Определение № 89 от 18.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3503/2020 г.

Производство по чл.288 ГПК. Образувано по касационна жалба на Я. Т. К. чрез адвокат Б. Б. от АК-К. и касационна жалба на К. Б. К. чрез адвокат М. Б. от АК-Б. срещу решение № 900/23.04.2020 г. по в.гр.д. № 3095/2019 г. на Апелативен съд София, с което се потвърждава решение от 24.02.2019 г. по гр.д. № 15400/2017 г. на Софийски градски съд и е уважен предявения иск по чл.422, ал.1, вр.чл.415 ГПК, да се признае по отношение на К. Б. К., че съществува вземането на Я. Т. К. за 14 000 лева, за която сума е издадена Заповед за изпълнение по чл.417 ГПК по гр.д. № 14903/2017 г. на Софийски районен съд, но е отхвърлен предявения иск по чл.422, ал.1, вр.чл.415 ГПК, да се признае за установено, че съществува вземане на Я. Т. К. за сумата 59 500 лева, съгласно Заповед за изпълнение по чл.417 ГПК по гр.д. № 14903/2017 г. на Софийски районен съд, 28 състав. Касационна жалба срещу решението в отхвърлителната му част е подадена от Я. Т. К. чрез адвокат Б. Б. от АК-К., който счита същото за неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила, и необосновано. В изложение към тази касационна жалба се поддържа, че са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпроси, които уточнени от настоящия състав на ВКС при условията на т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, се свеждат до критериите въз основа на които се преценява за недействителност уговорката за неустойка по чл.26, ал.1, изр.3 ЗЗД. Според касатора въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ТР № 1/15.06.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. От К. Б. К. чрез адвокат М. Б. от АК-Б. е подаден писмен отговор с доводи по съществото на спора, който не е подписан от страната или нейния процесуален представител, поради което съдът дължи произнасяне по тях. Касационна жалба срещу решението в частта, в която е уважен предявения иск, е подадена от К. Б. К. чрез адвокат М. Б. от АК-Б., с доводи за нарушение на материалния закон и очевидна неправилност. В изложение към тази касационна жалба се поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпросите: 1. "Има ли валидна сделка, ако упълномощеното лице не е съобщило за сделката на упълномощителя“; 2. „Има ли валидна сделка, ако упълномощителят не е приел извършените действия от упълномощеното лице, след като е узнал за тези действия“; 3. “Има ли валидна сделка, с която упълномощеното лице уврежда имуществото на упълномощителя“. Според касатора, въпросите имат значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. От Я. Т. К. чрез адвокат Б. Б. от АК-К. е подаден писмен отговор, с който оспорва доводите в касационната жалба и счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. За да постанови решението, въззивният съд приема, че между страните е бил сключен предварителен договор от 08.11.2012 г. за покупко-продажба на недвижим имот, който е подписан за продавача /ответник по делото/ от нейния упълномощен пълнолетен син. Съдът е установил, че с нот.акт № 94/2013 г. правото на собственост върху същия имот е било прехвърлено от ответника на трето лице, поради което купувачът /ищец по делото/ е направил изявление за разваляне на предварителния договор с нот. покана, получена на 07.10.2016 г. При тези фактически обстоятелства, въззивната инстанция приема, че ищецът има вземане за сумата от 14 000 лева, платена на отпаднало основание по развален предварителен договор от 08.11.2012 г. Според мотивите на съда, вземането на ищеца е изискуемо от деня, в който отпадне основанието, съгласно указанията в ППВС № 1/28.05.1979 г., поради което от датата на разваляне на предварителния договор на основание чл.87, ал.2 ЗЗД до подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК - 10.03.2017 г., не е изтекъл петгодишният давностен срок по чл.110 ЗЗД. Възражението за нищожност на предварителния договор поради привидност също е неоснователно,, според въззивния съд, поради което предявеният иск на основание чл.422 ГПК, вр.чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД е основателен. По отношение вземането за неустойка, уговорено с клаузата по чл.4.1 от договора, въззивната инстанция приема, че същата противоречи на добрите нрави и е нищожна, а искът по чл.422 ГПК, вр.чл.92, ал.1 ЗЗД е неоснователен. При тези фактически и правни изводи на въззивния съд, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не е налице поддържаното основание за очевидна неправилност на въззивното решение по чл.280, ал.2 ГПК, тъй като липсват нарушения на основни принципи в гражданския процес, възприети и утвърдени в съдебната практика на Върховния касационен съд по приложението на чл.55, ал.1, пр.3 и чл.92 ЗЗД, въз основа на които може да се признае съществуването на вземания по предявените искове с правно основание чл.422, ал.1, вр.чл.415 ГПК. Липсва явна необоснованост на мотивите или нарушаване на императивни правни норми, а решението съдържа преценката на въззивния съд за установените по делото правнорелевантни факти и приложението на закона към тях. Съображенията на касатора за неправилна преценка на приетите доказателства, всъщност, преповтарят оплакванията в касационната жалба, т.е. представляват доводи за неправилност по чл.281, т.3 ГПК. В този смисъл, липсват предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради „очевидна неправилност“ по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, засягаща вида и обема на търсената от страните защита и съдействие. При проверка на основанията по чл.280, ал.1 ГПК, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не са налице предпоставките за допускане на решението до касационно обжалване поради следното: Съгласно разясненията в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, т.1, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който определя рамките, в които Върховният касационен съд следва да селектира касационната жалба, с оглед допускането й до касационно разглеждане. Въпросът трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен, ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. В случая, касаторът не посочва правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, което само по себе си е основание за недопускане на касационно обжалване, независимо дали са налице допълнителните основания по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. В случая, доколкото са разбираеми, поставените въпроси, във връзка с действията на упълномощеното лице, не са обсъждани в решението. Според мотивите на въззивния съд, ответницата по делото не оспорва, че е упълномощила сина си с пълномощно от 19.10.2012 г. и съгласно нормата на чл.36, ал.2 ЗЗД последиците от правните действия, които представителят извършва, възникват направо за представлявания, т.е. валидността на сделката поради действията или бездействията на пълномощника изобщо не е бил предмет на преценка в обжалваното решение. Отделно от изложеното, касаторът не обосновава по никакъв начин допълнителното основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, Твърдението, че отговорът на тези въпроси има значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, само по себе си, не обуславя допускане до касация при липсата на каквито и да било аргументи в подкрепа на твърдението. Съгласно дадените разяснения в т.4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, когато се твърди, че липсва или е необходимо да бъде създадена нова съдебна практика по определен правен въпрос, следва да бъдат изложени съображения в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречието на конкретните правни норми, чието тълкуване се иска. В случая, няма доводи в посочения смисъл, поради което не е налице приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. При проверка на касационните основания за допустимост по чл.280, ал.1 ГПК, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване и по въпросите за критериите въз основа на които се преценява за недействителност уговорката за неустойка по чл.26, ал.1, изр.3 ЗЗД. Както е изяснено в съдебната практика на ВКС – напр. решение № 64/10.09.2012 г. по т.д.№ 193/2011 г., на II т.о. и решение № 137/20.04.2011 г. по гр.д. № 1161/2010 г. на ІІІ г.о., с оглед въведения в чл.9 ЗЗД принцип на свобода на договарянето, страните могат да уговарят различни последици от поведението си, както при сключването, така и при неизпълнението на поетите задължения, като тази тяхна свобода е ограничена единствено от повелителните норми на закона и на добрите нрави. Допустимостта на уговорката за неустойка, обаче, не е равнозначна на установеност на основанието за нейното присъждане. Освен да следят не противоречи ли клаузата за неустойка на добрите нрави, съдилищата следва да изясняват за всеки отделен случай дали вредата от конкретното неизпълнение не се компенсира по друг предвиден или уговорен от закона начин, което налага при иск за неустойка да се изясни и естеството на вредата като последица от конкретното неизпълнение. В случая, въззивният съд приема, че страните са обвързани от валиден предварителен договор, но са налице предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка, тъй като нарушава принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения и излиза извън присъщите й функции да обезщети очакваните вреди от договорното неизпълнение. Мотивите на въззивния съд са в съответствие практиката на ВКС в решение № 4 от 25.02.2009 г. по гр.д. № 395/2008 г. на І т.о. и решение № 137 от 12.10.2015 г. по т.д. № 2618/2014 г. на І т.о., с които се приема, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип, който може да не е законодателно изрично формулиран, но спазването му е въведено чрез създаването на други разпоредби, част от действащото право. Като такива са посочени принципите на справедливост, на добросъвестност в гражданските и търговските взаимоотношения и предотвратяване на несправедливо облагодетелстване. Договорната клауза за неустойка би могла да е нищожна, като нарушаваща принципа на справедливостта и създаваща условия за неоснователно обогатяване, когато вследствие на заплащането й ще е налице неравностойност на насрещните задължения по договора или неустойката ще излезе извън обезпечителните или обезщетителните си функции. Преценката за накърняване на пределите на нравствената допустимост в тази хипотеза би следвало да се основава на вида на неизпълнението за обезщетяване на което е уговорена неустойка, на начина на определянето й като глобална сума или процент от главицата, или на базата за начисляването й. Изложените съображения за нищожност на неустойката не следва да се отнасят и за клаузите за неустойка за забава в изпълнението на договорно задължение, в случаите на позоваване на нормата на чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД единствено поради липсата на уговорка за крайния срок, до който ще се начислява неустойката. С второто цитирано решение се възприема задължителната практика, формирана с ТР № 1/15.06.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСТК, т.3, според която нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като преценката за нищожност следва да се прави за всеки конкретен случай и то към момента на сключване на договора. В конкретния случай, липсва противоречие на въззивното решение със съдебната практика на ВКС, а конкретната преценка на въззивния съд за правнорелевантните факти по спора, не може да се проверява за необоснованост в производството по чл.288 ГПК. Ето защо, съображенията за противоречие с практиката на Върховния касационен съд по поставения в изложението на касационната жалба на ищеца въпрос също не дава основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение