Определение № 328 от 25.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2317/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. Б. К. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски окръжен съд № 162 от 07.03.2023 г. по гр.д.№ 523/ 2022 г., с което е потвърдено /в обжалваната пред въззивния съд част/ решение на Сливнишки районен съд по гр.д.№ 230/ 2021 г. и по този начин е признато за установено по предявения по реда на чл.422 ал.1 ГПК иск от М. Б. М. срещу К. Б. К., квалифициран по чл.41 ЗС, че ответникът дължи на ищеца сумата от 6 649,27 лв., представляваща съответстваща на квотата в съсобствеността част от разходите за ремонт на покрив на двуетажна жилищна сграда – югоизточен близнак, находящ се в [населено място], [улица], ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 585/ 2020 г. на Сливнишки районен съд и е разпределена отговорността за разноските по делото. Жалбоподателят претендира въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол като недопустимо или очевидно неправилно. Недопустимостта на решението се обосновава с твърдения, че съдът се е произнесъл по непредявен иск, като в тази връзка са формулирани процесуалноправните въпроси: „Недопустимо или неправилно е решението, постановено при неправилна правна квалификация на иска, но с правилно разпределена доказателствена тежест за действителното правно основание на иска, въпреки което съдът се е произнесъл въз основа на фактическа обстановка, различна от указания предмет на доказване? И „Недопустимо или неправилно е решението, при което определеният от съда предмет на доказване с Определението по чл. 140 от ГПК, е изменен с мотивите на крайния съдебен акт (решението)?“. Очевидната неправилност на обжалваното решение се обосновава с твърдения, че в него не е направена надлежна разлика между произнасяне по непредявен иск и по иск с неправилна правна квалификация, поради неправилно тълкуване на чл.41 ЗС и вътрешно противоречие в мотивите. Счита също така, че има основание за допускане на обжалването по правните въпроси „Каква е правилната правна квалификация на иска за припадащата се част от разноските за обща част на сграда, попадаща в обхвата на изключението по чл.3 от ЗУЕС – по чл. 41 от ЗС, по чл. 61, ал.2 от ЗЗД или по чл. 30, ал. 3 от ЗС?“; „Безусловно ли е задължението на съсобственика да участва в разноските по извършени ремонтни дейности по общите части на съсобствена сграда, в това число и – без оглед на знание за причината, вида и обема на ремонтните дейности и тяхната цена, - без търсене на предварително съгласие на съсобственика, вкл. и – при предварителен отказ чрез възпрепятстване да се установят причините и необходимостта от ремонтните дейности; - независимо дали работата е предприета уместно, добре водена и в интерес на неучаствалия съсобственик (ответника)?“; „Относимо обстоятелство ли е предварителният отказ на съсобственика – възложител, чрез умишлено физическо възпрепятстване, да допусне другия съсобственик предварително (преди ремонта) да установи състоянието, причините и необходимостта от ремонтните дейности?“; „Следва ли и как да се преценява отношението на ответника към извършени от съсобственик строително-ремонтни дейности в обща част на имот, когато ищецът умишлено го е възпрепятствал да си състави такова преди извършването на ремонтните дейности?“; и „Как се преценява дали изпълнените СМР са били неотложни, необходими, полезни или безполезни за целия имот при доказано противопоставяне на ищеца да позволи установяването на съответната нужда или полза преди извършването на тези разходи?“. Жалбоподателят счита, че първите два от тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/, а за останалите - че са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото Ответната страна М. М. оспорва жалбата, като поддържа, че не съществува вероятност обжалваното решение да е недопустимо. Произнасянето на въззивния съд било в рамките на твърдяната и доказана по делото фактическа обстановка и при правилно квалифициране на предявения иск по чл.41 ЗС. Формулираните правни въпроси не били от значение за изхода на делото, нито били разрешени в противоречие с практиката на ВКС. Не били обосновани допълнителните предпоставки по т.1 и т.3 на ал.1 на чл.280 ГПК, а твърденията за очевидна неправилност не попадали в хипотезите на установената от ВКС практика за този квалифициран вид неправилност. Моли касационното обжалване да не бъде допуснато, евентуално – жалбата да бъде оставена без уважение. Съдът намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационното обжалване е неоснователно. За да уважи предявения иск /в рамките на сезирането си с въззивната жалба/, въззивният съд приел, че произнасянето на първата инстанция е допустимо. Посочил, че изложените в исковата молба твърдения касаят извършване на необходими разноски за ремонт на покрив на жилищна сграда в режим на етажна собственост, който бил наложителен за запазване целостта на сградата. Правилната правна квалификация на иска била по чл.41 ЗС, но макар дадената от първата инстанция квалификация да била неправилна, на страните били дадени точни указания относно подлежащите на доказване факти. Релевантните обстоятелства от предмета на доказване по иск с правна квалификация чл.41 ЗС били част от по - широкия предмет на доказване по иск с правна квалификация чл.61 ал.2 ЗЗД. Щом с доклада на делото първоинстанционният съд указал на ищеца, че в негова тежест е да докаже заплащането на разноски за необходим ремонт на покрива на сградата, той изпълнил задължението си да разпредели правилно доказателствената тежест. Излишни били указанията до ищеца да докаже, че предприетите от него действия са били в интерес и на ответника по иска, но това било без значение за допустимостта на постановения акт. Съдът допълнил, че произнасянето по иск с неправилна правна квалификация не е равнозначно на произнасяне по непредявен иск. Щом съдът се бил произнесъл по действително заявената от ищеца претенция и в рамките на релевираните от последния фактически обстоятелства, той се бил произнесъл по предявен иск, независимо че го квалифицирал неправилно. По същество съдът приел, че задължението на етажните собственици да участват в разноските за неотложен ремонт на общата вещ е безусловно. Законодателят не го обвързвал нито с тяхно знание или съгласие, нито с взето решение от общото събрание. Нямало значение уместно ли била предприета работата в чужд интерес, нито дали на ответника е бил отказван достъп до тавана и покрива на сградата. Ищецът не твърдял да е извършил подобрения /полезни разноски/, затова било безпредметно да се обсъждат доводите има ли обогатяване и какво било съотношението между размера на извършените разходи и увеличената стойност на имота. Обогатяването се състояло всъщност в спестените от ответника разходи за необходимия ремонт на общите части и то било еднакво, независимо дали искът се квалифицира чл.41 ЗС или по чл.61 ал.2 ЗЗД. Съдът счел, че нуждата от ремонта на покрива била доказана по делото. Затова не било необходимо нито извършване на предварителен оглед от специалисти, нито даване на експертна оценка и препоръки за ремонт. Достатъчно били събраните по делото свидетелски показания, че преди ремонта покривът е бил в много лошо състояние, с компрометирана конструкция, счупени керемиди и последици от овлажняване на тавана. Без значение било неотложен ли е бил ремонта, тъй като това не било елемент от фактическия състав за възникване на спорното право. Етажните собственици следвало да понесат съответен дял от всички разноски, които са били необходими за поддържане или възстановяване на общите части, независимо дали са били неотложни. Релевантни по смисъла на чл.41 ЗС били необходимите разноски, дори извършването им да не е било неотложно. Не съществува вероятност така мотивираното въззивно решение да е недопустимо като постановено по непредявен иск. Съгласно установената практика, когато съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран или е определил предмета на спора въз основа на обстоятелства, на които ищецът не се е позовал и е уважил искане, каквото не е било направено, произнасянето му е недопустимо /решение № 50116/ 07.10.2022 г. по т.д.№ 2366/ 2021 г., ІІ т.о./, но тази хипотеза следва да се разграничава от случаите, при които първата инстанция е разгледала предявения иск, но е дала неправилна квалификация на спорното право. В тези случаи е налице нарушение на материалния закон от страна на първата инстанция, което води до неправилност на постановеното решение, но не и до неговата недопустимост /решение № 60138/ 26.01.2022 г. по гр.д.№ 723/ 2021 г., ІІ г.о., ВКС/. Формулираните от касатора правни въпроси във връзка с доводите му за недопустимост на обжалваното решение съдържат твърдения, че съдът се е произнесъл въз основа на фактическа обстановка, различна от указания предмет на доказване и че определеният по реда на чл.140 ГПК предмет на доказване е изменен с мотивите на крайния съдебен акт. Това не се установява от мотивите на въззивното решение, в които съдът е отговорил в съответствие с посочената по-горе практика на доводите във въззивната жалба и е приел, че произнасянето е в рамките на указания в доклада на първата инстанция предмет на доказване. Поради което не е налице твърдяното основание по чл.280 ал.2 пр.2 ГПК. Не е налице и твърдяното основание по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК. Съгласно установената практика, съдебният акт е очевидно неправилен, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените в действителност процесуални действия. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение и при установените от инстанцията по същество факти. В случая жалбоподателят излага същите доводи, с които обосновава недопустимост на решението и които счита, че водят до извод за неговата очевидна неправилност. Но тъй като не съществува вероятност обжалваният акт да е недопустим, той не може по същите доводи да бъде счетен за очевидно неправилен, поради което касационно обжалване и на основание чл.280 ал.2 пр.3 ГПК не може да бъде допуснато. То не следва да бъде допуснато и по формулираните от касатора правни въпроси. Първият от тях /„Каква е правилната правна квалификация на иска за припадащата се част от разноските за обща част на сграда, попадаща в обхвата на изключението по чл.3 от ЗУЕС – по чл. 41 от ЗС, по чл. 61, ал.2 от ЗЗД или по чл. 30, ал. 3 от ЗС?“/ не обуславя обжалваното решение. В него съдът не е постановил, че процесната сграда попада в изключение по чл.3 ЗУЕС. Той е разгледал въпроса за извършване на необходими разноски в сграда под режим на етажна собственост, в съответствие с изричното изявление на ответника в обстоятелствената част на исковата молба. Твърдения и доводи, че сградата попада в изключение по чл.3 ЗУЕС, не са изложени нито в отговора на исковата молба, нито във въззивната жалба на ответника. Тъй като се касае за въпрос по правилността на решението, въззивният съд не е могъл да се произнася служебно по невъведен от ответника довод, съответно не е разрешил поставения въпрос, а повдигането му едва в касационното производство е недопустимо. Необуславящ е и въпросът „Безусловно ли е задължението на съсобственика да участва в разноските по извършени ремонтни дейности по общите части на съсобствена сграда, в това число и – без оглед на знание за причината, вида и обема на ремонтните дейности и тяхната цена, - без търсене на предварително съгласие на съсобственика, вкл. и – при предварителен отказ чрез възпрепятстване да се установят причините и необходимостта от ремонтните дейности; - независимо дали работата е предприета уместно, добре водена и в интерес на неучаствалия съсобственик (ответника)?“. Този въпрос предполага, че въззивният съд е разрешил спор за отношения между обикновени съсобственици, а както бе посочено по-горе, съдът е разгледал спор между етажни собственици, прилагайки материалноправните разпоредби, регламентиращи етажната собственост, а не за обикновената съсобственост. Останалите въпроси са обуславящи, но нямат претендираното от касатора значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Съгласно Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, такова значение биха имали въпроси, по разрешаването на които няма установена практика или съществуващата се нуждае от осъвременяване или промяна, както и в случаите на непълни, неясни и противоречиви закони, за да се създаде практика по прилагането им или да се осъвремени съществуващата. Тези предпоставки не са налице, тъй като по разрешаването на въпросите има установена съдебна практика, която не се нуждае от промяна /срв. решение № 85/ 24.06.2014 г. по гр.д.№ 1157/ 2014 г., II г.о., ВКС, решение № 188/ 26.10.2017 г. по гр.д.№ 4287/ 2016 г., IV г.о., ВКС/. Отношенията между собствениците в етажната собственост относно поддържането, възстановяването и подобряването, както и по повод ползването на общите части на сградата се уреждат от правилото на чл.41 ЗС. Всеки собственик, съразмерно на дела си в общите части, е длъжен да участва в разноските, необходими за поддържането или възстановяването на общите части, и в полезните разноски, за извършването на които е взето решение на общото събрание. Необходимите разноски са свързани с неотложни ремонтни дейности за поддържането и/или възстановяването на общите части, предизвикани от непредвидено събитие или се свързват с необходимостта от текущи или основни ремонтни дейности, наложени от износване и овехтяване на сградата, като чрез тях се цели привеждане на общите части в състояние годно за тяхното предназначение. За извършването на необходимите разноски по поддържането на общата вещ не е необходимо съгласието на останалите съсобственици и те дължат възстановяването им дори когато съсобственикът, извършил тези разноски, сам си е служил с цялата обща вещ. Полезните разноски са тези, които увеличават стойността на вещта и имат характера на подобрения. Необходимите и полезните разноски са за сметка на собствениците на сградата, като участието на всеки собственик на обект в етажната собственост е съобразно дела му в общите части. Когато без решение на общото събрание собственик е извършил със собствени средства необходим ремонт на общите части на сградата, с последващо решение същите се възстановяват или прихващат от дължимите от него вноски по чл.50 ЗУЕС, в противен случай той разполага с иск срещу останалите собственици. За възникването на това вземане е без значение дали останалите етажни собственици предварително са отказали да участват във финансирането на необходимия ремонт, дали са се противопоставили на извършването му, дали извършилият ремонта им е пречил да прегледат състоянието на вещта. Ако се докаже, че извършването на ремонта е било нужно за запазването на вещта, всички етажни собственици съобразно дяловете им следва да участват в извършените за това разноски. Същото е прието в обжалваното решение, поради което по обуславящите въпроси не е налице допълнителното основание по т.3 на ал.1 на чл.280 ГПК. По изложените съображения Върховният касационен съд