Определение № 652 от 15.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2959/2023 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от Д. И. Л. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат А. против въззивно решение № 27 от 28.02.2023г. по в.гр.д. № 11 по описа за 2023г. на Апелативен съд Бургас, с което е отменено решение № 1086 от 10.11.2022г. по гр.д. № 353/2022г. на БРС и вместо това е постановено друго, с което по предявения от И. И. М. срещу И. Д. Л. и Д. И. Л. иск с правно основание чл.135 ЗЗД, е обявен за относително недействителен спрямо И. И. М. в качеството й на кредитор по договор за заем от м.12.2014г. на И. Д. Л., договорът за покупко-продажба, сключен с н.а. № ... на ....г., т..., д.№ .../...г., по силата на който продавачът И. Д. Л. е продал на купувача Д. И. Л., малолетна, действаща чрез своята майка и законна представителка А. К. А., правото на собственост върху недвижими имоти: самостоятелен обект в сграда, с идентификатор ...., с адрес: [населено място], [улица], ет..., ап...., с площ от 184.14кв.м., предназначение – жилище апартамент и 1/4 ид.ч.от поземлен имот с идентификатор ....., площ от 208 кв.м., трайно предназначение на територията – урбанизирана и са присъдени разноски. Срещу подадената касационна жалба са постъпили два отговора. Първият е от И. Д. Л., чрез процесуалният представител адвокат К., с който изразява становище за липса на посочените специални предпоставки за допустимост. Отделно счита постановеният въззивен акт за правилен, във връзка с което излага доводите си. Претендира направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2 400лв., реалното извършване на които удостоверява с представени: списък, договор за правна защита и съдействие, пълномощно, фактура и преводно нареждане, всички с дата: 23.05.2023г. Вторият отговор е от И. И. М., чрез процесуалният представител адвокат Ч., с който също се изразява становище - както за недопустимост на подадената касационна жалба поради липса на посочените специални предпоставки, така и за неоснователност. Претендира направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 5 000лв., реалното извършване на които удостоверява с представен договор за правна защита и съдействие от 26.01.2004г., в който сумата е отразена като заплатена в брой. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следните данни по делото: Въззивният съд е приел за основателен предявения иск с правно основание чл.135, ал.1 ЗЗД, поради наличие на изискуемите предпоставки за уважаването му: 1 .Ищцата е установила, че е кредитор на ответника Л., на когото е предоставила заем в размер на 100 000евро, въз основа на сключен помежду им на 1.12.2014г. договор за заем. В договора е посочено, че заемодателят се задължава да предостави на заемополучателя нотариално заверено пълномощно, с което той да изтегли сумата от обслужващата банка, определена от Фонда за гарантиране на влоговете в банките. Заемът е с първоначален падеж 31.12.2019г., който срок е променен с допълнително подписан анекс на 31.12.2021г. Фактът, че сумата е била реално предоставена, съдът е приел за установен въз основа на приетите като доказателство нареждане- разписка за получаване на сума по гарантиран влог на вложител в КТБ АД за сумата от 195 189.13лв. /равностойност на 100 000евро/, от която е видно, че въз основа на предоставено пълномощно И. Л. е получил от ЦКБ АД сумата от гарантирания влог на И. М.. Или качеството кредитор ищцата е установила с договор, придружен с анекс, с банков документ от 1.12.2014г. и извлечение за вписване от официален регистър относно съдържанието на пълномощното от 1.12.2014г. В мотивите се съдът е посочил, че установяването на вземането на ищцата не е предмет на настоящето производство, поради което са ирелевантни направените възражения относно липсата на реално вземане, недостоверност на датата на договора и симулативност на процеса, 2. Налице е увреждане за кредитора, защото неговият длъжник /ответникът Л./ се е разпоредил с притежаван от него недвижим имот в полза на ответницата Л. /негова дъщеря/ на 3.09.2019г., като й е продал за 50 000лв. собствения си апартамент с площ от 184.14кв.м., ведно с 1/4 ид.ч.от поземлен имот и по този начин е намалил имуществото си. Поставените от страните правни въпроси – относно действителността на тази сделка, за плащането или не на договорената цена, за възможността да се осигури сумата – въззивният съд е преценил като правноирелевантни, защото при недействителност на сделката кредиторът няма интерес да води иска по чл.135 ЗЗД. Съобразно приетото в ТР №1/27.04.2022г. по т.д.№ 1/2020г.на ОСГТК на ВКС е посочил, че от събраните доказателства не може да се изведе извод за недействителност. 3. Законоустановената презумция за знание /пред вид обстоятелството, че купувачът по сделката е дъщеря на прехвърлителя/ не е оборена. Свидетелските показания на бабата и вуйчото на малолетната Д. /свидетелите К. и А./, че майката на купувачката не е знаела за дълга на ответника Л., се опровергават от показанията на свидетеля Б. /брат на ответника/, който заявява, че е чувал майката и законен представител на Д., да заявява на Л., че знае, че дължи пари на ищцата И. и именно за това желае имотът да бъде прехвърлен на нейната дъщеря. В този смисъл са и показанията на свидетеля Д. /приятел на Л./. В представеното изложение, касаторът се позовава на основанията за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по множество поставени въпроси, които могат да бъдат разделени на три групи. Първата е относно задължението на ищеца по иск с правно основание чл.135 ЗЗД да установи качеството си на кредитор и на съда да разгледа възражение относно достоверността на документа, с който ищеца се легитимира за кредитор? В тази връзка се поставят и въпросите – дали може да се презумира, че с доказване на факта на получаване на определена сума пари, то същата е въз основа на договор за заем, дали връчването на заповед за изпълнение по чл.412 ГПК установява качеството на кредитор? Втората група въпроси е свързана с установяването на достоверност на дата на частен документ и по-специално дали е допустимо това да става със свидетелски показания, приложими ли са ограниченията по чл.164, ал.1, т.3 и т. 5 ГПК, когато със свидетели се цели да се установи качеството кредитор във връзка с договор на стойност над 5 000лв.? Третата група въпроси са свързани със задълженията на въззивния съд - да установи симулативност на производството и липсата на правен интерес за ищеца, да обсъди всички доводи и възражения на страните. Касаторът твърди противоречие на въззивния акт с множество решения, които посочва. Настоящият съдебен състав намира, че по никой от така поставените въпроси не следва да се допуска касационно обжалване, защото една част от тях /втората група/ не са свързани с решаващите доводи на съда и не отговарят на изискването за общо основание за допустимост, а всички - не са разрешени в противоречие с трайно установената съдебна практика, която е била съобразена от въззивния съд. На първата група въпроси отговор е даден с ТР № 2 от 9.07.2019г. по т.д.№ 2/2017г.на ОСГК на ВКС, в което е разяснено, че предмет на делото по чл.135 ЗЗД не е самото вземане на кредитора, а потестативното му право да обяви за недействителна по отношение на себе си сделката, с която длъжникът го уврежда. За вземането е достатъчно да е действително и да е съществуващо /дали е изискуемо или ликвидно не е от значение, нито е необходимо да е установено с влязло в сила решение/. Съдът по П. иск изхожда от положението, че вземането съществува, ако произтича от твърдените факти. В случая, въззивният съд е мотивирал извода си относно съществуването на вземането не само със сключения договор за заем от 1.12.2014г., а още и с три документа: анекс към договора за заем, с банков документ от 1.12.2014г., представляващ нареждане-разписка за получаване на сума по гарантиран влог на вложител в КТБ АД за сумата от 195 189.13лв. и извлечение за вписване от официален регистър относно съдържанието на пълномощното от 1.12.2014г., за които е приел, че са достатъчни да потвърдят както съществуването на вземането, така и достоверността на оспорената дата. Относно втората група въпроси, следва да се посочи, че те не покриват изискванията за надлежно общо основание за допустимост, съгласно дадените разяснения с т.1 от ТР № 1/.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, доколкото не са свързани с решаващите мотиви на въззивния съд и не са от значение за крайния изход на спора. Видно от гореописаните мотиви, въззивният съд нито е приемал качеството на кредитор на ищцата въз основа на връчена заповед за изпълнение, нито е установявал достоверност на дата на частен документ със свидетелски показания, нито е обсъждал приложимост на хипотези по чл.164, ал.1 ГПК. Третата група въпроси са разрешени в съответствие с установената практика, доколкото в обстойните си мотиви въззивният съд се е произнесъл по направените възражения, доводи и искания на страните, мотивирал е крайните си изводи за липса на доказателства въз основа на които да се изведе извод за недействителност на сделката, във връзка с възражението за симулативност и е обосновал наличието на правен интерес за ищцата със защитата в качеството й на кредитор от увреждащите действия на ответната страна, с които намалява имуществото си и затруднява удовлетворяването от него. Касаторът, всъщност с втората и третата група въпроси, оспорва по същество правните изводи на въззивната инстанция, но в производството по допустимост, касационната инстанция не извършва проверка за правилност. С оглед изхода на спора, направеното искане и на основание чл.78, ал.3 ГПК в полза на всяка една от ответните страни следва да се присъдят установените като реално извършени разноски за адвокатско възнаграждение, които са съответно в размер на 2 400лв. и 5 000лв. Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд