Определение № 713 от 13.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1667/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Х. Ц. А. от [населено място] срещу въззивно решение № 4 от 15.01.2024 г., постановено по в. гр. д. № 541/2023 г. на Ловешкия окръжен съд, с оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 365 от 10.08.2023 г. по гр. д. №1515/2022 г. на Ловешкият районен съд, с което е отхвърлен предявеният от касатора против Община Летница иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ответникът не е собственик на 567/2147 ид. части от поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], целият с площ 2147 кв. м, трайно предназначение на територията - урбанизирана, начин на трайно ползване - ниско застрояване /до 10 м/, стар идентификатор ***, ***, номер по предходен план 397, кв. 7, парцел *. За да постанови решението си, въззивният съд е приел за установено, че ищецът в първоинстанционното производство Х. Ц. А. е наследник по закон на Р. Д. Д., починала на 12.07.2011 г., която е дъщеря на Д. Д. Д., починал на 11.03.1983 г., и внучка на Д. Д. Д., починал на 01.07.1956 г. С протокол № 7/22.05.1939 г. е дадена строителна линия и ниво за къща от 65 кв. м по утвърдения регулационен план на [населено място], в кв. 7, парцел *-*, записан в стопанския регистър на името на Д. Д. Д.. В разписния лист към плана на селото от 1923 г. парцел *-*, кв. 7, с площ от 1374 кв. м, е записан на името на Д. Х. Д., представляващ двор, къща, къща, сая, сайвант и плевник. Впоследствие имотът е записан на името на Р. Д. Д. на основание нот. акт № 61/1991 г., с който същата е призната за негов собственик по наследство и давностно владение, като е посочено, че мястото е с площ от 1800 кв. м и с неуредени регулационни отношения. С договор от 15.10.2010 г., обективиран в нот. акт № 112/2010 г., Р. Д. Д. е продала на К. Б. П. и М. Й. П. 1800/2152 ид. части от поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-69/02.06.2008 г. на ИД на АГКК, с последно изменение, засягащо поземления имот - заповед № КД-14-1141/26.02.2009 г. на началника на СГКК Ловеч, с площ от 2152 кв. м, с трайно предназначение на територията – територия, заета от води и водни обекти, с начин на трайно ползване - дере, със стар идентификатор *, кв. 7, парцел *, заедно с построените в имота сгради, за сумата от 5800 лв. С влязло в сила решение № 70 от 01.04.2022 г., постановено по в. гр. д. № 28/2022 г. на Ловешкия окръжен съд, е отхвърлен предявеният Х. Ц. А. против К. Б. П. и М. Й. П. иск за делба на поземлен имот с идентификатор *** с площ от 2152 кв. м, като е прието, че не е налице съсобственост между страните по отношение на този имот. В дневния ред на заседанието на Общински съвет - гр. Летница за 30.09.2022 г. е включена точка 5 - даване съгласие за продажба на 347/2147 ид. части от съсобствен поземлен имот по КККР на [населено място], [улица], с площ от 2 147 кв. м. Съгласно удостоверение № 2661/02.07.2021 г. на община Летница относно поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място] не са извършвани отчуждения и не са изплащани придаваеми места за разликата от 1800 ид. части до 2152 ид. части. Във връзка с подадена молба от 23.02.2022 г. на К. П. и М. П. Община Летница ги е уведомила, че няма съставен акт за общинска собственост за 352/2152 ид. части от поземлен имот с идентификатор ***, като е започнала процедура по съставяне на такъв акт, тъй като общината претендира, че притежава 352/2152 ид. части от имота. От свидетелските показания е установено, че наследодателката на ищеца е живеела в София, а през лятото е посещавала имота си в селото. През имота преминава обрасло с дървета и храсти дере, разделящо го на две части, което хората наричат „Лудото“, тъй като при силни дъждове водата от него заливала дворовете им. Имотът има достъп откъм две улици, като частта от него, която не е откъм м. „М.“, е застроена и оградена от юг преди дерето и точно тази част е ползвала наследодателката при посещенията си лятото. В незастроената част на имота са видими останки от стара каменна ограда, като в тази част през 2019 г. била поставена каравана, от която се развивала търговска дейност. Над дерето новият собственик, който купил имота от Р. Д., направил мостче. Частта от имота откъм м.„М.“ не се ползва от никого, като за нея е имало конфликт между ищеца и новия собственик на имота. Според заключенията на съдебно-техническата експертиза първият недействащ кадастрален и регулационен план на [населено място] е от 1923 г, като в него е нанесен имот *, за който е отреден парцел *-*, в кв. 7, с площ 1374 кв. м, записан на името на Д. Х. Д.. Следващият недействащ кадастрален и действащ регулационен план на селото е от 1962 г., като в него е нанесен имот 397, за който е отреден парцел *-*, кв. 7, с площ от 1780 кв. м, записан на Д. Д. Д., а след това на Р. Д. Д. на основание нот. акт № 61/1991 г. с площ от 1800 кв. м. Вещото лице е констатирало, че имот № * е бил с обща площ от 2200 кв. м и е разделен на две части от новопроектирана през дерето улица и така от имота е образуван парцел *-*, в кв. 7, с площ от 1780 кв. м., като част от новопроектираната улица и част от имота от юг остават извън регулацията. Със заповед №106/10.02.1967 г. на ИК на ОНС - Ловеч е одобрено включването в регулация на кв. 51 и отреждането му за лесопарк, което е довело до попадане на южната част на имот № * в кв. 51. Със заповед на кмета на Община Летница № 301/01.12.2005 г. е одобрен ПУП-ПРЗ за кв. 52, с който парцелите от кв. 7 преминават към кв. 52, като със заповед №96/04.06.2008 г. е одобрен ПУП, с който за целия имот № * е отреден парцел *-* в кв. 7, като частта от дерето, преминаваща през имота, е включена в новия УПИ. През 2016 г. със заповед на кмета на Община Летница е одобрено ново изменение на ПУП-ПРЗ, отнасящо се до УПИ *-*, *-* и *-за озеленяване от кв. 52 по плана на [населено място], в които от УПИ *-* се обособяват УПИ *-* и УПИ *-*, а от УПИ *-*се образуват УПИ *-* и *-*, като за двата нови имота са предвижда транспортен достъп чрез новопроектирана улица, разделяща кв. 52 на две части, а за процесните имоти се предвижда нов (стар) квартал 7. В действащата кадастрална карта процесния имотт е нанесен с идентификатор *** и площ от 2147 кв. м, който почти се припокрива с УПИ *-*, кв. 7, по действащия регулационен план. Процесният имот е почти идентичен с парцел *-* в кв. 7 по плана от 1923 г., изключая югозападната регулационна линия, и е идентичен с парцел *-*, кв. 7, по плана от 1962 г., а предназначението на процесния имот съгласно действащия ПУП към 17.09.1991 г. е било за жилищно строителство. В допълнително заключение вещото лице е отразило площта на южната част процесния имот, включваща дерето и терена отвъд него - 563 кв. м, като е посочило, че тази част не е оградена, а разликата в нивата на най-високата южна част спрямо ниската част на дерето е 2,65 м. Към това заключение е изготвена комбинирана скица, на която имотът е отразен по действащата кадастрална карта и по регулационния план от 1962 г., дерето и планираната да преминава през него улица. В съдебно заседание на 04.05.2023 г. вещото лице е уточнило, че на терен между точки В и Г няма останки от дувар. Останките от дувар с височина около 50 см са на запад от точки А и Г по зелената линия, която е била имотна граница по стария кадастрален план. Дувар има северно от линия А и Б - на края на дерето, като със стрелка е отразена портата за влизане след дерето. Преминаващото през имота дере е обрасло с дървета и е с дълбочина средно 2,65 м. По кадастралната карта имот пл. № * е с площ 2147 кв. м, а имот с пл. № * по кадастралния план от 1962 г. е с площ от 2200 кв. м. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права е налице в три случая: 1. Когато ищецът притежава самостоятелно право, оспорвано от ответника; 2. Когато се позовава на фактическо състояние и 3. Когато има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. Във всички случаи наличието на правен интерес подлежи на доказване, доколкото чрез този иск по принцип се търси защита не толкова на твърдяно собствено право, колкото се отрича чуждото право, т.е. налице е вмешателство в чужда правна сфера. Ищецът следва да докаже твърденията, с които обосновава правния си интерес и наличието на свое защитимо право, засегнато от правния спор, като докаже фактите, от които то произтича. В случая ищецът е обосновал правния си интерес от предявяването на иска с твърденията си, че той е собственик по наследство и давност на имота, а същевременно ответникът притежава титул за собственост /АОС/ и провежда продажбата му на трети лица, с което застрашава неговата собственост. Ищецът е обосновал правния си интерес и с факта, че е налице започнат и висящ делбен процес с трети лица и тази продажба ще затрудни упражняването на правата му. Изложени са съображения, че разликата между положителния и отрицателния установителен иск е в това, че при уважаване на положителния иск силата на пресъдено нещо на решението по него обхваща принадлежността на правото на собственост в лицето на ищеца, като същевременно отрича претендираното от ответника право, докато при отрицателния установителен иск само се отрича претендираното от ответника право. Всеки сам преценява чрез какъв иск и в какъв обем да защити правата си, но и в двата случая в тежест на ищеца е да докаже наличието на правата си, чрез които обосновава правния си интерес. При отрицателния установителен иск едва след установяване на тези права съдът ще изследва притежава ли ответникът правата, отричани от ищеца, като доказателствената тежест на последните е за ответника. Съдът е приел, че в случая ищецът не доказал твърденията си, че неговата наследодателка е била собственик на спорните идеални части от процесния имот, тъй като по делото е установено, че тя е притежавала само 1800 кв. м, т.е. точно толкова, колкото е продала през 2010 г. Тя не е владяла повече от притежаваните идеални части по нотариалния акт от 1991 г., нито пък ищецът след нейната смърт през 2011 г. насетне е владял спорните идеални части. Едва след като купувачите на имота са направили постъпки за придобиване на тези идеални части, включително и чрез закупуването им от общината, той е започнал да предявява претенции чрез завеждане на дело за делба и, след отхвърлянето на иска му, чрез предявяване на настоящия отрицателен установителен иск. Процесните идеални части от спорния имот представляват дере, обрасло с дървета и храсти, и следователно няма как тази част от имота да е била своена от ищеца и наследодателите му, тъй като е била пустееща. Във връзка с направени във въззивната жалба доводи за приложението на § 8 ПЗР ЗУТ е посочено, че в случая със заповед № 96/04.06.2008 г. на кмета на Община Летница е изменен регулационният план на селото, като за целия имот с пл. № * е отреден цял парцел *-* в кв.7, а наследодателката на ищеца е продала съответните идеални части от него през 2010 г., за които е смятала, че е собственик, тъй като в документа й за собственост тя е призната за собственик по наследство и давностно владение само на 1800 кв. м. Едва през 2008 г. към тези 1800 кв. м са придадени още 352 кв. м, за които няма данни да са придобити от нея или ищеца на някое от предвидените в закона основания. Освен това съдът е съобразил и факта, че искът за делба на ищеца спрямо купувачите на поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място] е отхвърлен с влязло в сила съдебно решение именно поради недоказване на съсобственост от негова страна по отношение на този имот до размера на същите тези идеални части, които са предмет и на настоящият спор отново поради липса на титул за собственост. В заключение предявеният отрицателен установителен иск за собственост е приет за неоснователен. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът счита, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и 3 ГПК – вероятна недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение, като във връзка с първото релевирано основание за допускане на касационно обжалване сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. „Следва ли при предявен отрицателен установителен иск ищецът да доказва чрез пълно и главно доказване първо правото си на собственост върху процесния имот и след това да се разгледа отрицателния установителен иск, т.е. преюдициален ли е при разглеждане на отрицателен установителен иск въпросът за установяване правото на собственост на ищеца, а не фактите, от които произтича то” и 2. „Не следва ли винаги когато ищецът не установи наличието на правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск, било то и в случаите, в които той сам твърди да е титуляр на правото на собственост на процесния имот, производството по делото да се прекрати, т.е. допустимо ли е съдът да се произнесе с решение по съществото на спора, когато преценката за правния интерес по същество е идентична с тази за материалноправната легитимация на страните, още повече, че основанието не е характерен белег на отрицателен установителен иск”. Ответникът по жалбата Община Летница, чрез адв. С. Д., е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение се осъществява при условията на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, което предпоставя с него да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1. / Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Обжалваното решение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост. Действително, че според дадените с т. 1 от ТР № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС разяснения в производството по предявен отрицателен установителен иск за собственост ищецът е длъжен да докаже само фактите, обуславящи правния му интерес да оспорва правото на ответника, при което и доколкото правният интерес е абсолютна положителна процесуална предпоставка за съществуване правото на иск, като при недоказване на фактическите твърдения, които пораждат този интерес, производството по иска се прекратява. Съгласно практиката на ВКС /решение № 9 от 10.02.2017 г. по гр. д № 6320/2015 г., ІІ г.о.; решение № 55 от 08.07.2022 г. по гр. д. № 2767/2021 г., ІІ г. о. и др./ тази постановка важи само в случай, че ищецът извежда правния си интерес от твърдения, които не включват притежаване на самото спорно право, което той отрича на ответника. Когато ищецът твърди, че е собственик на спорния имот, както е в настоящия случай, по силата на диспозитивното начало в гражданския процес той е в състояние сам да определи обема и интензивността на търсената защита, вкл. като се ограничи със сила на пресъдено нещо на правото на ответника, т.е. предявявайки отрицателен установителен иск. В този случай доказването, че спорното право принадлежи на ищеца е въпрос не на процесуална, а на материална легитимация – въпросът за титулярството на правото обуславя произнасянето по съществото на спора, доколкото установяването на собственическите права на ищеца изключва тези на ответника по отношение на същия имот. Производството по делото ще подлежи на прекратяване поради недоказване фактическите твърдения на ищеца, обуславящи правния му интерес, само в случай, че този интерес се обосновава с претенция ищецът да е титуляр на самостоятелно право, различно от спорното, респ. позовава се на фактическо състояние или на възможност да придобие процесния имот при отричане правата на ответника. В настоящия случай въззивното решение е съобразено с посочените по-горе разрешения, поради което основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице, а разрешаването на обуславящите изхода на спора правни въпроси в съответствие с практиката на ВКС, която няма основание да бъде променяна, изключва приложното поле и на релевираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Позоваването от касатора на противоречие на въззивното решение с т. 2Б от ТР № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС, с която е прието, че не е допустимо по реда на изменение на иска преминаване от положителен установителен или ревандикационен към отрицателен установителен иск и обратно, е неоснователно, тъй като даденото разрешение няма отношение към настоящото дело. Това се отнася и до сочената казуална практика на ВКС – решение № 113 от 12.06.2015 г. по гр.д. № 5835/2014 г., І г. о; решение № 35 от 11.04.2017 г. по гр. д. № 3475/2016 г., І г. о., и решение 47 от 21.07.2021 г. по гр.д. № 2925/2020 г., ІІ г. о., тъй като с първото решение е даден отговор на въпроса налице ли е правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск, когато ищецът твърди, че упражнява фактическа власт върху недвижим имот и има възможност да придобие собствеността, ако отрече правото на собственост на ответника; с второто – при предявен отрицателен установителен иск, за който съдът е приел, че е допустим (че е доказан правният интерес от предявяването му), какъв е предметът на спора, по който съдът следва да се произнесе по същество – правото на собственост на ищеца или правото на собственост на ответника, а с третото –допустимо ли е съдът да приеме за доказано правото на собственост на ищеца по отрицателен установителен иск, без да е изследвана и доказана идентичността между имота, предмет на спора, и тази на имота, който се твърди, че е придобит от ищеца. Релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК също не е налице. В трайната си практика ВКС е определил съдържанието на понятието „очевидната неправилност” като квалифицирана форма на неправилност /обусловена от видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост/, различна от неправилността на съдебния акт като касационно отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК. За да е налице това основание за допускане на касационното обжалване е необходимо неправилността да е съществена до степен, че да може да бъде констатирана от съда от съдържанието на съдебния акт, без да е необходима преценка на доказателствата по делото. Същото ще е налице единствено при видимо тежко нарушение на закона /материален или процесуален/, т. е. когато законът е приложен в неговия обратен смисъл или е приложена несъществуваща или отменена правна норма, както и когато съдебният акт е явно необоснован. В случая от съдържанието на мотивите на въззивното решение не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Сочените от касатора евентуални негови пороци са свързани с преценката на събраните по делото доказателства, което не предмет на производството по чл. 288 ГПК и не могат да бъдат квалифицирани като очевидна неправилност по смисъла посочената разпоредба като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Разноски за адвокатско възнаграждение в полза на ответника по касация за настоящото производство не следва да се присъждат, тъй като по делото липсват данни такива да са били направени. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,