Определение № 2606 от 09.09.2025 г. на ВКС по т. д. № 103/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „Юробанк България“ АД срещу решение № 833 от 13.07.2024 г., постановено от Апелативен съд – София /САС/ по в.гр.д. № 1693 по описа на съда за 2022 г. в частта му, с която на основание чл. 247 от ГПК е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на постановеното по същото дело решение № 557 от 27.04.2023 г. в частта за разноските, като е постановено вместо „…и изцяло в частта за разноските“ да се чете: „ …и отменя решение № 261455 от 29.04.2022 г. постановено по гр.д. № 14911 по описа на Софийски градски съд за 2022 г. изцяло в частта за разноските, с която Т. Д. П. е осъдена да заплати на „Юробанк България“ АД разноски по делото в размер на 4693 лева адвокатско възнаграждение и 300 лева депозит за вещо лице.“ В касационната жалба се излага, че според касатора при първоначалното разпределение на разноските по въззивното дело съдът не е допуснал очевидна фактическа грешка, която да се поправя по реда на чл. 247 ГПК. Сочи се, че очевидна фактическа грешка би била налице само когато има явно несъответствие между формираната истинска воля на съда и нейното външно изразяване в писмения текст на решението. Например ако в мотивите на решението съдът е посочил едно разпределение на разноските, а в диспозитива - друго. В случая обаче съдът не е формирал воля да отмени първоинстанционното решение в частта за разноските, поради което не може да се възприеме, че има явно несъответствие между формирана воля и нейното изразяване. Цитирането на списъците с разноските в мотивите само по себе си не е формиране на правна воля относно разпределение на разноските Нито в диспозитива, нито в мотивите си въззивният съд не е коментирал и не е отменял първоинстанционното решение в частта за разноските, присъдени на „Юробанк България“ АД пред първата инстанция. Следователно волята на съда е да не се отменя първоинстанционното решение в тази му част и не е налице хипотезата на чл. 247 от ГПК. Касаторът излага, че ако насрещната страна не е била доволна от подобно произнасяне на съда, тя е следвало да използва реда по чл. 248 от ГПК и да поиска изменение на въззивното решение в частта за разноските. Решението на въззивния съд е било обжалваемо и срокът по чл. 248 за насрещната страна е бил двуседмичен. Насрещната страна е пропуснала този срок. При изложеното касаторът счита, че редът по чл. 247 от ГПК не може да бъде използван, за да преодолее насрещната страна собствения си пропуск да подаде молба по чл. 248 от ГПК. Предвид горното се иска допускане на касационно обжалване на въззивното решение в посочената му част и обезсилването му като недопустимо. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се посочва, че решението е обжалвано с оплаквания за недопустимост - с посоченото решение съдът е изменил разпределението на разноските, но се е позовал на чл. 247, а не на чл. 248 от ГПК. Касаторът счита, че при първоначалното разпределение на разноските във въззивното производство съдът не е допуснал очевидна фактическа грешка, която да се поправя по реда на чл. 247 от ГПК, а ако е имало неправилно разпределение на разноските, то е следвало да се поправи по реда на чл. 248 ГПК, за което подробни съображения е изложил в касационната жалба. В изпълнение на указания на въззивния съд касаторът формулира и следния въпрос за допускане до касационно обжалване: Налице ли е очевидна фактическа грешка в разпределението на разноските, ако няма разминаване между изразеното в мотивите и това в диспозитива? Възможно ли е неправилно разпределение на разноските да бъде поправено по реда на чл. 247 вместо по реда на чл. 248 от ГПК? Сочи се, че съдът е приел, че може да коригира разпределението на разноските по реда на чл. 247 ГПК, тъй като в мотивите на решението по същото дело е посочил какви разноски се претендират съгласно списъците на страните. Според касатора обаче очевидна фактическа грешка би била налице само когато има явно несъответствие между формираната истинска воля на съда и нейното външно изразяване в писмения текст на решението, но не и в случая, в който съдът не е формирал воля да отмени първоинстанционното решение в частта за разноските, поради което не може да се възприеме, че има явно несъответствие между формирана воля и нейното изразяване. Цитирането на списъците с разноските в мотивите само по себе си не е формиране на правна воля относно разпределение на разноските. Съдът е посочил кой каква суми претендира съгласно списъците, но това не е воля за разпределение на разноските, а изложение на претенциите. Нито в диспозитива, нито в мотивите си въззивният съд не е коментирал и не е отменял първоинстанционното решение в частта за разноските, присъдени на „Юробанк България“ АД пред първата инстанция. Следователно според касатора волята на съда е да не се отменя първоинстанционното решение в тази му част и не е налице хипотезата на чл. 247 от ГПК, редът по чл. 247 от ГПК не може да се използва, за да измени съдът собственото си решение, включително относно разноските, а като е приел обратното въззивният съд се е отклонил от практиката на ВКС, обективирана в решение № 124 от 15.03.2021 г. на ВКС по т.д. № 1374/2019 г., I т.о., ТК, решение № 39 от 30.06.2011 г. на ВКС по гр.д. № 486/2009 г., I г.о., ГК и др. Ответникът по касация оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество намира жалбата за неоснователна, претендира разноски. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. За да постанови обжалвания съдебен акт въззивният съд е посочил, че по делото е спорно дали е допустимо по реда на чл. 247 от ГПК съдът да поправи решението си, когато искането за поправка се отнася до разноските по делото. Според въззивния състав няма пречка съдът да поправя по реда на чл. 247 от ГПК всички части на съдебното решение, вкл. и частта за разноските ако се констатира че е формирал воля, а по някаква причина тя не е намерила място в диспозитива на решението или той погрешно е изразил тази вече налична воля. Според съда разликата между чл. 247 и чл. 248 от ГПК се състои в това, че в отлика от хипотезата на чл. 247 от ГПК, по реда на чл. 248 от с.з. съдът изменя своята първоначално изразена воля и съответно постановява диспозитив в съответствие с промяна във волята. Съдът излага по-натам, че видно от мотивите към решението, чиято поправка се иска, на стр. 14 съдът е изложил своята воля по отношение на разноските. В частта, която се отнася до адвокатските възнаграждения съдът е посочил, че ищцата е извършила разход в размер на 8 506.98 лева, а ответникът в размер на 9 687.98 лева. Видно от списъците за разноски, представени пред първата и пред въззивната инстанция тези суми отразяват разхода, направен от страните за производството и пред двете съдебни инстанции, т.е. съдът е формирал воля за разноските, които всяка от страните е направила пред градския съд и пред апелативния съд. От съдържанието на въззивното съдебното решение е видно, че в неговия диспозитив съдът е изразил волята си и на стр. 15 изцяло е отменил решение № 261455 от 29.04.2022г. постановено по гр.д. № 14911 по описа на Софийски градски съд в частта за разноските /ред 12 от горе на долу/, а на страница 16 е разпределил разноските между страните /ищец и ответник/ в съответствие с разпоредбата на чл. 78, ал. 1 и 78, ал. 3 от ГПК и за двете инстанции. Според съда действително изразът „отменя и изцяло в частта за разноските“, не съдържа целия диспозитив на отмененото решение в частта за разноските и след като тази липса е станала повод за спор между страните, може да се поправи по реда на чл. 247 от ГПК. Така мотивиран въззивният състав е постановил акта си в обжалваната по касационен ред негова част. Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато. Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Обжалваното решение не е вероятно недопустимо. Съгласно насоките, дадени в т. 9 от ППВС № 1/1985 г. недопустим е съдебният акт, който не отговаря на изискванията, при които съдът може да даде разрешение по същество на поставения му за разглеждане въпрос – когато е постановен при липса на право на иск, при ненадлежното му упражняване, при оттегляне и отказ от иска; при липса на искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно съгласие; по устно предявен иск, в случаите на неподведомственост или родова неподсъдност на спора; когато съдът не е разгледал иска на предявеното основание или е разгледал иск, който не е предявен, вместо предявения такъв; когато решението е постановено спрямо лице, което няма качеството на надлежна страна вместо спрямо надлежната такава или при неучастие на задължителен другар. Според общото схващане в теорията и практиката решението е недопустимо и когато по други причини /липса на абсолютна положителна или наличието на абсолютна отрицателна процесуални предпоставки/ съдът не е властен да разреши с акт по същество конкретния правен спор. По отношение на обжалваното решение не се установява наличие на нито една от посочените непосредствено по-горе хипотези. Касационно обжалване не следва да се допусне и по поставения от касатора правен въпрос на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – противоречие с цитираната практика на ВКС. Въпросът на касатора не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както същият смисъл е разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. В първата си част въпросът е несъответен на действителните изводи на съда, обусловили изхода на делото в тази му част във въззивната инстанция и обективирани в мотивите към обжалваното решение, в които съдът противно на предпоставяното от въпроса ясно е приел, че е налице отричаното от касатора разминаване между изразеното в мотивите и това в диспозитива на съдебното решение. Формулирайки и обосновавайки въпроса си в тази му част и по този начин касаторът на практика изразява несъгласието си с правилността на решаващите за изхода на делото изводи на съда, която правилност не съставлява възможен предмет на настоящото производство по чл. 288 от ГПК. Във втората си част въпросът е хипотетичен и отговорът му зависи от конкретните обстоятелства по делото, поради което и е относим към правилността на решението, схващана като основание за касирането му и подлежаща на проверка само в последващо евентуалното допускане на касационното му обжалване производство по чл. 290 от ГПК, но не и годен да послужи като годно общо основание за допускане на такова обжалване. При така изложеното преценка за наличието на поддържания допълнителен критерий за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК не се дължи. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение