Определение № 1933 от 09.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 1454/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Юробанк България“ АД срещу решение № 50 от 13.04.2023г. по в.гр.д. № 4/2023г. на Апелативен съд – Бургас, с което е потвърдено решение № 558 от 09.06.2022г. по гр.д. № 1365/2021г. на Окръжен съд – Бургас. С първоинстанционното решение, по иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК, е установено по отношение на банката, че С. П. Б. не дължи сумата от 74 938 лева поради това, че клаузата на чл. 22, ал. 1 от Договор за кредит № НL36899 от 09.05.2008г., рефинансиран с Договор за банков кредит № НL82974 от 29.05.2017г., е нищожна. Със същото решение банката е осъдена да заплати на С. П. Б., на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, 2 814 лева, платена без основание договорна лихва върху сумата от 74 938 лева за периода от 20.07.2020г. до 20.07.2021г., със законната лихва за забава от датата на искова молба (10.08.2021г.) до окончателното плащане. Оплакванията на касатора в подадената жалба са, че въззивното решение е недопустимо и неправилно. Предявеният установителен иск е недопустим поради липса на правен интерес. Касае се за факти и субективни права, които са проявили своя ефект в миналото. През 2017г. е сключен различен договор за кредит, без доводи за неравноправност на съдържащи се в него клаузи. Същевременно за ищцата съществува възможност да предяви осъдителен иск. Чрез предявяване на иска се заобикаля законът – избягват се правопогасяващи възражения на ответника относно съществуващи кондикционни претенции (например възражение за погасителна давност). Въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и необосновано – касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. Неправилно, в нарушение на чл. 20 от ЗЗД, е тълкувана клаузата на чл. 20 от Договор за кредит № НL36899 от 09.05.2008г. Банката е била добросъвестна и е предлагала възможности за намаляване на негативните ефекти от повишаване на курса на швейцарския франк по отношение на погасителните вноски по кредита. Ищцата, разполагайки с възможностите по договора (клаузата на чл. 20), не е положила дължимата грижа в нарушение на чл. 63, ал. 2 от ЗЗД. Въззивното решение е основано на факта, че банката е имала познание за движението на котировките на швейцарския франк за бъдеще време и то в дългосрочен план, без този факт да е доказан по делото. Нито един финансов експерт не е могъл да предвиди финансовата криза към периода на сключване на първия договор между страните. Ищцата сама е преценила в коя валута е по-изгодно да получи кредита. Настъпилите впоследствие промени в обективните обстоятелства, извън контрола и независещи от страните, не могат да обусловят изводи за неравноправност. Банката е предоставила на кредитополучателя цялата налична към датата на сключване на договора възможна информация относно движението на валутния курс и рисковете, свързани в получаването на кредита в чуждестранна валута. В качеството им на страни по договора за кредит банката и кредитополучателите са равнопоставени. Те са подчинени на закрепения в чл. 63, ал. 1 от ЗЗД правен принцип, че всяка от страните по договора трябва да изпълнява задълженията си точно и добросъвестно. От въззивния съд е следвало да бъде отчетено, че от ищцата не са предприети действия по ограничаване на неблагоприятните последици от влошената икономическа конюнктура. Въззивният съд не е извлякъл по правилен начин от практиката на СЕС и ВКС основните параметри на съдържанието на понятията „дължима грижа“ и „среден потребител“. Ако това е било направено, съдът е щял да достигне до правилните решаващи изводи, че погасявайки редовно и без възражения своите парични задължения въпреки тяхната нараснала равностойност, ищцата не е положила дължимата грижа по чл. 63 от ЗЗД. Тя не е била в изискуемите разумни граници наблюдателна и съобразителна, поради което не би могла да се позове на неравноправност на договорни клаузи. Към договора за кредит е приложима разпоредбата на чл. 144, ал. 3, т. 1 от ЗЗП. Неправилно е било отхвърлено надлежно направеното възражение за погасителна давност по чл. 110 от ЗЗД, доколкото основната претенция на ищцата е формирана от вземания по договор от 09.05.2008г. При сключен нов самостоятелен договор за кредит за рефинансиране и с други допълнителни цели, който няма характер на допълнително споразумение, липсва правно основание да се приеме, че същият би представлявал спогодба върху непозволен договор по смисъла на чл. 366 от ЗЗД. Двата договор за кредит нямат необходимата пряка генетична връзка помежду си, която да обуславя квалификацията на втория договор като такъв, съставляващ съглашение върху непозволен договор. Още повече, че вторият рефинансиращ договор за кредит е можело да бъде сключен и с друга рефинансираща банка. Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК касационно обжалване на въззивното решение трябва да бъде допуснато, тъй като решаващият въззивен състав се е произнесъл по правни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, в противоречие с актове на Съда на Европейския съюз и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Конкретно формулираните въпроси са: 1.) Налице ли е правен интерес при предявяване на отрицателен установителен иск относно несъществуването на субективно право на насрещната страна, произтичащо от валиден договор (за кредит), който не е оспорен като съдържащ неравноправни клаузи и валидно обвързващ двете страни, когато този правен интерес се обосновава с наличие на евентуални права на ищцата, произтичащи от неоснователно обогатяване по предходен договор, който е прекратен чрез взаимно съгласие чрез рефинансирането му, и които права на ищцата могат и следва да бъдат предмет на защита чрез осъдителен иск, наличието на който изключва допустимостта на установителния? 2.) При същата хипотеза на настоящия правен спор – рефинансиране чрез нов договор за кредит, би ли бил допустим същият отрицателен установителен иск, основан на евентуално несъществуващо субективно право на главница по рефинансиращия валиден договор за кредит, в случай че последният е отпуснат от друга кредитна институция и кой би следвало да бъде ответник по такъв иск? Сочи се противоречие на въззивното решение с възприетото в решение № 127 от 29.10.2010г. по т.д. № 20/2010г. на ВКС, ТК, І т.о. и определение № 95 от 22.02.2018г. по ч.гр.д. № 510/2018г. на ВКС, ГК, ІV г.о. Въпросите, според касатора, са също от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. 3.) Представлява ли заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, вр. чл. 3 от ГПК предявяването на отрицателен установителен иск за установяване несъществуването на част от вземане за насрещната страна по валиден, нов и действащ договор за кредит, обоснован с евентуално наличие на права по предходен несъществуващ договор, и налице ли е в този смисъл правен интерес от предявяването на този установителен иск, който да е различен от чисто спекулативния икономически интерес на ищцата за намаляване на нейните задължения? Касаторът се позовава на решение № 226 от 08.12.2016г. по гр.д. № 1349/2016г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., решение № 130 от 14.07.2016г. по гр.д. № 150/2016г. на ВКС, ГК, ІV г.о., Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022г. по тълк. дело № 1/2020г. на ОСГТК на ВКС. 4.) Защитава ли клаузата на чл. 20 от Договор за кредит № НL36899 от 09.05.2008г. относно правото на кредитополучателя да поиска превалутиране, интересите на ищцата при неочакваното повишение на курса на валутата по кредита швейцарски франк спрямо местната валута лев, в която тя получава своите доходи, и включва ли се в обхвата на нейното задължение по чл. 63, ал. 2 от ЗЗД за полагане на дължимата грижа подаването на молба до банката за превалутиране? Как съдът следва да цени липсата на доказателства за предприето такова действие от страна на ищцата в рамките на съответното производство, при което тя черпи благоприятни последици от своето бездействие, искайки банката да й възстанови валутни разлики от повишения курс на валутата по кредита спрямо местната? Касаторът счита, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. 5.) Доколкото при договор за банков кредит в чуждестранна валута значителната неравнопоставеност между произтичащите от договора права и задължения на страните трябва да се преценява спрямо всички обстоятелства, които продавачът или доставчикът е можел разумно да предвиди при сключването на договора, може ли тази равнопоставеност да се преценява в зависимост от развития, настъпили след сключването на договора като например промяна в обменния курс, върху които продавачът или доставчикът не е имал контрол и които не е можел да предвиди? Когато липсват доказателства за това, че банката е била в състояние да предвиди развитие в обменния курс между националната валута и швейцарския франк от мащаба на това, което се наблюдава след 2008г., разумно ли е от продавача или доставчика да се изисква да понесе свързания с обменния курс риск? При наличието на какви доказателства за това, че банката е имала експертна компетентност и познания да предвиди глобалната финансова криза, може да се приеме, че клаузата за валутния риск в договор в чуждестранна валута може за доведе до значителна неравнопоставеност между произтичащите от договора права и задължения на страните? 6.) Доколкото местната валута лев се котира в условията на режим на валутен борд и валутният й курс зависи изцяло от курса на валутата, към която левът е привързан и фиксиран – еврото, и при положение, че паричната и валутната политика в страните от Еврозоната зависи изцяло от външни и странични фактори, свързани с тяхното икономическо развитие, както и от решенията на ЕЦБ, могла ли е ответната банка – касатор и длъжна ли е била тя да предвиди тези външни фактори и тяхната степен на влияние върху курса на еврото спрямо швейцарския франк, за да би могла банката да уведоми за тези фактори кредитополучателите по подходящ и достатъчен начин? Касаторът намира, че произнасянето на въззивния съд по пети и шести от въпросите е в противоречие с актовете на Съда на Европейския съюз по дело С-186/16 и дело С-119/17, а шестият въпрос е също от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. 7.) Към кой момент следва да се преценява дали дадена договорна клауза създава в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договор за ипотечен кредит, сключен в чуждестранна валута? Следва ли преценката за неравноправния характер на дадена договорна клауза да се направи спрямо момента на сключване на разглеждания договор при отчитане на всички обстоятелства, за които продавачът или доставчикът е можел да знае към този момент и които са от естество да се отразят на по-нататъшното му изпълнение? 8.) Как следва да бъде разяснен от кредитодателя валутният риск от сключване на договор в чуждестранна валута, чрез какви примери, таблици или други помощни материали? 9.) Предполага ли изискването договорна клауза да е изразена на ясен и разбираем език при договорите за кредит банката да предоставя на кредитополучателите достатъчна информация, която да им позволява да вземат решения, основани на добра информираност и благоразумие. Какво е съдържанието, формата и обемът на информацията, която би могла са удовлетвори това изискване? 10.) При преценка за спазването на изискването за добросъвестност на банката изисква ли се банката да разясни подробно валутния риск на кредитополучателя чрез съпоставка на разходите за покупка на валутата при стойност към периода на договарянето на кредита в сравнение с разходите при евентуалното й поскъпване? Според касатора по тези четири въпроса въззивното решение е постановено в противоречие с посочената по-горе практика на Съда на Европейския съюз, както и въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. 11.) Какво е съдържанието на задължението по чл. 63, ал. 2 от ЗЗД за полагане на дължимата грижа при сключването на дългосрочен потребителски договор с поемането на сравнително утежняващи финансови ангажименти, респективно включва ли тази грижа осъзнаване на неравноправния характер на договорните клаузи и активно поведение от страна на потребителя при повишаване на вноските по кредита вследствие на евентуално неравноправни клаузи чрез предприемане на действия за минимализиране на техните неблагоприятни последици? 12.) Какво включва използваното от СЕС понятие „относителна осведоменост, наблюдателност и съобразителност“ на средния потребител и в какво се изразяват и до каква степен се простират разумните граници на тези конкретни психологически качества и умения на този потребител, респективно на база на тези разумни граници длъжен ли е потребителят да забележи и установи неравноправния характер на договорните клаузи, при сключването на договора ли е длъжен да направи това или в кой момент е разумно да се предположи, че е длъжен да го установи, и възможно ли е или е правно оправдано ли е този момент на бъде по-късен от датата на проявлението на неравноправния характер чрез увеличаване размера на вноските по кредита вследствие проявлението на неравноправния характер на договорните клаузи? 13.) Какво е съдържанието и приложното поле на дерогационната норма на чл. 144, ал. 3, т. 1 от ЗЗП и включва ли се в нейния обхват чрез понятието „други стоки или услуги, чиято цена е свързана с колебанията/измененията на борсовия курс или индекс или с размера на лихвения процент на финансовия пазар, които са извън контрола на търговеца или доставчика на финансови услуги“ и договорите за банков кредит? 14.) В хипотезата на наличие на субективно право, произтичащо от неоснователно обогатяване вследствие на твърдяна неравноправност на клаузи от предходен прекратен договор за кредит, но предявен отрицателен установителен иск за несъществуване на част от материално право на насрещната страна по валиден и действащ, неоспорен договор (за кредит), разполага ли ответникът с правопогасяващо възражение за изтекла погасителна давност на част от размера на претендираните от ищеца права, каквото би имал, в случай че беше предявен реално наличния кондикционен осъдителен иск по първия договор за кредит? Тези четири въпроса, според касатора, са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. 15.) В случай че по предходен договор (за кредит) се констатира наличие на неравноправни клаузи, съставлява ли нов, самостоятелен договор (за кредит), част от чиито предмет касае рефинансиране на задължения по предходния и прекратен договор, спогодба върху непозволен договор по смисъла на чл. 366 от ЗЗД? Според касатора даденият от въззивният съд положителен отговор е в противоречие с възприетото в решение № 146 от 01.11.2017г. по т.д. № 2615/2016г. на ВКС, ТК, І т.о. От насрещната страна С. П. Б. е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Обсъждат се заявените от касаторите основания за допускане на касационно обжалване, както и се излагат фактическите обстоятелства по спора. Изрично се подчертава, че Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването. При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК не се установява основание за допускане на касационно обжалване, нито се установява вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение, за да бъде решението допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК. За да потвърди решението на Окръжен съд – Бургас, и като е споделил неговите изводи, съставът на Апелативен съд – Бургас е приел, че между страните е бил сключен Договор за банков кредит № НL82974 от 29.05.2017г. за рефинансиране и превалутиране на задълженията на С. П. Б. по Договор за кредит за покупка на недвижим имот № НL36899 от 09.05.2008г. Договорът от 09.05.2008г. е съдържал уговорка за предоставяне на кредитен лимит в размер на равностойността в швейцарски франкове на 75 000 евро по курс „купува“ за швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита, при дължимост на договорна лихва и срок за погасяване до 26.08.2017г. на равни анюитетни вноски. С договора от 29.05.2017г. на кредитополучателя е била предоставена сума от общо 231 045 лева, от която 229 369 лева – за пълно предсрочно погасяване на задълженията по предходния кредит. Клаузата на чл. 22, ал. 1, вр. чл. 6, ал. 2 от Договор за банков кредит № НL82974 от 29.05.2017г., според въззивния съд, е нищожна като неравноправна. На кредитополучателя е било възложено да поеме целия кредитен риск от промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към българския лев или евро, които могат да имат за последица повишаване на дължимите погасителни вноски по кредита, като приема риска от такива промени и повишение. Нарушени са изискванията на чл. 146, ал. 2 и ал. 4 от ЗЗП. Клаузата не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Тази клауза не е индивидуално уговорена. Не може да се приеме, че кредитополучателят е могъл да прецени потенциално значимите икономически последици върху финансовите си задължения от възникващия за него още със сключване на договора валутен риск при получаване на доход в местна национална валута. Преценката да потребителя дали да избере да получи по-нисък лихвен процент и да носи валутен иск или да получи кредит при по-висока лихва, но без валутен иск, трябва да може да бъде извършена от него на база предоставената му от банковата институция информация относно възможни промени във валутните курсове. Няма доказателства за предоставена информация за котировките на швейцарския франк в дългосрочен план. Икономическото образование на ищцата и упражняваната дейност като счетоводител, съответно мястото й на работа, не могат да изключат качеството й потребител. Като страна по договора тя е действала извън рамките на професионалната си дейност (§ 13, т. 1 от ДР на ЗЗП). Също съгласно въззивното решение равностойността на сумата по кредита към датата на усвояване (16.05.2008г.) е била 125 203 швейцарски франка при курс на банката 1.6694 евро за един швейцарски франк и реално усвояване на сумата в евро. Рефинансираната сума е била 120 808. 46 швейцарски франка и обменен курс от 1.814 лева за 1 швейцарски франк (29.05.2017г.). Курсовата разлика при рефинансирането, формирана от превалутирането на швейцарски франкове в лева, е била в размер на повече от претендираните 74 938 лева, а именно 120 808. 46 швейцарски франка по курс 1.814 на лева – 219 146. 55 лева, и 120 808. 46 швейцарски франка при курс 1.6694 на еврото (съответно 1. 1738 на лева) – 141 536 лева, или 219 146. 55 лева минус 141 536 лева равно на 77 610. 55 лева. Така за сумата от 74 938 лева, предмет на водения отрицателен установителен иск, според въззивния съд, няма основание да се счита дължима от С. П. Б.. Рефинансирането на нищожен договор няма за правен ефект възникването на действителни клаузи по предходното съглашение. Налице е спогодба по непозволен договор по смисъла на чл. 366 от ЗЗД. Същевременно искът по чл. 124, ал. 1 от ГПК е допустим – няма законова пречка и е допустимо ищецът да се позове на нищожност на клауза от недействащ договор, когато задължението е предоговорено. Върху недължимата сума е била заплатена възнаградителна лихва за периода от 20.07.2020г. до 20.07.2021г. от поне 2 814 лева, която сума подлежи на връщане като платена без основание, със законната лихва за забава. За неоснователно от въззивния съд е било прието възражението на ответника, че искът по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД е погасен по давност Исковата молба по делото е предявена на 10.08.2021г. и не е изтекла нито кратката, нито дългата погасителна давност. В първоинстанционното производство са били събрани писмени доказателства и изслушано заключение на съдебно-счетоводна експертиза, съобразени и от въззивния съд. При тези установени обстоятелства липсва вероятност въззивното решение в частта, с която е уважен отрицателният установителен иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК, да е недопустимо поради възможността да бъде воден осъдителен иск (за връщане на платено). Съгласно Договора за банков кредит № НL82974 от 29.05.2017г. С. П. Б. се е задължила да върне сумата от 231 045 лева, от която 229 369 лева, получени за пълното предсрочно погасяване на задълженията по предходно сключения Договор за кредит за покупка на недвижим имот № НL36899 от 09.05.2008г. Възможността банката да иска изпълнение на договора от 2017г. обосновава правен интерес на ищцата от търсената защита чрез отричане на вземания на банката със сила на пресъдено нещо - за дължима главница, до предявения размер от 74 938 лева, съответно на наведените в исковата молба обстоятелства. Съгласно възприетото в мотивите към Тълкувателно решение 8/2012 от 27.11.2013г. по тълк. дело № 8/2012г. на ОСГТК на ВКС, не е вярна тезата, че отрицателният установителен иск винаги е субсидиарна форма на защита и че е недопустим по съображение, че защитата чрез него не би била в пълен обем по отношение на засегнатото от спора право. Видът на иска и обемът на защитата зависят от нуждата, обусловена от конкретното засягане на правата от насрещната страна. Това е и в случая. Същевременно не се касае за установяване на правоотношение, действието на което е преустановено, а за отричане на вземане по действащ между страните договор, от който банката черпи права. Искът по чл. 124, ал. 1 от ГПК не е предявен в нарушение на чл. 3 от ГПК - извън социалната му функция за защита на права и законни интереси. Касационно обжалване не може да бъде допуснато и по формулираните от касатора въпроси. Първите три от въпросите са във връзка с твърдяната недопустимост на въззивното решение, но по аргумент от чл. 280, ал. 2 от ГПК и предвидената служебна проверка относно допустимостта на въззивното решение, отделно формулиране на такива въпроси не е необходимо. Поради това касационният съд съобразява въпросите (процесуалноправни) във връзка с направените оплаквания за недопустимост на въззивното решение. С оглед изложеното по-горе, липсва вероятност въззивното решение да е недопустимо. Въпросите съдържат и питане във връзка с неотносима по делото хипотеза - рефинансиране чрез нов договор за кредит, сключен с друга кредитна институция, както и позоваване на разпоредбата на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, която е материалноправна и няма връзка с допустимостта на производството. Решение № 127 от 29.10.2010г. по т.д. № 20/2010г. на ВКС, ТК, І т.о. е постановен по различен въпрос – липса на правен интерес от установяване на правоотношение по прекратен договор, а определение № 95 от 22.02.2018г. по ч.гр.д. № 510/2018г. на ВКС, ГК, ІV г.о., на което също се позовава касаторът, е постановено по въпрос относно разноските по дело (чл. 248, ал. 3 от ГПК). Същото е по отношение на посочените от касатора решения по гр.д. № 1349/2016г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о. и гр.д. № 150/2016г. на ВКС, ГК, ІV г.о. (относно недействителност на трудов договор), както и решението по тълк. дело № 1/2020г. на ОСГТК на ВКС (следва ли съдът да следи служебно за нищожността на правните сделки). В тези решения не са направени изводи, различни от изложените от настоящия съдебен състав. Четвъртият въпрос не може да бъде определен като правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Въпросът е основан на конкретни фактически обстоятелства – съдържанието клаузата на чл. 20 от договора от 09.05.2008г. (относно правото на кредитополучателя да поиска превалутиране) и дали поведението на ищцата, страна по договора, е съобразено с разпоредбата на чл. 63, ал. 2 от ЗЗД. Свързан е с оплакванията в касационната жалба, че неправилно от въззивния съд не е било съобразено съществуването на тази клауза от договора, както и бездействието на ищцата в тази връзка. Така формулиран въпросът е фактологичен и предпоставен от преценка на правилността на обжалваното въззивно решение. Поради това не представлява правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ. Материалноправният или процесуалноправния въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Петият въпрос на касатора в частта относно питането при наличието на какви доказателства може да се приеме, че клауза за валутния риск в договор в чуждестранна валута може да доведе до значителна неравнопоставеност на права и задължения на страните, е общ и хипотетичен и също не отговаря на общия критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Отделно от това той е основан на разбирането, че от въззивния съд е било възприето, че банката е имала компетентност и познания да предвиди глобалната финансова криза и конкретната промяна на валитния курс на швейцарския франк. Съдът е приел друго – за експертна компетентност и познания на банката относно възможни промени в обменните курсове и рисковете, свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута. В този смисъл съдът не се е отклонил от практиката на Съда на Европейския съюз, включително посоченото от касатора решение от 20.09.2017г. на Съда, Ruxandra Paula Andriciuc и др. (С-186/16), ECLI:EU:C:2017:703. В останалата си част петият от въпросите, както и седмият поставен въпрос са относно момента, към който следва да се преценява дали дадена договорна клауза е неравноправна. Въпросът може да се определи като удовлетворяващ общия критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК, но не и този по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК. Въззивният съд не се е отклонил, а е съобразил практиката на Съда на Европейския съюз. Съгласно тази практика преценката за неравноправния характер на дадена договорна клауза трябва да се направи спрямо момента на сключването на договора при отчитане на всички обстоятелства, за които продавачът/доставчикът е можел да знае към този момент и които са от естество да се отразят на по-нататъшното му изпълнение (решение от 20.09.2017г. на Съда, Ruxandra Paula Andriciuc и др. (С-186/16), ECLI:EU:C:2017:703). В обжалваното решение въззивният съд е приел, че към 09.05.2008г., когато е бил сключен първият договор между страните, банката е можела и е трябвало да представи информация за възможни промени в обменния курс на швейцарския франк, и рисковете, свързани с вземането на кредит в тази валута, особено щом ищцата – кредитополучател не получава доходите си в тази валута. Правилността на изводите на съда относно тази фактическа възможност на банката не може да се съобразява във фазата по допускане на касационно обжалване. В тази връзка не е правен въпрос от значение за изхода на делото шестият въпрос - могла ли е банката и длъжна ли е била тя да предвиди външните фактори и тяхната степен на влияние върху курса на еврото спрямо швейцарския франк, за да уведоми и кредитополучателите по подходящ и достатъчен начин. Въпросът е изцяло фактологичен и не отговаря на изискването на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Осмият, деветият и десетият въпрос са хипотетични - за това как следва да бъдат разяснени на кредитополучателя обстоятелствата относно валутния риск при сключване на договор в чуждестранна валута. Поради това въпросите не могат да бъдат определени като такива от значение за изхода на делото. Отделно от това в решението си въззивният съд е приел, че липсва всякаква предоставена на кредитополучателя информация, а не в определена степен, която е недостатъчна, в какъвто смисъл са въпросите. Единадесетият въпрос е относно „задължение по чл. 63, ал. 2 от ЗЗД за полагане на дължима грижа при сключването на дългосрочен потребителски договор“. Въпросът също не отговоря на общия критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Въззивният съд не е приемал приложимост на чл. 63, ал. 2 от ЗЗД, тъй като не е обсъждал изпълнението от страните на сключените договори, включително от ищцата. Напротив, приета е нищожност на клаузи на договора от 09.05.2008г., като неравноправни, че следващият договор (от 29.05.2017г.) е с характер на спогодба относно останалите неизпълнени задължения, но се касае за спогодба върху непозволен договор по чл. 366 от ЗЗД. По-конкретно е обсъдено дали клаузата на чл. 22, ал. 1, вр. чл. 6, ал. 2 от договора от 09.05.2008г., свързана с неговия основен предмет, отговаря на изискването да бъде изразена на ясен и разбираем език (на изискването за прозрачност на договорната клауза), тъй като по правило ищцата – потребител е по-слабо информирана, и дали касаторът – банка е предоставил информация относно валутния риск. По същество са били съобразени решение от 20.09.2017г. на Съда, Ruxandra Paula Andriciuc и др. (С-186/16), ECLI:EU:C:2017:703, решение от 03.03.2020г. на Съда, Gomez del Moral Guasch (С-125/18), ECLI:EU:C:2020:138, решение от 27.01.2021г., Dexia Nederland (С-229/19), ECLI:EU:C:2021:68, решение от 10.06.2021г., BNP Paribas Personal Finance SA (С-609/19), ECLI:EU:C:2021:469 и др. Разпоредба на чл. 63, ал. 2 от ЗЗД, във връзка с която е поставеният въпрос, е относно действията на задълженията и тяхното изпълнение при действителен договор. Дванадесети въпрос – относно използваното от СЕС понятие „относителна осведоменост, наблюдателност и съобразителност“ на потребителя, прилагано във връзка с изискването за прозрачност на договорните клаузи, отново не е въпрос от значение за изхода на делото. Това е, тъй като въпросът не може да бъде свързан с конкретно оплакване от касационната жалба. Всъщност оплакването на касатора не е относно възприетото от въззивния съд относно осведомеността, наблюдателността и съобразителността на средностатистическия потребител, нито че тези понятия се нуждаят от изясняване, а че от въззивния съд не е приложена разпоредбата на чл. 63, ал. 2 от ЗЗД, която касаторът счита за относима. Както се посочи обаче, разпоредбата е във връзка с действията на задълженията и тяхното изпълнение при валиден договор, а във въззивното решение понятието „средностатистически потребител“ е свързано с преценката дали клауза в потребителски договор е неравноправна (нищожна). Тринадесетият от въпросите също не е от значение за изхода на делото, тъй като негов предмет е иск за оспорване на главница по договор за кредит, а не възнаградителна лихва. Четиринадесетият въпрос е хипотетичен - за случай, че е бил предявен кондикционен осъдителен иск по първия договор за кредит (от 09.05.2008г.). Искът по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД за връщане на недължимо платена възнаградителна лихва е основан на сключения между страните втори договор (от 29.05.2017г.), при което въпросът не отговаря на общия критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Последният петнадесети въпрос на касатора е въпрос от значение за изхода на делото. Въззивният съд е приел, че рефинансирането по нищожен договор няма за правен ефект възникването на действителни клаузи нито по предходното, нито по последващо сключеното съглашение и е налице спогодба върху непозволен договор по смисъла на чл. 366 от ЗЗД. Този извод не се споделя от касатора, който счита, че се касае за нов, самостоятелен договор (за кредит) и разпоредбата на на чл. 366 от ЗЗД е неприложима. Във връзка с въпроса не е удовлетворен допълнителният критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК и касационно обжалване също не може да бъде допуснато. Въззивното решение не е постановено в противоречие с практиката на ВКС и по-конкретно решение № 146 от 01.11.2017г. по т.д. № 2615/2016г. на ВКС, ТК, І т.о. В това решение е възприето, че допълнително споразумение, представляващо спогодба и имащо за цел предоговаряне на кредит, в което задълженията на кредитополучателя са определени въз основа на неравноправни клаузи на първоначалния договор, е нищожно на основание чл. 366 от ЗЗД. С решението не е изключено това да е важимо и в хипотезата, когато страните са се споразумели за същото (предоговаряне на кредит), но са озаглавили документа не „допълнително споразумение“, а „договор“. По същество това е приел и въззивният съд, изследвайки волята на страните по договора от 29.05.2017г. за рефинансиране и превалутиране на задълженията на С. П. Б. по сключения на 09.05.2008г. договор за кредит – че се касае за спогодба във връзка с предходно сключен договор. По изложените съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – Бургас. От насрещната страна С. П. Б. е поискано присъждането на направените в касационното производство разноски по чл. 78, ал. 3, вр. чл. 81 от ГПК. За разноските е представен договор за правна защита и съдействие от 29.08.2023г. с уговорено възнаграждение за адвокат за изготвяне на отговор на касационната жалба от 5 500 лева и преводно нареждане за заплащане на сумата по банков път. С оглед изхода на делото тези разноски следва да бъдат присъдени изцяло. Воден от горното съдът