Определение № 1041 от 07.04.2026 г. на ВКС по т. д. № 371/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Б. Б. Н., Пресиана Б. Н. и Б. Б. Н., осъществяващи процесуални действия чрез своята майка и законен представител А. Д. и адвокат Г. К. от ПАК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу определение № 2307/15.09.2025 г., постановено по в. ч. гр. д. № 2162/2025 г. по описа на Апелативен съд-София, ТК, 5 с-в, с което е потвърдено определение № 19215/27.05.2025 г., постановено по гр. д. № 11001/2024 г. по описа на СГС, ГО, І-28 с-в, с което е оставена без уважение молбата на ищците и настоящи частни касатори за освобождаване от държавна такса и съдебни разноски. Частните касатори поддържат, че обжалваното определение е незаконосъобразно, тъй като по делото са установени всички материални и процесуални предпоставки за освобождаване на ищците от процесуалното задължение за заплащане на държавна такса. Считат, че съобразно вида и размера на заявените в декларации за материално и гражданско състояние имущества и паричен доход не са в състояние да заплатят дължимата държавна такса и съдебните разноски в исковото производство. Навеждат правни твърдения за необоснованост на фактическия извод на въззивния съд, че малолетните деца-ищци притежавали акции в търговско дружество, което следва да генерира доход – по делото липсвали доказателства за това обстоятелство, а при извършване на преценка за освобождаването от процесуалното задължение за заплащане на държавна такса трябва да се съобразяват реалните доходи и имущество, а не предположения. Въззивният съд не е съпоставил действително получаваните от ищците, респ. от техния законен представител (тяхната майка) месечни доходи (наследствена пенсия от по 608,69 лв. и 10000 лв. нетен доход на майката) и общия размер на дължимата държавна такса (394093,86 лв.). От друга страна, месечният доход на майката в значителна степен е бил насочен към отглеждането на трите малолетни деца. Обосновават искането за допускане на въззивното определение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, както със специалната процесуална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 278, ал. 4 ГПК, така и със самостоятелното селективно основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на обжалваното въззивно определение, като поставят следните процесуалноправни въпроси: 1. „Длъжен ли е съдът да обсъди всички относими оплаквания и доводи от значение за разрешаване на предмета на частноправния спор и да изложи мотиви по тях?“ (твърди се противоречие както със задължителната практика – тълкувателните разяснения по т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС; т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. №1/2000 г., ОСГК на ВКС; т. 3 от ППВС № 1/13.07.1953 г.; ППВС № 7/27.12.1965 г., ППВС № 1/10.11.1985 г., така и с казуалната практика, чийто израз е решение от 18.08.2022 г. на ВКС по гр. д. № 236/2021 г., IV г. о.); 2. „Обвързан ли е съдът в преценката си относно наличието на предпоставките по чл. 83, ал. 2 ГПК за освобождаване от заплащане на държавна такса и разноски от данните в подадената от молителя декларация или е възможно тя да се основава на евентуални (хипотетични) възможности за реализиране на доход от декларирани активи?“; 3. „Преценката на искането по чл. 83, ал. 2 ГПК трябва ли да съобрази доколко страната разполага с достатъчно средства, за да се натовари с плащането на таксите и разноските по цялото производство или е достатъчно да се основе на критерия „значително материално затруднение“? и 4. „Следва ли съдът да обсъди всички обстоятелства по чл. 83, ал. 2 ГПК при преценката за наличие на основание за освобождаване на държавна такса и да съпостави установеното имуществено състояние на молителя с цената на иска/исковете и пълния размер на дължимата държавна такса и въз основа на това да прецени дали страната разполага с достатъчно средства към момента на искането?“ (по тези три процесуалноправни въпроса се твърди противоречие с определение № 137/7.04.2021 г. на ВКС по ч. гр. д. № 402/2021 г., III г. о.; определение № 1355/02.05.2025 г. на ВКС по ч. т. д. № 476/2025 г., II т. о. и определение № 552/17.12.2019 г. на ВКС по ч. т. д. № 1851/2019 г.). Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е допустима по смисъла на чл. 274, ал. 3 ГПК. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване на обжалваното определение, ВКС взе предвид следното: Въззивният съд е потвърдил обжалваното първоинстанционно определение, с което е оставена без уважение молбата на ищците за освобождаването им по реда на чл. 83, ал. 2 ГПК от процесуалното задължение за заплащане на държавна такса за разглеждане на предявените от тях искове и на съдебни разноски, като е споделил фактическите изводи на първоинстанционния съд, че ищците притежават значително по размер имущество, поради което имат възможност да поемат разноските по делото: 1) 1 088 738 обикновени акции в търговско дружество, регистрирано в Гибралтар - от по 1 британска лира, чиято равностойност е 2 536 759,54 лв., като това имущество е основание за придобиване на доход от децата и 2) майката получава месечен доход от 10000 лв. Изяснил е, че при произнасяне по искането на ищците за освобождаване от процесуалното задължение за заплащане на държавна такса съдът трябва да съобрази процесуалните предпоставки, уредени в чл. 83, ал. 2 ГПК (доходите на лицето или на неговото семейство; имущественото състояние, удостоверено с декларация; семейното положение; здравословното състояние; трудовата заетост; възрастта и другите релевантни обстоятелства от значение за преценката дали размера на дължимата държавна такса съответства на доходите и имуществото на ищците). Апелативният съд е съобразил, че децата са на по 10 години (две от тях) и на 13 години, т.е. малолетни, а от декларациите за семейно и имотно състояние се установява, че те получават наследствена пенсия от по 608,69 лв., като всяка от тях е акционер с по 1 088 738 обикновени акции от по 1 британска лира от капитала на търговското дружество „Соу Хоум Рентал Пропъртис Лимитед“, вписано в Търговския регистър на Гибралтар. В декларациите е посочено, че получената от оспорената с предявените искове продажба на акциите цена от по 1 275 000 евро (2 493 733,25 лв.) е била използвана за увеличаването на капитала на това търговско дружество - след разрешение по чл. 130 СК, дадено от РС-Пловдив, като в мотивите на определението било съобразено, че по този начин би се постигнала до по-добра доходност на средствата на децата. Всяко от тях притежава и по ид. част от правото на собственост върху дворно място с площ от 512 м 2 и построената в него двуетажна жилищна сграда със застроена площ от 153 м 2 в [населено място], както и ид. част от правото на собственост върху магазин „Искър“, обособена част от общинско предприятие „Търговия“ ЕАД в [населено място]. Майката получава нетен месечен доход от 10000 лв., както и дружествени дялове в четири дружества, притежава и МПС „Волво ХС90“ с първоначална регистрация от 2014 г.; самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.1002.141.1.10 в [населено място], [улица],[жк], ет. 6, ап. 12, заедно с два броя паркоместа в сградата на първи сутеренен етаж и склад на втори сутеренен етаж. Въззивният съд е изяснил, че за предявените установителни искове всеки един от ищците дължи внасянето на държавна такса от по 131364,62 лв. При така изяснените правнорелевантни обстоятелства, доказващи имущество на значителна стойност (притежавани акции в собственото им дружество – по номинална стойност от общо по 1 275 000 евро за всяко от децата; наследствената пенсия, която заедно с високия доход на майката съобразно средната работна заплата за страната от 2443 лв., даваща възможност за задоволяване на ежедневните им жизнени, образователни и културни потребности с оглед възрастта им; факта, че майката притежава и дялове от капитала на още 4 дружества), въззивният съд е обосновал фактическото съждение, че ищците не са материално затруднени и заплащането на дължимата държавна такса по делото не би ги затруднило значително. Апелативният съд е изяснил, че нормативната цел на чл. 83, ал. 2 ГПК е насочена към предоставяне на достъп до правосъдие на лица, които действително са материално затруднени и не разполагат със средства за заплащането на таксите и разноските по делото – напр. лица, страдащи от сериозни заболявания, които ги възпрепятстват да работят и получават доходи; непритежаващи имущество, извън единственото жилище, в което живеят; пенсионери, получаващи минимална пенсия и пр. Съобразил е, че принципно, към тази категория се включват малолетни и непълнолетни ищци (децата), които с оглед възрастта им не получават средства, но само ако и техните родители са материално затруднени. От фактите, които въззивният съд е приел за установени по делото, е обоснован правният извод, че ищците и техният законен представител (тяхната майка) не са материално затруднени съобразно нормативните изисквания, уредени в чл. 83, ал. 2 ГПК, поради което не са възникнали процесуалните предпоставки за освобождаване на ищците от процесуалното задължение за заплащане на държавна такса и съдебни разноски. При съвпадане на неговите правни съждения с тези, изложени от първоинстанционния съд, апелативният съд е потвърдил обжалваното определение на СГС. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване при специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Първият процесуалноправен въпрос, макар и да отговаря на общата процесуална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 278, ал. 4 ГПК за допускане на въззивното определение до касационно обжалване, не е решен в противоречие с практиката на ВКС, вкл. и с посочената в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК задължителна и казуална практика. Той е свързан с процесуалното задължение на въззивния съд – при обсъждане на всички правни и фактически доводи на страните за неправилност на обжалваното първоинстанционно определение, да формира своето вътрешно убеждение по спорния предмет на делото само въз основа на приетите за установени от него правнорелевантни факти и закона, като ги подведе под диспозицията на приложимата правна норма (арг. чл. 235, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 12 ГПК). Апелативният съд е извършил самостоятелна преценка на всички относими по делото доказателства, като се е произнесъл по релевираните във въззивната жалба правни доводи за неправилност на първоинстанционното определение, както предписват процесуалните правила, уредени в ГПК, и установената съдебна практика на ВКС (вкл. посочената от частните касатори). Въззивният съд е изяснил защо е възприел за неоснователен правния довод на частните въззивници, че от представените от тях доказателства се установявало, че са материално затруднени да заплатят високата държавна такса. Счел е, че е доказано правнорелевантното обстоятелство, че ищците и техният законен представител (тяхната майка) притежават имущество на значителна стойност - акции в собственото им дружество (по номинална стойност от общо по 1 275 000 евро за всяко от децата); наследствената пенсия, която заедно с високия доход на майката съобразно средната работна заплата за страната от 2443 лв. им обезпечава възможността да задоволяват на ежедневните им жизнени, образователни и културни потребности с оглед възрастта им; майката притежава и дялове от капитала на още 4 дружества. В този смисъл, въззивният съд е обосновал фактическото съждение, че ищците не са материално затруднени и заплащането на дължимата държавна такса по делото не би ги затруднило значително. Съобразявайки размера на държавната такса, която всеки един от ищците трябва да заплати за разглеждане на предявените от тях кумулативно активно субективно и обективно съединени установителни искове - по 131364,62 лв. (за всяко едно от децата), съпоставен с притежаваното от тях имущество и доходи – на значителна стойност съобразно жизнения и икономическия стандарт на страната към момента на предявяване на исковата молба, апелативният съд е приел, че това процесуално задължение може да бъде изпълнено без значителни затруднения от ищците. Дали при осъществения от въззивния съд анализ на представените от ищците доказателства апелативният съд е допуснал твърдяната в частната касационна жалба правна грешка, представляваща необоснованост на въззивното определение, касационният съд може да се произнесе само при разглеждане на релевираните касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, във вр. с чл. 278, ал. 4 ГПК, но едва след установяване на обстоятелството, че въззивното определение подлежи на касационен контрол при общата и специалните предпоставки, уредени в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК. Вторият процесуалноправен въпрос не отговоря на общата процесуална предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното определение до касационно обжалване, тъй като не е обусловил правосъдната воля на апелативния съд – той не е приел, че преценката за пораждане на процесуалните предпоставки за освобождаване на ищците от процесуалното задължение за заплащане на държавна такса трябва да се основава не на действително доказаните доходи и имущество на ищците, а на евентуални (хипотетични) възможности за реализиране на доходи от декларирани активи. За да обоснове своя правен извод за доказаност на значително по стойност имущество, което ищците притежават, въззивният съд, от една страна, е взел предвид високата номинална стойност на притежаваните от тях акции в чуждестранно търговско дружество, а от друга, и високия месечен доход на техния законен представител (майката) и притежаваното от нея имущество, което им позволява да покриват техните ежедневни социални, културни, образователни и битови нужди. Счел е, че размерът на тези доходи и имущество, съпоставен със стойността на дължимата държавна такса, обуславя правният извод, че те не са материално затруднени съобразно нормативните изисквания, уредени в чл. 83, ал. 2 ГПК, и имат материална възможност да заплатят държавна такса в размер по 131364,62 лв. (за всяко едно от децата). Третият процесуалноправен въпрос не отговаря на специалната процесуална предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното определение до касационно обжалване, тъй като той е разрешен от апелативния съд не в противоречие, а в съответствие с практиката на ВКС. Съгласно определение № 573/12.07.2011 г. по ч. т. д. № 230/2011 г. на ВКС, II т. о.; определение № 612/12.08.2010 г. по ч. т. д. № 564/2010 г. на ВКС, II т. о.; определение № 496/10.07.2013 г. по ч. т. д. № 2492/2013 г. на ВКС, II т. о. и други, постановени по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, по молба на страната за освобождаване от държавна такса на основание чл. 83, ал. 2 ГПК съдът следва да извърши преценка налице ли са предпоставки за освобождаване на молителя от внасяне на държавна такса въз основа на доказателства за имущественото състояние на лицето, семейното му положение, възраст, здравословното му състояние, трудова заетост и всички обстоятелства, относими към възможността за изпълнение на законоустановеното задължение за внасяне на държавна такса за производството по делото. След изясняване на общото материално състояние на страната и останалите относими обстоятелства съдът е длъжен да ги съпостави с цената на иска/исковете и пълния размер на дължимата държавна такса и въз основа на това да прецени дали страната разполага с достатъчно средства към момента на искането, за да заплати дължимата държавна такса или част от нея и разноските по делото. Апелативният съд е приел, че ищците и техният законен представител (майка им) не само не са материално затруднени, но към момента на предявяване на исковата молба притежават имущество (акциите на децата възлизат на номинална стойност общо на 1 275 000 евро за всяко от тях) и месечни доходи на значителна стойност (общо над 10000 лв.), които им позволяват да заплатят дължимата държавна такса. Като е съпоставил притежаваните от ищците и тяхната майка имущества и месечни доходи към момента на предявяване на установителните искове и размера на държавната такса, апелативният съд не се е отклонил от установената казуална практика на ВКС, вкл. и от тази, която е цитирана в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, поради което въззивното определение не следва да бъде допускано до касационно обжалване и по последния (четвъртия) процесуалноправен въпрос. По същество, с поставените четири процесуалноправни въпроса се релевират доводи за необоснованост на обжалвания съдебен акт, но, както бе изяснено, в селективната фаза по чл. 288 ГПК касационната инстанция не може да преценява конкретните доказателства по спора и приетите за установени въз основа на тях факти. Обжалваното определение не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния и процесуалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното определение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Обжалваното въззивно определение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. По изложените съображения въззивното определение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Воден от изложеното Върховният касационен съд