Определение № 3211 от 12.11.2025 г. на ВКС по т. д. № 1782/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ИНТЕЛСОФТ – ГРИГОРОВ, КЪНЕВ И СИЕ СД, чрез процесуален пълномощник, срещу определение № 360 от 06.02.2025 г. по в. ч. гр. д. № 246/2025 г. по описа на Софийския апелативен съд, ТО, 9-ти състав, с което е потвърдено определение № 4129 от 29.10.2024 г. по т. д. № 750/2023 г. по описа на Софийския градски съд, ТО, VІ-2 състав за спиране на производството по делото на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК до приключване с влязъл в сила съдебен акт на производството по т. д. № 1313/2019 г. на Софийския градски съд, ТО, VІ-4 състав. В частната касационна жалба се съдържат оплаквания, че въззивното определение е недопустимо, евентуално неправилно – незаконосъобразно и необосновано. На първо място се твърди, че производството по т. д. № 750/2023 г. е образувано по нередовна и недопустима искова молба и подлежи на прекратяване на основание чл. 126, ал. 1 ГПК, с оглед предходното заведено от ищците, в качеството им на съдружници в ответното СД, евентуално – в качеството им на наследници на починал съдружник в същото дружество, т. д. № 416/2023 г. на СГС, предвид неговия идентичен с настоящото дело предмет в частта относно евентуалния иск. Горното обстоятелство въззивният съд неправилно е отказал да съобрази при постановяване на обжалвания съдебен акт, като от недопустимостта на производството по настоящото дело се черпят доводи за недопустимост и на въззивното определение. В същата насока се изтъква и липсата на активна процесуална легитимация и правен интерес у ищците за водене на настоящото дело, за което се излагат подробни съображения, включително произтичащи от взаимно изключващите се хипотези на чл. 97, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, едновременно поддържани от ищците, извънсъдебно и съдебно. Това възражение отново въззивният съд неоснователно е отказал да разгледа. Неправилна според частния касатор е и преценката за наличие на приетата в определението на апелативния съд преюдициалност между двете дела, доколкото писменото изявление на ищците по чл. 97, ал. 1 ТЗ за встъпване в дружеството, което не е оттеглено, представлява абсолютна процесуална пречка за завеждане на исковете по чл. 97, ал. 2 ТЗ дори в хипотезата, в която предявените искове по т. д. № 1313/2019 г. бъдат отхвърлени – извод, направен по конкретно изложени в частната касационна жалба аргументи, относими отново към допустимостта на спряното исково производство. Моли се за обезсилване на обжалваното определение и за прекратяване на производството по т. д. № 750/2023 г., евентуално - за отмяна на въззивното и първоинстанционното определение по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК и за връщане на делото на Софийския градски съд за продължаване на съдопроизводствените действия. В изложението по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване се основава на хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси от процесуално естество, разрешени според частния касатор от състава на въззивния съд: 1. „Какви са предпоставките на отвод за висящ съдебен спор по чл. 126, ал. 1 ГПК като абсолютна процесуална пречка пред упражняване на правото на иск?“; 2. „Кога е налице субективен и обективен идентитет между делата?“; 3. „Следва ли въззивният съд в частното производство да се произнесе по възражение на частния жалбоподател за наличието на процесуална пречка по чл. 126, ал. 1 ГПК?“; 4. „Длъжен ли е въззивният съд в частното производство да извърши проверка по висящността на образувани дела като отрицателна процесуална предпоставка по чл. 126, ал. 1 ГПК при оспорване от страна на частния жалбоподател?“; 5. „Въпросът за правния интерес като абсолютна процесуална предпоставка е относим към допустимостта на предявения иск или към неговата основателност?“; 6. „Абсолютна процесуална предпоставка ли е правният интерес за упражняване правото на иск и липсата му обуславя ли недопустимост на иска?“; 7. „Следва ли правният интерес да съществува през цялото разглеждане на спора?“; 8. „Длъжен ли е въззивният съд в частното производство да следи за съществуването на правото на иск?“; 9. „Наличието на обективирано и неоттеглено от наследниците на съдружник писмено изявление по чл. 97, ал. 1 ТЗ абсолютна пречка ли е пред завеждане на исковете по чл. 97, ал. 2 ТЗ?“. Твърди се, че на посочените въпроси е дадено разрешение в противоречие с практика на ВКС, съответно посочена, за въпросите от група І (от № 1 до № 4), както и за въпросите от група ІІ (от № 5 до № 9). Насрещните страни – И. К. Г., М. К. Г. и Надежда Г. Г., чрез процесуален пълномощник, с два подадени в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК писмени отговора излагат съображенията си за неоснователност на искането за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на частната касационна жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, прецени следното: Частната касационна жалба изхожда от легитимирано лице, насочена е против подлежащ на обжалване съдебен акт на апелативен съд и е подадена в законоустановения срок по чл. 275, ал. 1 ГПК. За да потвърди обжалваното първоинстанционно определение, постановено на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, съставът на въззивния съд е взел предвид, че ищците – физически лица са предявили против събирателното дружество и Я. И. К. осъдителни искове с правно основание чл. 97, ал. 2 ТЗ за заплащане в полза на всеки от тях на парична сума от по 2 333 333,33 лв., представляваща 1/3 част от стойността на наследения от К. И. Г. дружествен дял от имуществото на ИНТЕЛСОФТ – ГРИГОРОВ, КЪНЕВ И СИЕ СД. В исковата молба е направено искане по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК за спиране на производството по настоящото дело до приключване на по-рано образуваното и все още висящо т. д. № 1313/2019 г. по описа на СГС, ТО, VI-4 с-в, което има за предмет установяване на обстоятелството, дали тримата ищци се намират в положение на членство в ответното дружество или не, като това обстоятелство има обуславящо значение за субективните права, с които разполагат и в частност – предявените по делото. Ответниците са възразили срещу искането за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК по причина, че изходът на висящия спор между същите страни по т. д. № 1313/2019 г. не би се отразил върху липсата на легитимация на ищците да търсят присъждане на съдебно предявените вземания за стойност на наследен дружествен дял. С исковата молба е представено невлязло в сила решение от 25.01.2023 г. по т. д. № 1313/2019 г. по описа на СГС, ТО, VI-4 с-в, постановено по предявен от И. К. Г., М. К. Г. и Надежда Г. Г. срещу събирателното дружество иск с правно основание чл. 71 ТЗ, вр. чл. 124 ГПК за установяване, че съществува членствено правоотношение между ищците и ответника. След подробно приповтаряне на мотивите на първоинстанционното определение относно задължителните указания на Тълкувателно решение № 1 от 09.07.2019 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 1/2017 г. (че връзката между делата по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК е обективната зависимост между две спорни правоотношения в съотношение на обуславящо и обусловено, която винаги е конкретно съществуваща, безспорно установена, пряко касае допустимостта или основателността на иска по обусловеното дело и пр.), както и относно съществуването на твърдяната преюдициалност, тъй като в рамките на заведеното т. д. № 1313/2019 г. със сила на присъдено нещо ще се разреши спорът за наличие или липса на членствено правоотношение между ищците и дружеството, което е от значение за процесуалната легитимация на ищците, тъй като в този случай техните субективни материални права ще произтичат от качеството им на съдружници, а не от качеството им на наследници на починалия съдружник в ответното СД; въззивният съд е формирал извод за неоснователност на частната жалба. За да достигне до този извод, съставът на апелативния съд е изложил съображения за неотносимост на възраженията, свързани с производството по т. д. № 416/2023 г. (което също е спряно до приключване на т. д. № 1313/2019 г.), т. к. предмет на спора в случая е само законосъобразността на обжалваното определение за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. Приел е, че дори и да е налице припокриване на претенцията по т. д. № 416/2023 г. с част от тази по настоящото дело (относно неразпределената печалба), то въпросът за допустимостта на исковото производство по т. д. № 750/2023 г. би могъл да бъде предмет на частно въззивно производство само по частна жалба срещу определение за частично прекратяване на делото. За неоснователни са счетени възраженията за липса на активна процесуална легитимация на ищците поради липса на правен интерес, предвид отправеното от тях изявление по чл. 97, ал. 1 ТЗ, с което са заявили изричното си искане да встъпят като съдружници в ИНТЕЛСОФТ - ГРИГОРОВ, КЪНЕВ И СИЕ СД, като въззивният съд е намерил, че същото не касае допустимостта на иска. По отношение на преценката дали предявените в производството по т. д. № 1313/2019 г. установителни искове са с обуславящо значение спрямо осъдителните искове, предмет на т. д. № 750/2023 г., въззивният съд е споделил изцяло съображенията на първата инстанция. Мотивирал се е с това, че ако в рамките на спора по т. д. № 1313/2019 г. по описа на СГС, ТО, VI-4 със сила на присъдено нещо бъде прието, че тримата ищци се намират в членствено правоотношение с ответното събирателно дружество, то тогава за тях няма да възникне правото по чл. 97, ал. 2 ТЗ да получат припадащата им се част от стойността на дела на техния наследодател, поради което предявеният иск следва да бъде отхвърлен; и обратното - в случай, че по спора по т. д. № 1313/2019 г. по описа на СГС, ТО, VI-4 със сила на присъдено нещо се приеме, че ищците не се намират в членствено правоотношение с ответното дружество, то тогава за тях възниква правото по чл. 97, ал. 2 ТЗ да получат припадащата им се част от стойността на дела на техния наследодател. Предвид посочената връзка между двете дела апелативният съд е заключил, че обжалваното определение следва да бъде потвърдено. Настоящият съдебен състав намира, че не се установява приложното поле на касационното обжалване, по следните съображения: Първата група въпроси, поставени в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаят приложението на чл. 126, ал. 1 ГПК. Същите не удовлетворяват общото селективно изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касация, тъй като не са били разгледани от въззивния съд и не са обусловили решаващата му правна воля за изхода от конкретния процесуалноправен спор. Всички въпроси касаят допустимостта на производството по спряното дело с оглед наличието на предходно заведено такова с идентични страни и предмет, докато в обжалваното определение на първо място е прието, че частичното съвпадение в предмета на двете дела не води до недопустимост на цялото по-късно заведено исково производство, а на следващо - че по въпроса за допустимостта на настоящите искове в производство по частна жалба съдът може да се произнася само в случай на постановено от първата инстанция определение за прекратяване на делото. Следователно въпросите от № 1 до № 4 нямат нужното значение за обжалвания краен резултат по ч. гр. д. № 246/2025 г., вкл. по причина, че не попадат в неговия предмет. Следващите въпроси са относими към наличието на правен интерес за предявяване на процесните осъдителни искове с оглед извънпроцесуалното поведение на ищците (поради „наличието на обективирано и неоттеглено от наследниците на съдружник писмено изявление по чл. 97, ал. 1 ТЗ“). Макар въззивният съд да е формирал правна воля по част от тях, тя също не е обусловила крайния изход от спора, доколкото предходно направеният в обжалваното определение извод, че допустимостта на исковото производство (която не е обвързана от произнасянето по преюдициалното дело) стои извън предмета на конкретния процесуалноправен спор относно законосъобразността на определението по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК важи в пълна сила и за тази група въпроси. С оглед изложеното, общото селективно основание на чл. 280, ал. 1 ГПК не се установява и по въпросите от № 5 до № 9. Неудовлетворяването на общите предпоставки за достъп до касационен контрол в хипотезата на чл. 280, ал. 1 ГПК съставлява достатъчно основание за недопускане на исканото обжалване, без да е необходимо касационният съд да извършва проверка за наличието на допълнителните селективни предпоставки, заявени от частния касатор. Въпроси, свързани с конкретно извършената преценка на въззивния съд за наличие на преюдициалност между двете дела не са формулирани. С оглед самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК и оплакванията в частната касационна жалба срещу допустимостта на обжалвания съдебен акт настоящият съдебен състав намира за нужно да посочи, че липсва и вероятност въззивното определение да е недопустимо, тъй като няма данни същото да страда от пороци като визираните в чл. 270, ал. 3 ГПК. Въззивният съд е бил надлежно сезиран да разгледа частната жалба, не се е произнесъл извън спорния по частното дело предмет, определението не е постановено по недопустимо искане (за наличие на основанието за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК съдът следи служебно) и т. н. Мотивиран от горното, съставът на Върховния касационен съд, Второ търговско отделение