Определение № 50407 от 31.07.2023 г. на ВКС по т. д. № 737/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. К. В. П. чрез адв. К. М. обжалва решение № 260144 от 26.11.2021 г. по в.т.д. № 527/2019 г. на Апелативен съд - Варна, в частта, с която е потвърдено решение № 1022 от 20.12.2018 г. по т.д. № 1427/2017 г. на Окръжен съд Варна, за признаване за установено, на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, че К. В. П. дължи солидарно с В. П. С. сумите: 59 416.73 евро - главница; 85.74 евро - лихва върху просрочена главница за периода 23.06.2014 г.- 22.06.2017 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението в съда – 23.06.2017 г. до окончателното изплащане – всички суми, дължими по Договор за ипотечен кредит на физическо лице № TR73093180/12.11.2008 г. и Анекс № 2/05.10.2012 г., за които суми е издадена Заповед по реда на чл. 417 от ГПК по ч.гр.д. № 8507/2017 г. на Районен съд - Варна, ХIX с-в, на осн. чл. 422, ал. 1 от ГПК, както и в частта, с която е осъдена да заплати на „Уникредит Булбанк“ АД разноски в заповедното производство – 4 619,35 лв и 2 820,93 лв – разноски, на основание чл. 78, ал.1 от ГПК. В касационната жалба сочи основания за отмяна, предвидени в чл. 281, т. 3 от ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Позовава на правно основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно, че според касатора обжалваното решение е очевидно неправилно. Моли да се отмени въззивното решение в обжалваната част. Претендира разноски. Излага съображения за недопустимост на иска. Трябвало да има валидно изпълнително основание, за да е допустим иска с правно основание чл. 422 от ГПК. Излага съображения, че издадената заповед № 4708/28.06.2017 г. по ч.гр.д. 8507/17 г., по описа на РС-Варна била нищожна, поради това, че не била издадена по заявление, което да отговаря на изискванията на чл. 425 от ГПК и Наредба № 6 от 20.02.2008 г. на министъра на правосъдието. Издаването на цялата наредба не било в необходимата форма и не по административно-производствените правила. С решение № 2266 от 12.02.2020 г. по адм.д. 5355/19 г на ВАС, била отменена и Наредба № 6, била прогласена нищожността й, като с оглед този факт касатора прави извод, че се приемало, че нищожни са и образците, съставени въз основа на тази Наредба, следователно заявленията по чл. 417 от ГПК, респ. заповедта, издадена въз основа на такова заявление, била нищожна. След като искът с правно основание чл. 422 от ГПК бил продължение на заповедното производство, то при издадена нищожна заповед, решението било недопустимо. Искът бил недопустим, тъй като не било посочено, че е налице солидарна отговорност. Според касатора, без посочването на солидарна отговорност не означавало, че отговорността е солидарна. Нямало писмено формулирано искане за установяване солидарна отговорност. Било налице произнасяне свръхпетитум. Така решението и на първата инстанция, и на въззивния съд били недопустими. Касаторът обосновава наличие на основание съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК – очевидна неправилност на въззивното съдебно решение. Въззивният съд следвало да направи извод, че поведението на банката е в причинна връзка с неизпълнение на задълженията на кредитополучателя, като това поведение било довело до невъзможност на кредитополучателя да плати задължението си. Поведението на банката се изразявало в непрекъснато недоговорно и незаконно изменение на лихвите и таксите. Предсрочната изискуемост не била вследствие поведението на длъжника, а на кредитора. Предвид качеството на касатора като потребител, следвало да се приложи чл. 83 от ЗЗД и да се намалят задълженията й, респ. да бъде освободена от отговорност, поради виновното поведение на банката –кредитор за неизпълнението. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК сочи следните правни въпроси, които били основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване: 1.Недействителен съдебен акт ли са заповедите за изпълнение по чл. 417 от ГПК, издадени по образец на нищожната Наредба № 6/2008 г., след 12.02.2020 г., датата на публикуване в ДВ на Решение № 2266/12.02.2020 г. по адм.д. 5355/2019 г. на ВАС?; Допустим ли е иск по чл. 422 от ГПК, основан на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК, издадена по отменения образец на нищожната Наредба № 6/2008 г., делото по който приключва след датата 12.02.2020 г.?; 2.Невписано в петитум в срока по чл. 372 ал. 2 от ГПК искане за солидарна отговорност предпоставя ли произнасяне за такава или предпоставя произнасяне за разделна отговорност? – основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК противоречие с: определение от 19.02.2014 г. по т.д. № 3791/2013 г. на ВКС; решение № 830/1985 г., Второ отделение на ВС; решение № 503/1989, Трето отделение на ВС; т.9 от ППВС № 1/1985 г.; решение № 34 от 11.08.2016 г. по т.д. № 310/2014 г. на ВКС, II т.о.; решение № 38 от 01.07.2019 г. по т.д. № 55/2019 г. на ВКС, I т.о.; 3.При нищожност на почти всичко договорено - частично на първоначалния договор и изцяло на последвалите анекси, при недоговорно формиране на задълженията и при възникнала в тези условия предсрочна изискуемост, следва ли да се счита, че са били налице условията в полза на банката от договора и по чл. 60, ал. 2 от ЗКИ за обявяване на предсрочна изискуемост, и следва ли съдът да характеризира поведението на банката като нарушаващо чл. 302 от ТЗ и да приложи по отношение на длъжника-потребител чл. 83 от ЗЗД, като намали задължението му или го освободи от отговорност?; 4.При липса на валиден или правилен погасителен план онзи, който експертизата изготвя съобразно договора и закона, с кое договорено условие следва да се съобрази - с размера на анюитетната вноска или с крайния срок за погасяване?; 5.Следва ли въззивният съд да обсъди всички факти и доказателства по делото, да даде отговор на всички доводи и възражения на страните и да определи правилната правна квалификация по делото? – противоречие с: решение № 65 от 30.07.2014 г. по т.д. № 1656/ 2013 г. на ВКС, II т.о.; т.1 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение № 235 от 04.0.2011 г. по гр.д. № 513/2010 г. на ВКС, IV гр.о. „Уникредит Булбанк“ АД, [населено място] оспорва касационната жалба. Счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, трето лице помагач, оспорва касационната жалба и също счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски. Върховен касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Касационната жалба е допустима, подадена в предвидения в чл. 283 от ГПК срок, от легитимирано да обжалва решението лице, срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. Въззивният съд е бил сезиран с въззивна жалба от двамата ответници – К. В. П. и В. П.. Въззивната жалба на В. П. е била върната, искането му за конституиране на основание чл. 265 от ГПК е оставено без уважение, с влязло в сила определение. Поради това, въззивният съд се е произнесъл по въззивната жалба на К. П. срещу решението на първоинстанционния съд по иска с правно основание чл. 422, ал.1 от ГПК в частта, с която е установено, че дължи солидарно на „Уникредит Булбанк“ АД сумата от 65 099,25 евро главница, 23 881,74 евро лихва върху просрочена главница за периода 23.6.2014 г. до 22.6.2017 г., 9 909,55 евро наказателна лихва за периода от 23.6.2014 г. до 22.6.2017 г. ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението в съда от 23.6.2017 г. до окончателното изплащане. Въззивният съд частично е отменил решението в обжалваната част и вместо това частично е отхвърлил исковете, в останалата част и е потвърдил решението на първоинстанционния съд, в частта, с която е признато за установено, че К. В. П., като солидарен длъжник, дължи на „Уникредит Булбанк“ АД сумите 59 416,73 евро, главница 85,74 евро лихва, върху просрочена главница, за периода 23.06.2014 г. до 22.06.2017 г, ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението в съда 23.06.2017 г. до окончателното изплащане, всички дължими по договор за ипотечен кредит на физическо лице № TR 73093180/12.11.2008 г и Анекс2 /5.10.2012 г., за които суми била издадена заповед по реда на чл. 417 ГПК по ч.гр.д. 8507/17 г, ВРС, X. с., на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК. Прието е, че заявлението на банката за издаване на заповед на основание чл. 417, т. 2 от ГПК, е надлежно подадено и заповедта, издадена от РС – Варна, е провела правно действие. Прието е, че искът е допустим, подаден в предвидения от закона срока, след подадено в срок възражение, на основание чл. 414 от ГПК от длъжника. Въззивният съд е приел, че между „Уникредит Булбанк“ АД и В. П. е сключен договор за ипотечен банков кредит. Със същия договор, жалбоподателят – ответник по иска, К. П. имала качеството солидарен длъжник. Отпуснатият кредит бил в размер на 66 240 евро. Сумата била отпусната и усвоена, като имало частично погасяване на задълженията за връщане на сумите. Въззивният съд е приел, че постановеното между страните съдебно решение, влязло в законна сила, като е прието, че исковете за същите вземания са отхвърлени поради ненастъпила предсрочна изискуемост преди датата на образуваното заповедно производство и е прието, че липсва сила на пресъдено нещо относно отричане съществуване на вземанията на банката, поради което е допустимо производството по чл. 417, т.2 от ГПК, респ. предявения иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК. Между страните били сключени и анекси 1 и 2 за изменение на така сключения договор, като с Анекс 2 били приети Общи условия. Въззивният съд е направил извод, че уговорките в анексите към договора за банков кредит за прибавяне към размера на редовната главница на просрочени задължения за лихва представлява анотицизъм по смисъла на чл. 10, ал.3 от ЗЗД, който е допустим само между търговци на основание чл. 294, ал.1 от ТЗ, престукрутирането на дълга на основание чл. 13 от Наредба № 9 от 03.04.2008 г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и установяване на специфични провизии за кредитен риск отм., не представлявал предвидена наредба на БНБ възможност за олихвяване на изтекли лихви по чл. 10, ал.3 то ЗЗД. Същите представлявали и спогодба върху непозволен договор, доколкото прибавените към главницата наказателни лихви били изчислени въз основа на клаузата по чл. 4.3. от договора, която следвало да се възприеме от съда за нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Въззивният съд е приел, че и кредитополучателят, и солидарните длъжници притежават качеството „потребител“. Приел е, че клаузите за увеличаване на лихвите по договора не отговарят на изискванията, изведени в практиката н ВКС, а именно да са налице обстоятелства, при чието настъпване може да се измени лихвата, които да са предварително посочени в договора или ОУ, тези обстоятелства следва да са обективни, т.е. да не зависят от волята на кредитора, методиката за промяна на лихвата да е подробно и ясно описана в договора или ОУ – чл. 144, ал. 4 ЗЗП, т.е. да е ясен начина на формиране на лихвата, при настъпването на тези обстоятелства да е възможно както повишаване, така и понижаване на първоначално уговорената лихва, като ако е предвидена възможност само за повишаване, това води до значително неравновесие между правата и задълженията на страните по договора. Изводите за нищожност на клаузите за увеличаване на главницата чрез прибавяне на изтекли лихви и начисляване върху тях на лихви, включени в анекси 1 и 2 към договора за ипотечен кредит, изключвали възможността размерът на дължимите вноски да се определят по приетите с анексите погасителни планове и съобразно предвидените в тях гратисни периоди. Направен е извод, че макар и частично клаузите относно промяна на лихвените проценти да са нищожни, то частичната нищожност не води до нищожност на целия договор и не освобождава кредитополучателя от задължението за заплащане на лихва по кредита в първоначално уговорения при сключване на договора размер, респ. кредитополучателите не били обвързани от последвалите сключването на договора промени /увеличения/ в размера на лихвата, които са резултат от едностранна промяна на БЛП, извършена на основание признатите за неравноправни и нищожни договорни клаузи. Установеният размер на главницата във всеки анекс бил послужил за основа при съставянето на погасителния план и при определяне на размера на дължимите анюитетни вноски. Нищожността на клаузите за определяне размера на главницата водел до нищожност и на тези клаузи от анексите, които били обусловени от тях – приетите с анексите погасителни планове и клаузите за увеличаване на размера на възнаградителната лихва. Анексите, имащи за предмет предоговаряне на кредит, в които задълженията на кредитополучателя били определени въз основа на неравноправни клаузи на първоначалния договор, дължимите суми следвало да бъдат определени с оглед на първоначалния погасителен план към договора за кредит, при съобразяване на постигнатото между страните съгласие, възнаградителната лихва за срока на договора да се променя в зависимост на промяната на индекса 1 м EURIBOR. Прието е, че в договора и в анексите е уговорено, че годишният лихвен процент се състои от Базов лихвен индекс/процент и надбавка към него. В договора за банков ипотечен кредит било предвидено, че годишният лихвен процент за срока на договора се състои от Базов лихвен индекс в размер на едномесечния EURIBOR /4,479 % към датата на договора и надбавка 4,901 %/. Прието е, че са приложими Общите условия, при които „Уникредит Булбанк“ АД предоставя кредити на физически лица, ГЛП по усвоената част от кредитите се формира от сбора на базовия лихвен индекс, приложим за съответния период на олихвяване /един месец/ плюс надбавка за редовен дълг, определена в договора. За кредити в евро това е едномесечният EURIBOR – равен на индекса, публикуван на страницата EURIBOR, R. в 11 часа ЦЕВ, два работни дни преди първия работен ден от всеки месец и се прилага от първия работен ден на месеца до деня, предхождащ първия работен ден на следващия месец. БЛП не е фиксиран на индекса EURIBOR към датата на сключване на договора, 4, 11 %, а се променя ежемесечно, като се отразява на договорената от страните възнаградителна лихва, а от там и на стойността на лихвата за забава и наказателни лихви. Прието е, че лихвите следвало да се съобразят съгласно предвиденото в т. 9.1.1. и т. 9.2.2 от Общите условия, при които бил сключен договорът. Такова изменение на приложимия лихвен процент за възнаградителна лихва бил в съответствие с чл. 144, ал. 3, т. 1 от ЗЗП, изключение, доколкото се основавало на обективен фактор. Приети са задълженията на кредитополучателя и солидарния длъжник, като са взети предвид уговорените лихви, възнаградителна и наказателна, така както са уговорени между страните при първоначално сключения договор в посочената им стойност, без последващи изменения, едностранно въведени или въведени съгласно Общите условия. С оглед заключението на вещото лице-счетоводител, е прието, че извършените частични погасявания от страна на длъжниците на уговорените задължения, не са в състояние да погасят всички задължения, произтичащи от договора за ипотечен банков кредит и са налице задължения за връщане на отпуснатата в кредит сума в посочени в заключението размери. Отчетено е, че са платени суми, с които частично са погасени застраховки, комисионна за управление на договора, лихва за просрочена главница и редовни лихви за периода 18.11.2008 г. до 26.04.2017 г. и главница. Така е достигнат извод, че задължението е в размер на главница от 59 416,73 евро, текуща лихва за периода 18.11.2008 г., 26.4.2017 г., в размер на 10 195,34 евро, лихва за просрочена главница от 85,74 евро, а наказателните лихви са в размер на 0 евро. Дължимата лихва за периода от 23.6.2014 г. до 22.6.2017 г. била 8 056,84 евро. Платените суми не били достатъчни да погасят задълженията. Така е прието, че дължимите суми са 59 416,73 евро и 85,74 лихва върху просрочена главница. При достигнатия извод за неизпълнение на задълженията от длъжниците, въззивният съд е приел, че за банката кредитор може да обяви кредита за предсрочно изискуем. Прието е за неоснователно възражението за нищожност на заповедта по чл. 417 от ГПК. Допускането на касационно обжалване се извършва при условията на чл. 280 от ГПК. При извършената служебна проверка, не се установяват основания за нищожност на въззивното съдебно решение, основание съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 от ГПК. По отношение довода за недопустимост на съдебното решение, с оглед основанието за недопустимост на въззивното съдебно решение, настоящият съдебен състав намира, че заповедта за изпълнение на парично задължение, на основание чл. 417 от ГПК, е издадена на 28.06.2017 г. Действието на решението на ВАС № 3988/19.03.2019 г. по адм.д. 2519/17 г., с което са отменени чл. 4 и чл. 9 от Наредба № 6 от 20.02.2008 г. за утвърждаване на образци на заповед за изпълнение, заявление за издаване на заповед за изпълнение и други книжа във връзка със заповедното производство, е занапред на основание чл. 195, ал. 2 от АПК. По изложените съображения доводите на касатора са неоснователни. Заявлението от банката е подадено на 23.06.2017 г., като същото е по реда на чл. 417 от ГПК. Посоченото решение на Върховния административен съд, не засяга образците съгласно чл. 5 от наредбата, а именно заявление за издаване на заповед по чл. 417 от ГПК и съответната заповед. Посочената наредба е действала към момента на издаване на заповедта и заявлението е подадено в изискуемата от този нормативен акт форма. По отношение на решение № 2266 от 12.02.2020 г. по адм.д. 5355/19 г., ВАС, с което е отменена изцяло Наредба № 6, следва също да се посочи, че приложима е нормата на чл. 195, ал. 1 от АПК, съгласно, която действието на съдебното решение, с което се отменя подзаконов нормативен акт е занапред и породените правни последици се запазват, като е налице специален ред за уреждане на правните последици. В случая липсва такава правна уредба и следва да се приеме, че извършените до решението на ВАС процесуални действия са съобразени с действащата към момента на подаването им нормативна уредба, преди отмяната на наредбата. Подадените заявления по чл. 417 от ГПК и издадените заповеди на районните съдилища до момента на отмяна на Наредба № 6 с решението на ВАС от 12.02.2020 г., не може да се приемат, че не са породили правно действие. Следователно, подаденото заявление от „Уникредит Булбанк“ АД (23.06.2017 г.), както и издадената заповед (28.06.2017 г.), посочена по-горе от РС – Варна, са съобразени с действащата към този момент нормативна уредба. Този извод не може да обуслови извод за недопустимост на въззивното решение. Заповедта по чл. 417 от ГПК не е нищожна на посоченото основание. Следва да се подчертае, че правната уредба на заповедното производство произтича пряко от нормите на чл. 410 и чл. 417 от ГПК и издадените заповеди за изпълнение на парични задължения от съда, пораждат предвидените в закона правни последици, независимо от липсата на издадени образци, на основание подзаконов нормативен акт. Липсата на подзаконов нормативен акт, не би могла да означава нищожност на заповедта за изпълнение на парично задължение със съдържание, определено в ГПК, при подадено заявление съгласно изискванията на ГПК. Предвид изложените съображения, заявлението от банката до съда е надлежно подадено, заповедта, издадена на основание чл. 417, т. 2 от ГПК не страда от сочените от касатора пороци и също е провела правно действие. По изложените съображения не са налице основания да се приеме, че е налице вероятност съдебното решение да е недопустимо. По отношение на довода на касатора, че въззивното решение е недопуситмо, тъй като исковата молба е нередовна, не отговаряща на изискванията на чл.127, т. 4 и т. 5 от ГПК, липсвало искане за установяване наличие на солидарна отговорност, настоящият съдебен състав намира, че в заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение, по реда на чл. 417, т. 2 от ГПК, изрично е посочен длъжник В. П. С. и солидарен длъжник К. В. П.. В заповедта по чл. 417, т. 2 от ГПК изрично е посочено, че длъжниците дължат солидарно посочените суми. Предмет на установителната защита, съгласно чл. 422 от ГПК са вземанията, за които е издадена заповед по чл. 417, т. 2 от ГПК. Предявеният установителен иск е предпоставен от издадената заповед по чл. 417, т. 2 от ГПК, поради което имплицитно съдържа установяване и поисканата със заявлението и установена със заповедта солидарна отговорност. Не са основателни доводите на касатора в посочената насока. Изрично в исковата молба са посочени обстоятелства за наличие на солидарна отговорност, петитумът отговаря на искането да се установят вземанията, за които е издадена заповед по чл. 417, т. 2 от ГПК, като съгласно последната е установена солидарна отговорност. Следователно исковата молба е редовна и въпрос на основателност на иска е наличието на солидарна отговорност. В случая съдът е установил възникналата солидарна отговорност, по силата на сключения между страните договор, съгласно който К. П. е поела да изпълни задълженията на кредитополучателя в качеството си на солидарен длъжник. При извършената служебна проверка не се установява наличието на други основания за недопустимост на въззивното съдебно решение. По отношение на посоченото основание за допускане касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че не е налице същото. Соченото основание следва да се установява от самия акт, без да е необходима същинска проверка на неговата правилност. Съдебната практика на ВКС е обобщила, че посоченото основание е налице когато съдът е постановил явно необоснован съдебен акт – поради нарушение на правилата на формалната логика или е допуснал съществено процесуално нарушение, което може да се установи, без проверка на данните по делото или е приложил несъществуваща правна норма или е приложил норма в обратен смисъл. В случая соченото основание не е налице. Изложените доводи относно противоправното поведение на кредитора, за което касаторът е изложил съображения, че е допринесло за неизпълнение на задълженията му по договора, на основание чл. 83 от ЗЗД, не може да се прецени като основание за очевидна неправилност на въззивното съдебно решение. Този довод не е обсъждан от въззивния съд и при липса на изложени мотиви не може да се прецени като очевидно неправилен. По отношение на първия поставен правен въпрос, въззивният съд е приел, че заповедта, издадена на основание заявление по чл. 417, т. 2 от ГПК, е породила правни последици. Поставеният правен въпрос, предвид и вече изложеното по-горе, не представлява обуславящ изхода на спора правен въпрос. Поради това не представлява общо основание за допускане касационно обжалване. По отношение на втория поставен правен въпрос, вече бе посочено, че липсва основание да се приеме, че не е предявено искане за установяване на вземанията на кредитора – „Уникредит Булбанк“ АД спрямо солидарните му длъжници, доколкото предявеният иск с правно основание чл. 422 от ГПК е относно установяване на вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение на парични задължения спрямо двамата солидарни длъжници. Поставеният правен въпрос, не е коректен, тъй като е налице искане за установяване солидарност на задълженията. Още повече, че при така посочените факти и петитум, преценката по същество на спора е наличието на солидраност. Тази преценка обуславя произнасянето. Поставеният правен въпрос, не може да е обуславящ изхода на спора и като такъв не съставлява общо основание за допускане касационно обжалване. По отношение на третия поставен правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че не е налице основание за допускане касационно обжалване. Касаторът е изградил правния въпрос върху признатите от съда за частично нищожни клаузи от Анекс 1 и Анекс 2, сключен между страните, относно начина на изменение на лихвения процент, дължим на основание сключения договор за банков кредит, като счита, че едностранното изменение на лихвения процент е поведение на банката, което е в разрез със задължението й да положи дължимата грижа на добрия търговец, което е възприел като неизпълнение на задължението на кредитора и поставя правния въпрос, в този случай, не е ли приложима нормата на чл. 83 от ЗЗД. Касаторът е изложил обстоятелства за недължимост на предотвратимите вреди, поради липса на полагане на дължимата грижа от кредитора. Поставеният правен въпрос относно правото на кредитора да обяви кредита за предсрочно изискуем, е свързан с правилността на съдебното решение и не представлява правен въпрос. По отношение на правния въпрос относно неизпълнение на дължимата грижа на кредитора, допринесла за настъпилото неизпълнение на задълженията от длъжниците, настоящият съдебен състав намира, че не е включен в предмета на делото и не е разрешен от въззивния съд. Въззивният съд е разгледал клаузи от договора и от сключените между страните анекси за изменение на договора, преценявайки тяхната действителност, с оглед неравноправния им характер спрямо длъжниците, потребители и прилагайки конкретно ЗЗП. Така, при преценка на неравноправния характер на клаузите относно едностранното изменение на лихвите, съобразно критериите, посочени в договора и Общите условия, които са приети от страните за приложими към договора, въззивният съд е достигнал до извод, че не следва да ги прилага. При преценка погасяване на задълженията, без да се вземе предвид увеличението на лихвата в периода на действие на договора, при приложение на първоначално уговорения между страните лихвен процент относно възнаградителна и наказателна лихва, въззивният съд, с помощта на вещо лице, е приел, че погасената част от задълженията е в посочения размер, но е налице неизпълнение на задълженията, като е признал за установено наличието на посочените по-горе вземания. Въззивният съд не е обсъждал увеличението на лихвения процент, несъобразено с правата на потребителите, като основание за неизпълнение на задълженията на кредитора, в причинна връзка с неизпълнението на длъжника. Поради това не може да се приеме, че е налице включване в предмета на делото и разрешаване на посочения правен въпрос от въззивния съд, по начин, който обуславя изхода на спора. Това изключва общо основание за допускане касационно обжалване. По отношение на четвъртия правен въпрос, също не представлява общо основание за допускане касационно обжалване. Въззивният съд е приел наличието на неизпълнение на задълженията от страна на кредитополучателя и солидарните длъжници и липсата на погасяване на задълженията по договора за банков кредит за връщане на получената сума на анюитетни вноски, като е съобразил размера на уговорените анюитетни вноски съобразно първоначално сключения договор с посочване на точния размер на лихвения процент. Избраният способ за връщане на отпуснатата на основание договор за банков кредит сума, на анюитетни вноски, включва и крайния срок на издължаване на кредита. Посоченият правен въпрос не съответства на предмета на делото и не може да обуслови изхода на спора. Това заключение обосновава извод за недопускане касационно обжалване по поставения правен въпрос. По отношение на поставения пети правен въпрос, настоящият съдебен състав, намира, че липсва разрешение в отклонение от задължителната и трайната практика на ВКС. Въззивният съд е изложил мотиви като е определил кои факти приема за установени и какво е тяхното правно значение. В случая въззивният съд не се е отклонил от задължителната и трайна практика на ВС ППВС 1/53 и ВКС, изразена в ТР 1/2001 г. на ОСГК на ВКС и ТР 1/20-13 г., както и трайната практика на ВКС, изразена в множество решения, служебно известни на настоящия съдебен състав решение № 163/06.02.2020 г. по т.д. 271/19 г., решение № 134 от 2.12.2019 г. по т.д. 2780/18 г., решение № 144 от 22.11.2019 г. по т.д. 2579/18 г., решение № 55 от 3.4.2-14 г. по т.д. 1245/13 г. и множество други. Поради изложеното не е налице допълнително соченото основание на чл. 280, ал.1 ,т. 1 от ГПК. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната от касатора част. Ответникът по касационната жалба „Уникредит Булбанк“ АД не е направил искане за присъждане на разноски. Върховният касационен съд на Р България