1, т.4 и на чл.280, ал.3, т.1 ГПК. Касационна жалба е процесуално недопустима и следва да се остави без разглеждане, а производството по нея да се прекрати. Предвид изложеното, върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение,