Определение № 1503 от 05.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 261/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Й. К. - синдик на „Контракт инвест“ ООД /н/ против решение № 81/11.10.2023 г. по в.т.д. № 150/2023 г. на Бургаски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260024/27.03.2023 г. по т.д. № 86/2021 г. на Окръжен съд - Бургас за отхвърляне на исковете на ищеца “А и Л търговско представителство” ЕООД, на съищеца “Херон 2004” ООД и на съищеца А. Й. К. в качеството му на синдик на “Контракт инвест” ООД (н) против “Контракт инвест” ООД (н) и против М. В. Р. за обявяване по отношение кредиторите на несъстоятелността на “Контракт инвест” ООД (н) на недействителност на договор, сключен между ответниците с нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 21, т. IX, рег. № 10489, н.д. № 1552/2019 г. на нотариус с рег.№ 208 на НК и район на действие – РС Несебър, на осн. чл. 647, ал. 1, т. 3 ТЗ. В касационната жалба се поддържат доводи за неправилност на въззивното решение, както и за наличие на основания по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответниците по касацията “Контракт инвест” ООД (н) и М. В. Р. не са подали писмен отговор. Настоящият състав на ВКС намира, че касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че производството по несъстоятелност на дружеството-ответник е било открито с решение № 509 от 27.02.2020 г. по т.д. № 27/2019 г. на Окръжен съд – Бургас, а началната дата на неплатежоспособността е 31.12.2014 г. Ищците “А и Л търговско представителство” ЕООД и “Хирон 2004” ООД, като кредитори с приети вземания в производството по несъстоятелност на “Контракт инвест” ООД (н), са били легитимирани да водят исковете по чл. 649 ТЗ, в т.ч. по чл. 647, ал. 1, т. 3 ТЗ. БАС е констатирал, че с атакувания договор по нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 21, том IХ, рег. № 10489, д. № 1552 от 06.08.2019 г. „Контракт инвест” ООД е продало на М. Р. недвижим имот – апартамент, представляващ с идентификатор 11538.4.12.2.67, находящ се в [населено място], [община], комплекс Роял палм, с обща площ 53,93 кв.м., за сумата 30 000 евро. Констатирал е, че в акта е било удостоверено волеизявление на страните, че продажната цена “е преведена преди подписването” на акта, като към датата на сделката данъчната оценка на имота е била 30 509,50 лв. Отбелязано е било в акта, че върху имота е била вписана ипотека в полза на банка, както и възбрана. Въззивният съд е кредитирал заключението по СТЕ, като неоспорено от страните и като пълно, обосновано и дадено от компетентен и безпристрастен експерт, с което е било установено, че към датата на сключване на сделката пазарната стойност на имота е била 54 500 лв. без ДДС. При отчитане на наличните вещни тежести (вписана договорна ипотека) според експерта пазарната стойност на имота е била 46 325 лв. без ДДС. Въззивната инстанция е счела, че за да бъде прогласена за недействителна по отношение на кредиторите на несъстоятелността сделката между ответниците в хипотезата на чл. 647, ал. 1, т. 3 ТЗ, е необходимо даденото от длъжника по сключена възмездна сделка да надхвърля значително по стойност полученото, което означава да има значително несъответствие между договорената продажна цена и действителната стойност на продадения имот. Направил е преценката за това дали несъответствието е “значително” към момента на сключване на сделката и при съобразяване на конкретните факти - длъжникът-продавач е престирал (прехвърлил е собствеността върху) недвижим имот, който е бил обременен с ипотека, с пазарна стойност 54 500 лв., респ. 46 325 лв. при отчитане на вещните тежести, без ДДС. Възраженията на синдика-съищец за липса на всякакво плащане по сделката са били отхвърлени като нямащи отношение към предмета на спора, тъй като БАС е приел, че плащането на цената не е сред предпоставките за уважаване на иска по чл. 647, ал. 1, т. 3 ТЗ. Посочил е, че хипотетичната липса на плащане би създала за синдика възможност да упражни потестативното право на едностранно разваляне на договора поради неизпълнение, но с такъв иск съдът не е бил сезиран. Заключил е, че уговорената цена от 30 000 евро (58 674,90 лв.) надвишава пазарната стойност на имота, поради което предпоставките за обявяване недействителност на сделката по чл. 647, ал.1, т. 3 ТЗ не са били налице. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя следните правни въпроси: 1/ Длъжна ли е въззивната инстанция да обсъди и да се произнесе относно всички направени от страната по делото оспорвания на достоверност на частен свидетелстващ документ; твърдения, доводи и възражения, своевременно направени в първоинстанционното производство и изложени във въззивната жалба, като ги съобрази с представените писмени доказателства, относими към тези възражения и оспорвания и обсъди всички доказателства?; 2/ При преценка на обективния критерий на чл.647, ал.1, т.3 ТЗ, дали даденото значително надхвърля по стойност полученото, тази преценка следва да се извърши на база реално постъпилото в масата на несъстоятелността имуществено право или на база стойността на договореното такова, което би трябвало да постъпи, но реално не е постъпило? Позовава се и по двата въпроса на допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като по първия въпрос твърди противоречие с практика на ВКС, обективирана в постановени решения по гр.д. № 4265/2014г. на ВКС, IV г.о., по т.д. № 2857/2013г. на ВКС, I т.о. и по т.д. № 693/2018г. на ВКС, I т.о., а по втория въпрос – с решение по т.д. № 746/2010 г. на ВКС, II т.o. Сочи и хипотеза на „очевидна неправилност“ по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Обосновката на първия правен въпрос е израз на поддържаното в процеса основно твърдение на касатора, че елемент от фактическия състав на приложимата правна норма на чл.647, ал.1, т.3 ТЗ е реално даденото от договарящия с несъстоятелния длъжник в изпълнение на задължението на първия, а не уговорената по договора стойността на дължимата престация. Следователно обуславящ произнасянето на въззивния съд се явява вторият правен въпрос. По отношение на същия не е налице допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В цитираното в изложението решение № 67/30.03.2011 г. по т.д. № 746/2010 г. на ВКС, II т.о. е прието, че от значение за уважаване на иска е липсата на адекватност на насрещните престации по договора, като решаващият състав на ВКС е разгледал в конкретния случай, че по атакуваната сделка продажната цена е била уговорена да бъде заплатена под формата на полици и е намерил за релевантен въпросът дали тези полици представляват платежно средство, което има съответна материална стойност. В Решение №1 /22.04.2016 г. по т.д. № 2750/2014 г. на ВКС, II т.о. се разглежда константната практика на ВКС по приложението на чл.646, ал.2, т.4 ТЗ /отм. – която редакция съответства на чл.647, ал.1, т.3 ТЗ/ съобразно която, преценката дали имуществото, отчуждено от длъжника в производство по несъстоятелност чрез възмездна разпоредителна сделка след началната дата на неплатежоспособност, надхвърля значително по стойност полученото, е винаги конкретна. При разпоредителни сделки с недвижим имот еквивалентността на престациите се преценява чрез съпоставяне на реалната пазарна стойност на имота към момента на сключване на договора със стойността на насрещната престация на приобретателя, уговорена при сключване на сделката. В решение № 60095/07.02.2022 г. по т.д. № 1728/2020 г. по описа на ВКС, ТК, I т.о., е посочено, че тезата за съобразимост на реално полученото от несъстоятелния длъжник, като страна по сделката, е в пълно противоречие на хипотезиса на чл. 647, ал. 1, т. 3 ТЗ, предвиждащ съпоставяне на насрещните стойности. “Даденото” следва да се отнесе към характерната за сделката (съществената) престация на продавача, срещу която се получава, и да се прецени еквивалентността на двете, а не да се съотнасят “дължимо” и “дадено” от едната страна по сделката. Решението на БАС не противоречи на така създадената съдебна практика. Въззивният съд е съпоставял именно стойността на уговорените по атакувания договор насрещни престации, а не стойността на фактически изпълненото. Поради което възраженията на касатора и доказателствата за реално платената по сметка на несъстоятелния длъжник продажна цена са ирелевантни за спора и не подлежат на преценка. Касаторът се позовава и на хипотеза на „очевидна неправилност“ по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което основание е независимо от правните въпроси по чл.280, ал.1 ГПК и което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. В настоящия случай твърдените от касатора нарушения за превратно тълкуване на нормата на чл.647, ал.1, т.3 ТЗ не се установяват. Съобразно коментираните вече мотиви БАС е формирал правни изводи при спазване на константната съдебна практика по приложението на чл.647, ал.1, т.3 ТЗ. С оглед на гореизложеното не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение