Определение № 3493 от 23.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 1483/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Уникредит Булбанк” АД, представлявано от адв. Г. С., срещу решение № 49 от 28.02.2024г. по в.гр.д. № 461/2023г. на Апелативен съд Велико Търново, с което е потвърдено решение № 260 от 30.06.2023г. по гр.д. № 236/2022г. на Окръжен съд Плевен в частта, с която са отхвърлени предявените от касатора против Л. Б. Ц. искове с правно основание чл. 79 ЗЗД вр. чл.430 ТЗ вр. чл.5, ал.1 ЗН за разликата над 13 822,05 лева до 15 824,80 лева – главница по договор за банков кредит № 577/0033 от 25.06.2013г. и за разликата над 11 395,82 лева до 18 916,13 лева – договорна лихва за периода от 25.12.2015г. до 28.03.2017г., както и предявените от касатора против А. Б. Ц. искове с правно основание чл. 79 ЗЗД вр. чл.430 ТЗ вр. чл.5, ал.1 ЗН за разликата над 13 822,05 лева до 15 824,80 лева – главница по договор за банков кредит № 577/0033 от 25.06.2013г. и за разликата над 11 395,82 лева до 18 916,13 лева – договорна лихва за периода от 25.12.2015г. до 28.03.2017г. Касаторът поддържа, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно като постановено в противоречие с материалния закон и необосновано. Намира за неправилен извода на въззивния съд, че началният момент, от който е започнала да тече погасителната давност за вземането по договора за кредит, е от падежа на всяка конкретна погасителна вноска, а не от обявяването на изискуемостта на кредита с връчването на препис от исковата молба. Поддържа, че този извод противоречи както на константната практика на ВКС, така и на ТР № 5/2019г. на ОСГТК на ВКС, според което началният момент, от който тече погасителната давност, е или датата на предсрочната изискуемост, или крайният срок на договора. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по въпроса: „От кой момент започва да тече погасителната давност за вземания по договор за кредит?” Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса в противоречие с решение № 38/2019г. по т.д. № 1157/2018г. на ВКС, II т.о., решение № 50173/13.10.2022г. по гр.д. № 4674/2021г. на ВКС, III г.о., решение № 21/08.01.2021г. по т.д. № 3069/2018г. на ВКС, I т.о. и ТР № 5/2019г. на ОСГТК на ВКС. Ответницата А. Б. Ц., представлявана от назначения особен представител адв. М. К., оспорва касационната жалба. Поддържа, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване. Ответникът Л. Б. Ц. не представя отговор на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното: Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, е приел, че по делото е безспорно установено възникването на облигационни отношения между ищеца и наследодателката на ответницата по сключен договор за банков кредит. Намерил е за неоснователни възраженията да нищожност на договора за кредит, като е изложил съображения, че същият е сключен при действието на Закона за потребителския кредит в редакция към ДВ бр. 18/2010 г., в сила от 12.05.2010 г., поради което, тъй като кредитът е отпуснат за закупуване на недвижим имот и е обезпечен с ипотека върху закупения имот, приложими спрямо договора са единствено разпоредбите на чл. 5, 6, 16 – 18 и 25 от ЗПК, но не и тези на чл. 10, ал. 1, нито тези на чл. 11. Изтъкнал е, че договорът за кредит съдържа уговорки относно начина на определяне на лихвените условия, ГПР, както и подписан от пълномощника погасителен план с конкретни размери на анюитетните вноски, включващи дължими суми по главница, лихви и такси. Въззивният съд е приел, че кредитът не е обявен от банката за предсрочно изискуем, тъй като изявлението й през м. август 2020 г. не е достигнало до кредитополучателката (тя е починала няколко години преди това). Поради това е намерил, че изявлението за предсрочна изискуемост на кредита е достигнало до ответницата – чрез назначения й по реда на чл. 47, ал. 6 от ГПК особен представител с връчване на препис от исковата молба – на 12.09.2022 г. Приел е за установено чрез допуснатата съдебноикономическа експертиза, че плащания по кредита са извършвани до 25.12.2015 г. и след тази дата са преустановени, като дължимите по договора суми към 12.09.2022 г. са в общ размер 61 081.13 лв., от които: 31 649.61 лв. главница, 28 306.66 лв. лихви от 25.12.2015 г. до 12.09.2022 г. и 1 124.86 лв. такси за управление за същия период. Посочил е, че цялата дължима сума е изискуема, считано от 12.09.2022 г., и дължима от двамата наследници на кредитополучателката по равно. Въззивният съд е намерил за основателно възражението за погасяване по давност на част от вземанията, направено от особения представител на ответницата. Възприел е разрешението, дадено в решение № 45/17.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 237/2019 г., II т. о., ТК, а именно: „Когато вземането на банката по кредита е разсрочено на отделни погасителни вноски, изискуемостта на съответната част от главницата настъпва в различни моменти по силата на постигнатото от страните съгласие, което има силата на закон между тях. За съответната част от главницата изискуемостта настъпва с изтичането на срока за плащането й, от който момент за тази част кредиторът може да търси изпълнение, вкл. и по съдебен, т. е. принудителен ред, поради което бездействието му се санкционира с течение на давностния срок по отношение на тази част от вземането по кредита“. Поради това е достигнал до извод, че правилно първостепенният съд е отхвърлил предявените искове за неплатените погасителни вноски за периода от 25.12.2015 г. до 28.03.2017 г. като погасени по давност на основание чл. 110 от ЗЗД, а именно – за сумите 4 005.50 лв. главница и 2 874.62 лв. лихви, съответно – 2 002.20 лв. главница и 1 437.31 лв. лихви по претенциите срещу ответницата. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Формулираният от касатора материалноправен въпрос е обсъждан от въззивния съд и е обусловил изхода на делото, но по отношение на него не е налице твърдяното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Посоченото от касатора ТР № 5/2019г. на ОСГТК на ВКС не дава отговор на поставения въпрос, тъй като с него е уеднаквена противоречивата практика по въпроса от кога тече шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД при уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи - от датата на падежа за всяка вноска или от настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително в хипотеза на предсрочна изискуемост. Поставеният в изложението материалноправен въпрос е разрешен с ТР № 3 от 21.11.2024г. по тълк.д. № 3/2023г. на ОСГТК на ВКС, в което е прието, че при уговорено погасяване на паричното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи давностният срок за съответната част от главницата и/или за възнаградителните лихви започва да тече съгласно чл.114 ЗЗД от момента на изискуемостта на съответната вноска. При обявяване на дълга за предсрочно изискуем давностният срок за вноските от главницата с ненастъпил до този момент падеж, започва да тече от предсрочната изискуемост. Даденото разрешение е обосновано със съображения, че в посочената хипотеза, независимо че задължението е едно, уговорените падежи - моментите на дължимо изпълнение на всяка една от вноските (представляващи части от главното задължение), са предварително определени и с погасяването на всяка една от тези вноски, се погасява и част от главното задължение, като изискуемостта на вземането за съответната вноска настъпва с настъпването на падежа й. Прието е, че в случая не става въпрос за частично изпълнение от страна на длъжника без съгласието на кредитора, а за разсрочено изпълнение на главницата по договора, за което страните са постигнали изрично съгласие. При неизпълнение на съответната вноска кредиторът, чието субективно притезателно право е станало изискуемо, може да предяви иск за тази част от вземането си, респ. да застави принудително длъжника си да изпълни, като длъжникът дължи и обезщетение за забава в размер на законната лихва от деня на изтичане на срока (моментите на падеж на вноската, изискуемостта й и на забавата на длъжника съвпадат). Въззивният съд се е произнесъл по формулирания от касатора въпрос в съответствие с формираната задължителна практика на ВКС, поради което искането за допускане на касационен контрол на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК е неоснователно. По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение