Определение № 1321 от 12.05.2026 г. на ВКС по т. д. № 173/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

[община] обжалва Решение № 54/11.09.2025 г. по в.т.д. № 94/2025 г. на АС-Бургас в частта, с която след отмяна на Решение № 57/07.03.2025 г. по т.д. № 85/2024 г. на ОС-Бургас е отхвърлен осъдителният й иск срещу „ЕВРОБИЛД“ ООД с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за връщане на платено по договор за изработка възнаграждение над сумата от 22 938,76 лв. поради прихващане с активни вземания с правно основание чл. 268 ЗЗД в размер от 97 061,24 лв.

Наведени са касационни основания по чл. 281, т. 3, пр. 1 и 3 ГПК. Касаторът поддържа, че като възложител е извършил необходимите действия по осигуряване на възможност за изпълнение на възложената работа (принудително премахване на незаконен строеж), но осъществяването й е било препятствано от трети лица, вкл. от представители на МВР. Заявява, че е прекратил договора с предизвестие на предвидено в договора безвиновно основание, при което в съответствие със свободата по чл. 9 ЗЗД страните са изключили настъпването на разпоредените от чл. 268 ЗЗД последици за заплащане на сторените разходи и очакваната печалба. Допълва, че е недоказана причинната връзка между претендираните от изпълнителя разноски и възложеното изпълнение, както и че не е изследвано дали те са действително направени или пък са спестени в резултат от прекратяване на договора, нито какъв е размерът на нетната печалба. Сочи, че изпълнителят сам е допринесъл за увеличаване на разходите си, тъй като не е прекратил договора за наем на техника своевременно, след уведомяването си за отпадане на задълженията му по настоящия договор. За допускане на касационно обжалване касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК.

Ответникът по касационната жалба „ЕВРОБИЛД“ ООД счита, че въззивното решение е правилно и съобразено с релевантната практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, част от поставените въпроси са неотносими, а и не е обосновано значението им за точното прилагане на закона или за развитието на правото. Излага становище за неоснователност на жалбата и по същество.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу обжалваем акт. Следователно е допустима.

Първоинстанционното производство е образувано по предявен от касатора срещу „ЕВРОБИЛД“ ООД осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на сумата от 120 000 лв., платена като възнаграждение по договор за изработка от 02.10.2023 г., прекратен едностранно от ищеца, ведно със законната лихва от предявяване на иска до погасяването. За съвместно разглеждане е прието възражение за прихващане с активни вземания с правно основание чл. 286, пр. 1 и 3 ЗЗД за сторени от изпълнителя разходи в размер от 62 286 лв. и за неполучена печалба в общ размер от 37 822,87 лв.

Първоинстанционният съд е установил следните факти: на 02.10.2023 г. страните са сключили договор, по силата който ищецът е възложил на ответника премахване на незаконно построена стопанска сграда; част от дължимото възнаграждение - в размер от 120 000 лв., е платена авансово; на определената от възложителя дата за започване на изпълнението (07.11.2023 г.) достъпът на изпълнителя до обекта е възпрепятстван от събрало се множество хора и от органите на МВР; в резултат от това ответникът не е предприел изпълнение на работата, но готовността му да я започне и причините за отлагането й са удостоверени от страните в протокол; на 18.12.2023 г. изпълнителят е получил изявление на възложителя за прекратяване на договора на основание чл. 51, ал 2, т. 4 от него – с предизвестие от 15 дни. Съдът е счел, че уговорената възможност за едностранно прекратяване на договора от възложителя без необходимост от мотивиране на причините за това изключва приложението на чл. 268 ЗЗД, щом липсват реално изпълнени дейности. Така е заключил, че в тежест на изпълнителя е възникнало задължение да върне в цялост полученото възнаграждение, без да има право да прихване от него вземане за сторените разходи и нереализираната печалба. В резултат искът е уважен.

Въззивният съд е установил идентична фактическа обстановка относно възникването на облигационното отношение, невъзможността за изпълнение на работата по причина, за която ответникът не отговаря, прекратяването на договора по почин на възложителя и възникването на рестутиционно задължение за изпълнителя. В отклика от първоинстанционния съд обаче е приел, че уговореното от страните право на едностранно прекратяване на договора от възложителя не дерогира предвидените в чл. 268, пр. 1 и 3 ЗЗД последици и че разпоредбата на чл. 51, ал. 2, т. 4 от договора не съставлява отказ на изпълнителя от правото му да получи възмездяване на разходите и пропуснатата полза. Посоченото тълкуване е обосновано от съда с изискването за справедливост, което не допуска възлагане в тежест на изправната страна (в случая – изпълнителя) на негативните последици от прекратяване на договора, извършено по желание на другата страна. Размерът на подлежащите на обезщетяване разходи и стойността на нереализираната печалба е определен от съда посредством писмени и гласни доказателствени средства и експертно заключение. От показанията на разпитания служител на ответника съдът е установил, че изпълнителят е бил в готовност за изпълнение, като е осигурил специализирана и подходяща за терена техника (багери, самосвали, прикачен инвентар), за чието набавяне, придвижване и съхранение до очакваното начало на изпълнението е направил разходи – за наем на товарни автомобили и багер (договорите за което са прекратени от изпълнителя с 20-дневно предизвестие, изпратено на 21.12.2023 г., но получено от наемодателя на 29.12.2023 г.), за превоз до мястото на изпълнение и до мястото на съхранение в очакване определянето на нова дата за изпълнение, за пътни такси. Приел е за недоказано извършването или необходимостта от извършване на част от осчетоводените разходи (напр. за застраховане, за технически преглед, гуми, резервни части, за ползване на лек автомобил), като след тяхното приспадане е определил, че размерът на подлежащите на обезщетяване разноски възлиза на 59 238,37 лв. Пропусната печалба е остойностена на база ценовото предложение (10%) в размер от 37 822,87 лв. С тези две суми съдът е извършил прихващане на реституционния дълг, поради което е отменил частично първоинстанционното решение и е отхвърлил иска за сумата над 22 938,76 лв., формирана като разлика между платеното възнаграждение и задължението по чл. 268, пр. 1 и 3 ЗЗД.

При изложените факти не се установява очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Същата би била налице, ако решението е постановено в нарушение на императивна разпоредба или на логиката, установимо без анализ на данните и доказателствата (например прилагане на закон в противоположния му смисъл или в отменена редакция, нарушаване на основни съдопроизводствени правила или формиране на явно нелогични изводи). В случая касаторът не е навел конкретни съображения за очевидна неправилност, но от касационните му доводи може да се заключи, че свързва този порок с неправилно тълкуване на волята на страните, обективирана в договора, и с необоснованост. Основателността и на двете оплаквания е проверима след преценка на доказателствата и поради това не може да се окачестви като такава с очевиден характер.

Поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК изискват като общ селективен критерий да е поставен правен въпрос – такъв, който е включен в предмета на спора, обуславящ е за решаването му, кореспондира с наведените касационни основания по чл. 281 ГПК и чийто отговор не произтича от събраните по делото доказателства, а може да бъде даден абстрактно.

Касаторът е поставил следните въпроси:

1. Подлежи ли на прилагане чл. 268 ЗЗД, когато възложителят е упражнил договорно признато право на едностранно прекратяване на договора без посочване на основателни причини?

Въпросът не покрива общия критерий, тъй като не може да получи еднозначен и общоважим отговор – релевантно е конкретното съдържание на клаузата, установяваща право на едностранно прекратяване и последиците от упражняването му, а това от своя страна налага тълкуване на цялото съдържание на договора през призмата на целта му, поведението на страните при сключването и изпълнението му и обичаите в практиката. Ако пък питането бъде уточнено до абстрактния въпрос дали страните могат да уговорят право на възложителя да прекрати договора по своя преценка, без да дължи на изправния изпълнител сторените разходи и пропуснатата печалба, не би бил покрит допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал 1, т. 1 ГПК, тъй като практиката, на която касаторът се позовава, не е от категорията, посочена в т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Не е обосновано и основанието по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК - въззивният съд е мотивирал извода си за приложимост на чл. 268 ЗЗД, освен с конкретното съдържание на договора, също и с общи правни принципи – за справедливост, за поправяне на вредите, причинени другиму, за защита на изправната страна, чието съдържание е ясно, а тълкуването им не се нуждае от промяна поради изменение в законодателството или в обществените отношения.

2. Прилагат ли се имуществените последици по чл. 268 ЗЗД, когато изпълнението на договора не е започнало?

Въззивният съд е стигнал до извод, че изпълнителят е предприел подготвителни действия за изпълнение на договора и че това е достатъчно, за да възникне вземане за възмездяване на разходите за тях, независимо че прякото изпълнение на възложената работа не е започнало. При тези мотиви въпросът може да се окачестви като правен, но той не удовлетворява нито един от допълнителните селективни критерии, поддържани за него: не е посочена практика на ВКС, която да изключва възстановяване на разходите за подготвителните действия на изпълнителя в хипотезата на чл. 268 ЗЗД, ако не е предприето самото изпълнение на работата; разпоредбата по този въпрос не е и неясна – тя предписва възможност на възложителя да се откаже от договора, „макар“, а не „само ако“ изпълнението е започнало, т.е. установява не начален срок (започване на изпълнението), а краен (неговото приключване), до който възложителят може да прекрати правната връзка, заплащайки само част от първоначално договореното възнаграждение.

3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички доводи, твърдения и възражения на страните и да отговори на всички заявени от страната оплаквания ?

Въпросът се отнася до начина на взимане на решение по всяко дело, поради което е обуславящ, а доколкото може да получи абстрактен отговор и е свързан с наведен касационен довод, има характер на правен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Спрямо него обаче не е изпълнен допълнителният критерий на заявеното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, защото не е решен в противоречие със съдебната практика на ВКС по чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК. Според последната съдът дължи да аргументира установената от него фактическа обстановка и да формира въз основа на нея правните си изводи, което в случая е сторено - обсъдени са всички доказателства, събрани чрез писмени и гласни доказателствени средства и чрез експертиза, и същите са залегнали в основата на решението по правото. В частност, изложени са доводи относно съдържанието на спорните договорни клаузи, относно извършването на подготвителни действия от ответника, относно причинната връзка между тях и договора, както и са анализирани действията на ответника по прекратяване на сключените от него договори за наем на техника, предприети непосредствено след получаване на уведомлението на възложителя. Несъгласието на касатора с така формираните фактически изводи не е основание за допускане на касационно обжалване, тъй евентуалната им неправилност (извън очевидната) е установима едва след анализ на доказателствата във фазата по същество.

С оглед наличието на еднозначна съдебна практика, уеднаквяваща отговора на поставения въпрос, и липсата на необходимост от нейната промяна, не е изпълнен и допълнителният критерий на второто заявено основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

4. Длъжен ли е въззивният съд да изложи собствени мотиви с решението си, когато с него препраща към първоинстанционното решение по чл. 272 ГПК?

5. Формалното препращане към мотивите на първоинстанционния съд освобождава ли въззивната инстанция от задължението да изложи собствени мотиви, от които да се установява обсъдил ли е и анализирал ли е относимите към правния спор доказателства, както и твърденията, доводите и възраженията на страните?

Последните две питания нямат характер на правни въпроси, защото въззивният съд не е използвал установеното в чл. 272 ГПК правомощие да препрати към мотивите на първоинстанционното решение, поради което условията за надлежното му изпълнение са неотносими към настоящото дело.

По изложените съображения не може да бъде допуснато касационно обжалване.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,