Определение № 523 от 12.08.2022 г. на ВКС по т. д. № 2165/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Й. В. от [населено място] срещу решение № 518 от 20.05.2021г. по в. гр. д. № 3487/2020г. на Софийски апелативен съд, в частта, потвърждаваща постановеното от Софийски градски съд, Гражданско отделение, І-8 състав решение № 1738 от 04.03.2020 г. по гр. д. № 8559/2016 г., с което предявеният от касатора срещу ЗД „Бул Инс” АД, [населено място] иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от настъпило на 24.09.2015 г. пътно-транспортно произшествие е отхвърлен за разликата над 90 000 лв. до претендирания с въззивната жалба размер 150 000 лв. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, поради необоснованост, както и поради противоречие с практиката на ВКС, на СЕС и съдебната практика за сходни случаи. Изразява несъгласие с размера на присъденото му обезщетение за неимуществени вреди от процесното пътно-транспортно произшествие с твърдението, че същото е занижено. Счита, че въззивният съд не е дооценил естеството на отношенията между него и починалия му баща и тежкото емоционално състояние, в което е изпаднал след внезапната смърт на родителя си, както и че не е съобразил в достатъчна степен конкретните обстоятелства, имащи значение при определяне обема на вредите, в т. ч. икономическите условия в страната към правнорелевантия момент и лимитите на отговорността на застрахователите. Като обосноваващи допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1. Следва ли съдът да посочи кои факти се приемат за установени и въз основа на кои доказателства, а когато страните са направили доводи, съдът дължи ли обоснован отговор защо преценката му е в една или друга посока; 2. При формиране на изводи относно размера на обезщетението следва ли съдът да се съобрази с възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение, интензитета на търпените душевни болки; 3. Освен изброяване на релевантните обстоятелства при мотивиране на решението, с което се присъжда обезщетение за неимуществени вреди, следва ли да се посочва и тяхното значение при конкретно установените по делото факти; 4. Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ и конкретната икономическа обстановка и инфлационните процеси; 5. Следва ли при определяне на обезщетението съдът да отчита и инфлацията; 6. Следва ли съдът да се съобразява с практиката по други сходни случаи за близък период от време“. В подкрепа на твърдението за противоречие с практиката на ВКС са посочени съответно: решение № 15 от 30.01.2015 г. по гр. д. № 4604/2014 г. на ІV г. о. (за първия въпрос); ППВС № 4/68 г., решение № 149 от 02.05.2011 г. по гр. д. № 574/20110 г. на ІІI г. о. и решение № 121 от 09.07.2012 г. по т. д. № 60/2012 г. на II т. о. (за втория въпрос); решение № 148 по гр. д. № 3923/2017 г. (за третия въпрос); решение № 83 от 06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на II т. о. и решение № 1 от 26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на II т. о. (за четвъртия въпрос); решение № 1 от 27.03.2012 г. по гр. д. № 11106/2011 г. на ІV г. о. (за петия въпрос); решение № 214 от 08.01.2019 г. по гр. д. № 3921/2017 г. на ІV г. о. (за шестия въпрос). Ответникът – ЗД „Бул Инс“ АД, [населено място] – не заявява становище по допускане на касационното обжалване. В депозирания по делото отговор от 21.07.2021 г. е изложил само съображения за неоснователност на касационната жалба. Не претендира разноски. От страна на ищеца е депозирана и частна касационна жалба срещу въззивното решение в частта (имаща характер на определение), с която е оставена без уважение частната му жалба срещу постановеното от Софийски градски съд определение по чл. 248 ГПК за намаляване на присъденото на ответното дружество адвокатско възнаграждение само до размер на 10 000 лв., а не до минималния размер по Наредба № 1 от 09. юли 2004г., с твърдението, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване се поддържа на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК по отношение на въпросите: „ 1. При направено възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК длъжен ли е националният съд да се съобрази с нормите на правото на Европейския съюз и да определи дължимото адвокатско възнаграждение за страните, съобразявайки се изцяло с правната и фактическа сложност на делото, цената на спора и труда на защитника, без да се съобрази с определения минимум в Наредбата на минималния размер на адвокатското възнаграждение; 2. При определяне размера на присъдените адвокатски възнаграждения на страните следва ли същите да са справедливи, обосновани и определени при зачитане на общия интерес на страните; 3. Следва ли жалбоподателите ищци, за които е доказано по делото, че не разполагат със средства да покрият дължимата държавна такса и адвокатско възнаграждение, да понесат всеки от тях индивидуална и прекомерна тежест, която нарушава необходимия справедлив баланс между общия интерес на обществото и основните права на индивида; 4. Длъжен ли е националният съд да съобрази нормите на правото на Европейския съюз да гарантира действието на същите и при необходимост по собствена инициатива да оставя неприложена всяка разпоредба на националното законодателство, дори последваща, която им противоречи, без да е необходимо да изисква или да изчаква отмяната на такава разпоредба по законодателен или друг конституционен ред“. В подкрепа на заявените основания частният касатор се позовава на решение от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/2016 и С-428/2016 на СЕС и решение от 09.03.1978 г. по дело 106/1977 на Съда на ЕО. Ответникът – ЗД „Бул Инс“ АД, [населено място] – не заявява становище по частната касационна жалба. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. С обжалваното решение въззивният съд е споделил извода на първата инстанция за наличие на предпоставките за ангажиране отговорността на ответния застраховател по реда на чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) за причинените на ищеца неимуществени вреди от смъртта на неговия баща Й. В., настъпила вследствие на пътно-транспортно произшествие от 25.09.2015 г. Приел е, че отговорността на ответника ЗД „Бул Инс” АД следва да бъде ангажирана, тъй като произшествието е реализирано по вина на застрахования при него по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” водач М. Ш.. За доказани е счел както активната материалноправна легитимация на ищеца като син на Й. В., така и претърпените от него неимуществени вреди – болки и страдания от смъртта на своя баща. Като спорни във въззивното производство са преценени само въпросът за размера на дължимото на ищеца обезщетение за неимуществени вреди и въпросът дали, при настъпило в хода на процеса правоприемство за част от вземането за неимуществени вреди, ищецът е легитимиран да получи цялото вземане, т. е. и прехвърлената част. По отношение и на двата въпроса направената от апелативния съд преценка е различна от таза на първата инстанция. След задълбочен анализ на събраните по делото доказателства, в т. ч. показанията на свидетелите, установяващи отношенията между ищеца и починалия му баща и интензитета на преживените болки и страдания от неговата загуба, решаващият състав е счел за справедливо обезщетение сумата 90 000 лв., а не приетата от първостепенния съд сума 80 000 лв. Като релевантни за тази преценка са взети предвид: възрастта на ищеца и на починалия и обстоятелството, че последният е бил здрав и е работел много; родствената връзка между тях, която е най-близката възможна; съществувалата между двамата обич и привързаност и икономическите условия в страната към момента на произшествието. Софийски апелативен съд не е споделил извода на първата инстанция, че поради извършена от ищеца в хода на процеса цесия на част от вземането за неимуществени вреди (за сумата 30 000 лв.) в полза на неучастващото в делото лице „Ню Л.“ ЕООД, същият не е легитимиран да получи тази сума. Позовавайки се на разпоредбата на чл. 226, ал. 2 ГПК, е приел, че въпреки настъпилото частично материално правоприемство, ищецът продължава участието си в процеса и по отношение на прехвърлената част от вземането, като активната му легитимация за нея произтича вече не от принадлежността на спорното право, а от закона – чл. 226, ал. 1 ГПК, доколкото цесионерът не го е заместил и не е станал страна в процеса, нито искът е изменен. Поради това, първоинстанционното решение е отменено в отхвърлителната част за разликата над сумата 50 000 лв. до 90 000 лв., и на ищеца е присъдена допълнително сумата 40 000 лв., заедно със законната лихва върху нея и съответни разноски за двете инстанции. По отношение на депозираната частна жалба от ищеца срещу първоинстанционното определение по чл. 248 ГПК, въззивният съд е преценил същата за частично основателна. По-конкретно: Приел е за основателно оплакването във връзка с дължимостта на ДДС върху присъденото на пълномощника на ищеца адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 ЗА, като му е присъдил допълнително сумата 406 лв. За частично основателно, поради извода, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност, решаващият състав е счел и възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение на пълномощника на застрахователното дружество. Съобразявайки, че при цена на иска 200 000 лв., минималното адвокатско възнаграждение е 5 530 лв. (без ДДС), е редуцирал заплатеното от ответника възнаграждение 20 000 лв. на 10 000 лв. и с оглед изхода на делото му е присъдил разноски в размер на 7 500 лв. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. По касационната жалба: Съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, въпросът трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на конкретните доказателства. В случая поставените от касатора въпроси не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото касаят правилността на акта. Първите четири въпроса изобщо не кореспондират с мотивите на въззивния съд. Видно от същите, именно в съответствие със задължителната и казуална съдебна практика, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди решаващият състав е взел предвид всички онези обстоятелства, които са специфични за конкретния случай, в т. ч. възрастта на починалия и на ищеца, отношенията между тях, интензитета на търпените душевни болки, а така също и икономическите условия в страната към момента на произшествието. Преценката на тези конкретни факти по делото с оглед определяне на справедлив размер на обезщетението е въпрос, относим към обосноваността на решението, която е предмет на самия касационен контрол, а не на производството по допускането му. Що се отнася до несъобразяването на лимитите на застрахователно покритие, съгласно практиката на ВКС по чл. 290 ГПК (решение № 34 от 27.03.2020 г. по т. д. № 1160/2019 г. на II т. о.), същите не са самостоятелен критерий за определяне обезщетението за неимуществени вреди, а имат спомагателен характер и представляват индиция за икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането. Същото се отнася и до съдебната практика по сходни случаи. Доколкото при действащата правна уредба тази практика няма задължителен характер, несъобразяването й не води до порок на съдебното решение. Същата би могла да бъде единствено ориентир за разбирането на обществото за справедливост и то в хипотеза на идентичност на фактите по делото. С оглед изложеното, по отношение на поставените въпроси не може да се счете за осъществено нито общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, нито твърдяното от касатора противоречие с практиката на ВКС. Поради това, въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. По частната касационната жалба: Поставените в изложението към частната касационна жалба въпроси също не могат да обосноват допускане на касационния контрол поради това, че не е налице императивното изискване да са обуславящи за изхода на делото по смисъла, разяснен в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. По отношение на въпрос № 3 този извод произтича от обстоятелството, че същият е без всякаква връзка с конкретния случай. Въпросът касае невъзможността на страната да поеме разноските за държавна такса и адвокатско възнаграждение, а не критериите за преценка на адвокатското възнаграждение като прекомерно, какъвто е процесният случай. Всички останали въпроси са ирелевантни при преценката по чл. 288 ГПК, тъй като са поставени абстрактно, без да са били предмет на обсъждане от въззивния съд. Поради това не подлежи на преценка и налице ли е противоречие с цитираната от страната практика на СЕС. С оглед изложеното, касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК