Определение № 899 от 06.10.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5535/2014 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 85497 от 10.07.2014 г., подаденa от Ж. Г. Г., [населено място], чрез процесуалния му представител адв. В. С., срещу въззивно решение № 1137 от 17.02.2014 г., постановено по в.гр. д. № 9665/2013 г. на Софийски градски съд /СГС/. С това въззивно решение е обезсилено решението от 23.07.2012 г. по гр.д. 43769/2011г.(с погрешно изписан номер в решението като гр.д.43709/2011) на Софийски районен съд /СРС/ В ЧАСТТА, с която по предявените от Ж. Г. Г. искове срещу Г. д. „И. н.” /ГДИН/ е признато за установено на основание чл.124 ГПК вр. чл. 71, ал. 1, т. 1 З., че в периода от август 2011 г. до 10.10.2011 г. ГДИН е извършила нарушение спрямо Г. по чл. 4, ал. 1 вр. ал. 2 З., изразяващо се в нарушаване на равенството в третирането на ищеца по признак „лично положение” – изтърпяващ наказание доживотен затвор в [населено място], представляващо непредоставяне на условия за спорт (спортни съоръжения и уреди), които да са еднакви с условия за същото, предоставени на осъдени на доживотен затвор, изтърпяващи наказание в други затвори в страната; на основание чл. 71, ал. 1, т. 2, предл. 1 З. ГДИН е осъдена да преустанови това нарушение; на основание чл. 71, ал.1, т. 2, предл. 3 З. е осъдена ГДИН да се въздържа за в бъдеще от по-нататъшно такова нарушение и е постановено изпращане на делото в тази част за разглеждане на Административен съд – София град. В касационната жалба е релевирано оплакване за неправилност на решението поради нарушение на процесуалните правила и неправилно приложение на материалния закон - чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Поддържа се, че неправомерно въззивният съд е обезсилил постановеното решение на първоинстанционния съд и е изпратил делото по компетентност на Административен съд – София град. Излагат се доводи, че спорът подлежи на разгледждане пред гражданския съд. Искането е за допускане на касационно обжалване и отмяна на постановеното въззивно решение. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, се сочи наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по правния въпрос, уточнен от съда, както следва: „Кой е родово компетентен съд, съответно по кой съдопроизводствен ред следва да се разглеждат делата по предявени искове с правно основание чл. 71, ал. 1, т.1 и т. 2 във вр. с чл. 4. ал.1 З. в случаите, когато в исковата молба са изложени твърдения за нарушено равенство в третирането на лицето – дискриминация по смисъла на З.., от страна на държавен орган, конкретно Министерството на правосъдието – ГДИН”. Обосновава наличието на основание за допускане на касационното обжалване с твърдения, че въпросът е решен в противоречие с практиката на съдилищата, като прилага преписи на съдебни решения. Ответната страна по касационната жалба Г. „И. н.”, [населено място], не заявява становище. За да се произнесе налице ли е основание за допускане на касационното обжалване на атакуваното въззивно решение, съдът съобрази следното: Въззивният съд е констатирал, че производството е образувано по искова молба на Ж. Г. Г. против ГДИН; че ищецът е поддържал, че като изтърпяващ наказание „доживотен затвор без право на замяна” в ЗПС на затвора [населено място], бил подлаган на по-неблагоприятно третиране в сравнение с доживотно осъдените на лишаване от свобода в другите затвори, както и с останалите осъдени на лишаване от свобода в затвора [населено място], защото не му предоставяли възможност да спортува със спортни уреди. В тази връзка е заявил искане да се установи осъщественото от ответника дискриминационно нарушение, да се осъди ответникът да преустанови нарушението и да се въздържа за в бъдеще от такова нарушение и да му се присъди обезщетение за вреди, претърпени от последното. По отношение претенцията за присъждане на обезщетение първостепенния съд е приел, че компетентен да се произнесе по нея е административен съд София град. Прекратил е производството по тази претенция и е изпратил същото на Административен съд София град. По отношение на останалите претенции първостепенния съд е приел, че е компетентен да се произнесе. Произнасяйки се по същество е признал за установено на основание чл.124 ГПК вр. чл. 71, ал. 1, т. 1 З., че в периода от август 2011 г. до 10.10.2011 г. ГДИН е извършила нарушение спрямо Г. по чл. 4, ал. 1 вр. ал. 2 З., изразяващо се в нарушаване на равенството в третирането на ищеца по признак „лично положение” – изтърпяващ наказание доживотен затвор в [населено място], представляващо непредоставяне на условия за спорт (спортни съоръжения и уреди), които да са еднакви с условия за същото, предоставени на осъдени на доживотен затвор, изтърпяващи наказание в други затвори в страната; на основание чл. 71, ал. 1, т. 2, предл. 1 З. е осъдил ГДИН да преустанови това нарушение; на основание чл. 71, ал.1, т. 2, предл. 3 З. е осъдил ГДИН да се въздържа за в бъдеще от по-нататъшно такова нарушение, като в останалата част исковете счел за неоснователни и отхвърлил. Първоинстанционното решение е обжалвано пред въззивния съд от ГДИН единствено в частта, с която са уважени исковете по чл.71 ал.1 т.1 и т.2, пр.1 и пр.3 З.. Въззивният съд е приел, че и по тези искове компетентен да се произнесе е административен съд, поради което е обезсилил решението като недопустимо в тази му част и е постановил изпращането на делото на компетентния Административен съд София град. За да обоснове извода си съдът е посочил, че разграничителен критерий за това кой съд е компетентен да се произнесе по исковете за установяване на дискриминационно нарушение, за преустановяване и въздържане от такова и за присъждане обезщетение за вреди от последното – граждански или административен съд, е обстоятелството дали субектът, от чиито действия се твърди, че произтичат вредите, е равнопоставен на дискриминирания или е властнически орган, спрямо когото дискриминирания е в отношение на власт и подчинение. Приел е, че в първия случай компетентен е гражданският съд, а във втория – административният съд. Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о., намира, че поставеният в изложението правен въпрос е обуславящ решаващите изводи на въззивния съд, поради което и съставлява общо основание за достъп до касационно обжалване. Не е налице обаче поддържаното от касатора допълнително основание по чл.280 т.2 ГПК. Последното не е налице тогава, когато по въпроса има формирана задължителна за съдилищата практика и същата е съобразена от въззивния съд, както е в настоящия случай. Изложените в исковата молба твърдения са за неправомерни действия и бездействия на държавни органи и длъжностни лица с властнически правомощия - т. е. за незаконосъобразно упражнена административна дейност, вследствие на която се е стигнало до неравно третиране на ищеца и са му били причинени вреди. Делата по искове за вреди от нарушение на права на граждани, свързани с равенство в третирането, причинени от незаконни актове, действия или бездействия на държавни органи и длъжностни лица, са подсъдни на административните съдилища - в това число и когато не е проведено производство по раздел първи от Закона за защита от дискриминация. Това е така, доколкото законът не поставя като специално изискване обвързаност на иска за обезщетение за вреди с успешно проведено административно производство пред КЗД, подсъдността зависи от качеството на увреждащия правата на гражданите правен субект, а разпоредбата на чл. 74, ал. 2 З. следва да се приема за специална спрямо общото правило на чл. 71, ал. 1 З.. Предвид изложеното при искове за вреди, произтичащи от отношения на равнопоставеност, при и по повод на които не се упражнява държавна власт, родово компетентен да се произнесе е районен съд, а при искове за вреди, произтичащи от действия или бездействия на органи, осъществяващи държавна власт - каквито са посочените в исковата молба органи, компетентен да се произнесе е съответният административен съд. В този смисъл е и т. 4 от Тълкувателно постановление 2/2014 от 19 май 2015 г. на ОСГК на ВКС и Първа и Втора колегия на ВАС. Въз основа на същата принципна позиция следва да се приеме, че при настоящата нормативна уредба исковете по чл. 71, ал. 1, т. 1 и т. 2 З.., когато са основани на твърдение, че нарушението на антидискриминационното законодателство е извършено чрез действие или бездействие на държавен орган или длъжностни лица, са подсъдни на административните съдилища съгласно чл. 128, ал. 1, т. 3 АПК, а когато произтичат от отношение между равнопоставени субекти са родово подсъдни на гражданските съдилища. В този смисъл е формираната задължителна за съдилищата практика, обективирана в редица актове на ВКС / пр.: решение №242/18.06.2014г. на ВКС по гр.д.№311/2012г.; Решение на ВКС № 192/25.06.2014г. по гр.д.№5663/2013г.; решение на ВКС №73/12.06.2013г. по гр.д.№311/2012г. – всички постановени по реда на чл.290 ГПК; Определение № 232 от 10.08.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1920/2015 г., II г. о., ГК, постановено по реда на чл.274 ал.3 ГПК, както и Решение № 268/20.01.2014г. на ВКС, ІІІ ГО, по гр.д.№3198/2012г./. Въззивното решение е изцяло съобразено с така формираната задължителна за съдилищата практика. С оглед на това следва да се приеме, че не е налице соченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване. Предвид изложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.