Определение № 2033 от 07.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4905/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 132 от 20.07.2022 г. по в. гр. д. № 185/2022 г. на Бургаския апелативен съд, постановено при повторно разглеждане на делото след отменително решение на ВКС, е потвърдено решение № 96/03.02.2022 г. по гр. д. № 1312/2021 г. на Бургаския окръжен съд, с което е признато за установено по отношение на [община] по предявения иск от „Национален статистически институт“ / НСИ/, в качеството му на процесуален субституент на държавата, че на основание осъществено давностно владение държавата е собственик на следния имот: ПИ с идентификатор 37023.501.62 с административен адрес [населено място], ул. 12-та, с площ от 2541 кв. м., при съседи: ПИ 37023.501.535, ПИ 37023.501.55, ПИ 37023.501.60, ПИ 37023.501.61 и ПИ 37023.501.63.

Въззивният съд е приел, че с отменителното решение № 60083 от 2.08.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3632/2020 г., I г. о., е разрешен спорът за допустимостта на иска, предявен от процесуалния субституент НСИ. При новото разглеждане на делото от първата инстанция – гр. д. № 1312/2021 г. на Бургаския окръжен съд, са изпълнени дадените от ВКС указания за конституиране на държавата в качеството й на страна по реда на чл.26, ал.4 ГПК.

Прието е, че наличието на правоприемство между Централно статистическо управление /ЦСУ/ и Националния статистически институт /НСИ/ не е спорно между страните.

От фактическа страна е прието, че по предложение от 24.04.1965 г. на началник на отдел „Архитектура и благоустройство“ при ОНС Бургас, ИК на ОНС Бургас е взел решение за отстъпване право на строеж на ЦСУ върху строително петно № 27а от комплекса „Атлиман“ край [населено място] за изграждане на почивна станция. Съставен е и протокол обр. 16/28.07.1978 г. на приемателната комисия за привеждане и въвеждане в действие по ПКС на обект „Детски лагер за отдих и почивка“, м. „Атлиман“, Приморско, както и акт от 8.10.1978 г. за отстраняване на недостатъците, посочени в предходния протокол. Отразен е извършен основен преглед на документацията и строителството на обект с 10 бр. бунгала, с изпълнена ВиК и ел. инсталация, с инвеститор и изпълнител Комитет по ЕССИ (единна система за социална информация) при МС.

Според единичната и комплексна експертиза първият регулационен план на [населено място] е одобрен със заповед № 1092/25.07.1962 г. на ДКСА. В кадастралната основа към плана, попълнена към 1964 г., процесният имот не е нанесен. Със заповед № 584/08.07.1970 г. на председателя на ОНС Бургас е одобрен идейно-застроителен и общ регулационен план на [населено място], с който в регулация се внася терен, включващ процесния и находящ се между строителни петна 16 и 17 от к-с „Атлиман“.

Съдът е приел, че процесният имот е бил включен в държавния горски фонд. Този извод е направен при обсъждане на разпоредбата на чл.3, ал.1 от Закона за горите от 1958 г. /отм./, както и данните от комплексната експертиза, според която до 2017 г. отдел 21, подотдел 5, [населено място], в който попада процесният терен, е бил заведен като горски фонд и едва след 2017 г. е изключен от ДГФ със заповед на изпълнителния директор на ИА по горите към МЗХГ. Прието е, че с включването на терена в регулацията на [населено място] имотът е загубил статута си на гора или земя от ДГФ по смисъла на Закона за горите (отм.), макар и формално да е бил заведен по книгите и съответните регистри като такъв.

Прието е, че процесният терен попада между строително петно 16 и строително петно 17 от к-с „Атлиман“, [населено място]. Според вещите лица от тройната СТЕ не са открити идейно-застроителен план или схеми към него за к-с „Атлиман“ и не може да се проследи дали петно 27а е било с променено местоположение и граници и какъв е статутът му към настоящия момент, нито дали е налице идентичност на ПИ с идентификатор 37023.501.62 със строително петно 27а от к-с „Атлиман“ в границите му към 1965 г.

Прието е, че според свидетелските показания поне от 1992 г. имотът е ограден, като достъпът на външни лица извън ведомството на НСИ и техните семейства е ограничен. Имотът се ползва като почивна база, на 10 смени, и е естествено залесен – с храсти, дървета и зелена растителност.

Със заповед на министъра на РРБ през 2000 г. за [населено място] е одобрен нов кадастрален план. За оградената почивна база на НСИ е заснет имот с пл. № 311. През 2002 г. със заповед на кмета на [община] е одобрен ПУП–ПРЗ на [населено място] за кв. 52, 54 и 55, съгласно който за процесния имот е образуван УПИ II в кв. 55, отреден за малоетажно жилищно строителство. През 2007 г. е одобрена КК за [населено място], в която имот пл. № 311 е въведен с идентификатор 37023.501.62 и с площ от 2541 кв. м. Имотът е актуван като частна общинска собственост с акт № 214/01.06.2005 г. на ОА Приморско на основание чл.2, ал.1, т.5 и чл.2, ал.2, т.1 ЗОС, заповед № РД-02-14-2184/20.12.2000 г. и във връзка с чл.58 ЗОС. Съгласно разпоредбата на чл.2, ал.1, т.5 ЗОС, в редакцията към датата на постановяване на заповедта на министъра на РРБ: „Общинска собственост са: т.5 общинските пътища, улиците, площадите, обществените паркинги в селищата и зелените площи за обществено ползване“, а съгласно чл.2, ал.2, т.1 ЗОС: „имотите и вещите, предоставени на общината със закон или преотстъпени безвъзмездно от държавата“.

При тези данни от правна страна въззивният съд е приел, че предявеният иск за собственост на държавата върху процесния имот е основателен. Съдът е отчел липсата на яснота относно обстоятелството дали отреденото за ЦСУ застроително петно съвпада със спорния поземлен имот. Същевременно е отчетена разпоредбата на чл.6 ЗС в редакцията, действала от 1965 до 1990 г., според която държавни стават и имотите, които държавата придобива съгласно законите, а така също и имотите, които нямат друг собственик. Съобразено е, че по делото липсват данни преди 1990 г. имотът да е бил собственост на обществени организации, кооперации или частни лица и е направен извод, че имотът е бил държавна собственост, макар да не е бил актуван. При разрешаването на конкуренцията на права между държавата и общината съдът е отчел както цитираните в АОС разпоредби на ЗОС, така и § 7, ал. 1, т. 4 ПЗР ЗМСМА, според който с влизане в сила на този закон преминават в собственост на общините и следните държавни имоти: общинските пътища, улиците, булевардите, площадите, обществените паркинги в селищата и зелените площи за обществено ползване. Прието е, че зелените площи за обществено ползване са площи, находящи се в границите на урбанизирани територии, широко достъпни и предназначени за жителите на общината, за нейните посетителите и гости и представляващи градини, паркове, благоустроени терени за почивка и рекреация. В конкретния случай с изработването на регулационния план от 1970 г. зоната, в която се намира процесният терен, е отредена за „Парков район за обществени почивни станции“, което обосновава извод за широка достъпност, но не на жителите на общината, а на служителите от цялата страна на ведомството, изградило почивна база там. Теренът е предназначен и отреден за почиващите в базите на съответното държавно предприятие, които към онзи момент са били държавна собственост, а не за жителите на общината. Именно с оглед това предвиждане на плана и при съобразяване с него достъпът е ограничен чрез поставяне на ограда. Затова не са осъществени фактите, предвидени в цитираните разпоредби за преминаване на държавната собственост върху процесния имот в общинска собственост. Собственост на [община] не може да се обоснове и на основание § 42 ПЗР ЗИД ЗОС, според който: „Застроените и незастроени парцели и имоти – частна държавна собственост, отредени за жилищно строителство и за обществени и благоустройствени мероприятия на общините, съгласно предвижданията на действащите към датата на влизане в сила на този закон подробни градоустройствени планове, преминават в собственост на общините“. Процесният имот няма такъв статут.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от [община].

Общината счита, че въззивното решение е недопустимо, а по същество – неправилно.

Решението било постановено в полза на лице, което не е встъпило като ищец при разглеждане на делото в първоинстанционния съд. След като процесният имот не е бил предоставен за стопанисване и управление от държавата на ЦСУ /сега НСИ/, то НСИ няма правен интерес като процесуален субституент по смисъла на чл.26, ал.2 ГПК да предяви от свое име пред съд иск за защита на правото на собственост на държавата. Не било изпълнено указанието на ВКС за конституиране на държавата като съищец на основание чл.26, ал.4 ГПК. Държавата не е заявила и собствени права, а представеният от неин пълномощник документ е озаглавен „Отговор на искова молба“ и завършва с искане да се отхвърли жалбата на [община], т.е. няма заявен собствен иск и права. На следващо място – предявени били две придобивни основания при условията на евентуалност – „по силата на закона“ и придобивна давност. Не било изяснено по силата на кой закон и по този начин се нарушавало правото на защита на общината.

Неправилно съдът приел, че през периода 1978 – 1988 г. е имало трайно и непрекъснато владение върху имота, в резултат на което правото на собственост е придобито от държавата, „която го е държала чрез НСИ /тогава ЦСУ/“. В този период имотът е бил социалистическа собственост и е действала забраната на чл.86 ЗС за придобиването му по давност, а и държавата не може да владее срещу себе си. Жалбоподателят се позовава и на забраната по чл.29 ЗСГ за придобиване на имота по давност. Развит е и довод, че ЦСУ не е съществувало като самостоятелен правен субект, който да изразява волята си и чрез когото държавата да осъществява владелчески действия. Изтъква се и обстоятелството, че държавата е предоставила на ЦСУ право на строеж върху друго петно, различно от процесния имот. Развити са доводи в подкрепа на тезата за липса на идентичност между предоставения и застроения имот.

Поддържат се основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси:

1. Решението е в противоречие с практиката на ВКС – основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК – решение № 72 от 21.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 7698/2013 г., II г. о., решение № 136 от 17.08.2011 г. на ВКС по гр. д. № 774/2010 г., II г. о.;

2. Какво е качеството /държател или владелец/ на държавно учреждение, което се намира в един чужд за него недвижим имот /собственост на трето лице/, за който няма съставен акт за държавна собственост, на самото учреждение не му е предоставено за управление, но има акт за собственост на трето лице;

3. Може ли да се приеме, че е държавна собственост имот, който не се управлява от областния управител по местонахождението му, а в него се намира държавно учреждение, на което имотът не е предоставен за управление по установения ред, но за който трето лице има документ за собственост;

4. Необходимо ли е при позоваване на придобивна давност за чуждите идеални части съсобственикът да докаже, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението си да владее техните идеални части за себе си, с оглед преценка на съответствието на даденото разрешение в обжалвания акт с ТР № 1/2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС;

5. Възможно ли е държавата да придобие по давност недвижим имот общинска собственост, който се държи от трето лице – държавно учреждение, което заявява, че владее имота от името и за сметка на държавата, без тя да му го е предоставила с изричен акт или действие;

6. Тече ли придобивна давност между държавата и общината като собственик на недвижим имот предвид разпоредбата на § 1 ЗС /ДВ бр.46/2006 г. с последващи изменения/, който предвижда спиране на срока за придобивната давност по отношение на двата субекта за тяхната частна собственост;

7. С какви действия трето лице следва да демонстрира, че упражнява владение върху общински имот, който не му е предоставен от държавата, че упражнява владение от името и за сметка на държавата; Достатъчно ли е само заявлението пред съда, без да е демонстрирал владението си пред собственика – общината, респ.държавата, от чието име заявява, че упражнява владение;

8. Може ли държавата да установява владението си върху недвижим имот чрез конклудентни действия на трето лице – държавно учреждение и в какво трябва да се изразяват тези действия и срещу/пред кого;

9. Може ли съдът сам да конституира по делото като ищец страна, която е конституирана като трето лице-помагач и не е заявявала главно встъпване като ищец и достатъчно ли е изявлението по делото, че се поддържа исковата молба, да се приеме за предявен иск;

10. Допустим ли е иск, предявен от трети лица в защита на чужди права извън случаите на чл.26, ал.2 ГПК относно имот, който е собственост на друго лице, позовавайки се на твърденията на държавно учреждение, на което този имот не е предоставен за управление и не се е управлявал от областния управител по местонахождението на имота.

Ответникът в производството Национален статистически институт София оспорва жалбата. Счита, че не са налице основания за допускането й до разглеждане по същество от ВКС. Излага и доводи за нейната неоснователност.

Държавата, представлявана от Областния управител на Област Бургас, оспорва жалбата.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск за собственост, което е в обхвата на касационния контрол независимо от цената на иска.

Не са налице обаче поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

На първо място – не възниква основанието по чл.280, ал.2, предл.2 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като въпросът за допустимостта на предявения иск за собственост на държавата чрез процесуалния субституент НСИ, а оттам и за допустимостта на въззивното решение, е разрешен окончателно при първото разглеждане на делото от касационната инстанция с решение № 60083 от 2.08.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3632/2020 г., I г. о. Това обстоятелство е съобразено от въззивния съд. Съгласно чл.294, ал.1, изр.2 ГПК указанията на ВКС по прилагането на закона и тълкуването на закона са задължителни за съда, на който е върнато делото. В съответствие с указанията на ВКС въззивният съд е приел, че искът, предявен от НСИ като процесуален субституент на държавата по реда на чл.26, ал.1 ГПК, е допустим. В съответствие с указанията на ВКС държавата е конституирана изрично като главна страна в процеса на основание чл.26, ал.4 ГПК и това е станало с определение № 1458/15.10.2021 г. по гр. д. № 1312/2021 г. на Бургаския окръжен съд. При иск, предявен от процесуален субституент по реда на чл.26 ГПК, производството се движи по исковата молба на процесуалния субституент. Макар носителят на спорното право да е главна страна в процеса, правото на иск принадлежи на процесуалния субституент, който брани с действията си това чуждо материално право. Затова не се изисква подаване на искова молба от носителя на правото – в случая от държавата. Тя би могла да брани това свое право в образувания от субституента процес чрез становище за основателност на предявения иск или съответно – за неоснователност на жалбата срещу първоинстанционно или въззивно решение, с което правото е признато. В производството по настоящото дело не може да се обсъжда посоченото от жалбоподателя решение № 72 от 21.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 7698/2013 г., II г. о., което се занимава с въпроса за условията, при които едно държавно учреждение може като процесуален субституент да брани право на собственост на държавата върху определен имот, тъй като това означава отново да се постави на разглеждане въпрос, разрешен от първия състав на ВКС, който се е произнасял по настоящото дело. По същата причина са неотносими и останалите решения, посочени в касационната жалба - решение № 6 от 1.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 833/2009 г., IV г. о., решение № 939 от 21.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4962/2008 г., IV г. о., решение № 203 от 19.12.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1758/2013 г., II г. о., решение № 149 от 08.07.2016 г. по гр. д. № 549/2015 г. на ВКС, I г. о. и определение № 22 от 17.01.2017 г. на ВКС по ч. гр. д. № 3227/2016 г., III г. о. Те също не могат да обусловят допускане на касационно обжалване.

Само за пълнота на изложението следва да се посочи, че в процесния имот през 1978 г. е било осъществено мероприятие на държавата за нуждите на ЦСУ, инвестирано чрез Комитет по ЕССИ (единна система за социална информация) при МС. Касае се за новопридобит имот – 10 бр. бунгала и прилежащ терен с изпълнена ВиК и ел. инсталация, а от тълкуването на чл.81 ал.1 и 2 на действащата към този момент Наредба за държавните имоти следва, че такива имоти са се предоставяли за управление на организациите, за чиито нужди са били построени. Тази организация в случая е ЦСУ, сега НСИ.

В т.1 от изложението към касационната жалба не е поставен правен въпрос, а само е посочена практика на ВКС, на която въззивното решение противоречи според жалбоподателя. Липсата на въпрос по чл.280, ал.1 ГПК е достатъчно основание да не се обсъжда посочената практика. Независимо от това по-горе бяха изложени допълнителни съображения защо решение № 72 от 21.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 7698/2013 г., II г. о. не може да обуслови допускане на касационно обжалване. Другото решение № 136 от 17.08.2011 г. на ВКС по гр. д. № 774/2010 г., II г. о., се занимава с въпроси на придобивната давност и по тази причина е неотносимо към настоящия случай, тъй като обжалваното решение на въззивния съд не разисква тези въпроси.

Въпрос № 2 не е обуславящ по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОКГТК на ВКС по две причини. Първо – защото въззивният съд не се е занимавал с придобивната давност и съответно дали НСИ е бил държател или владелец на спорния имот, и второ – въпросът за това кой е съставил акт за собственост – държавата или общината, не е решаващ за изхода на делото. Конкуренцията за права между държавата и общината се решава от закона и точно това е изследвал въззивният съд, който е изложил подробни мотиви защо не е налице законово придобивно основание за общината. Като се позовава на права, произтичащи от статута на имота като държавна собственост към момента на влизане в сила на ЗМСМА и ЗОС, [община] признава характера на имота като държавна собственост към този момент, а съдът е изложил съображения защо не е настъпило законовото правоприемство, на което се позовава общината.

Въпрос № 3 не може да обуслови допускане на касационно обжалване по същите съображения. Собствеността върху процесния имот произтича от законова разпоредба /чл.6 ЗС, редакция преди 1990 г./, а не от това дали за имота има съставен акт за държавна или за общинска собственост и дали са запазени документи, с които имотът е предоставен за управление на държавно учреждение.

Въпроси № 4 - № 8 са свързани с придобивната давност и доколкото въззивният съд не е основал своето решение на този придобивен способ, то и въпросите не отговарят на общата предпоставка на чл.280, ал.1, т.1 ГПК и по тях не може да се допусне касационно обжалване.

Въпроси № 9 и 10 отново са свързани с допустимостта на предявения иск и за тях важи казаното по-горе. Въззивният съд е конституирал държавата като главна страна в процеса в изпълнение на задължителни указания на ВКС по прилагането на чл.26 ГПК, поради което не е било необходимо главно встъпване, а и в случая обективно не е налице нито фигурата на главното встъпване, нито тази на третото лице-помагач. По въпроса за допустимостта на иска, както и за предоставянето на имота за управление на ЦСУ и за процесуалната субституция настоящият състав е изложил мотиви, които не следва да бъдат повтаряни. Въпроси № 9 и 10 не отговарят на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

При този изход на делото на ответниците следва да се присъдят сторените разноски за касационното производство – 1500 лв. на НСИ по договор за правна защита и съдействие от 04.11.2022 г. и 300 лв. юрисконсултско възнаграждение за държавата, представлявана от Областния управител на Област Бургас.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение