Определение № 208 от 08.07.2020 г. на ВКС по т. д. № 878/2020 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК – във вр. чл. 129, ал. 3, изр. 2-ро ГПК. Образувано е по частната касационна жалба с вх. № 3343 от 25.ІІ.2020 г. на пловдивското „Интерлинк Груп” АД /ЕИК[ЕИК]/, подадена чрез неговия процесуален представител по пълномощие от АК-Пловдив против определение № 342 на Софийския апелативен съд, ТК, 13 с-в, от 4.ІІ.2017 г., постановено по ч. гр. дело № 5256/2019 г., с което е била оставена без уважение частна въззивна жалба на този търговец срещу първоинстанционното определение № 19774/22.VІІІ.2019 г. на СГС, ГК,с-в І-6, по гр. дело № 8934/2017 г.: за връщане на исковата му молба срещу немското „Аkwicklungsgezellschaft” GmbН (в несъстоятелност), с която е бил предявен като частичен иск за осъждането на този ответник да заплати на дружеството настоящ частен касатор сума в размер на 75 000 лв. (седемдесет и пет хиляди лева), претендирана на основание чл. 403, ал. 1 ГПК като обезщетение за причинени вреди от обезпечение на бъдещ иск, наложено в периода 15.VІ.2015 г. – 15.VІ.2017 г. и предвид прекратяване на исковото производство по гр. дело № 8934/2017 г. по описа на СГС, ГК, с-в І-6. Десезирането на първостепенния български съд – поради липса на компетентност - е било обосновано в процесния случай с приложимостта на Регламент /ЕО/ № 1346/2000 г. на Съвета от 29.V.2000 г. относно производството по несъстоятелност. Поддържайки общо оплакване за неправилност /незаконосъобразност/ на атакуваното въззивно определение, частният касатор „Интерлинк Груп” АД-гр. Пловдив претендира отменяването му, както и на потвърденото с него прекратително определение на СГС. В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към настоящата частна касационна жалба търговецът неин подател обосновава приложно поле на касационния контрол с твърдения за „вероятност да е засегнато правото му на достъп до съд”, с „очевидната неправилност” на атакуваното въззивно определение, вкл. и поради това, че то било постановено от САС „в нарушение на императивния материален и процесуален закон”, а също и поради едновременното наличие на допълнителните предпоставки по т. 1 и по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК: както заради противоречието на този съдебен акт с практиката на ВКС, обективирана в задължителните постановки на ТР № 1/9.VІІ.2019 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/2017 г. по правния въпрос за задължението на съда да спре производството поради преюдициална връзка между делата; за служебното начало, проявяващо се в задължението на съда да даде указания, така и поради значението за точното прилагате на закона / Регламент за несъстоятелността от 5.Х.1994 г. и за международната компетентност на българския съд по специални искове, в частност – този по чл. 403, ал. 1 ГПК /, както и за развитието на правото-във вр. с „правния проблем ” за представената от немския търговец парична гаранция, която още не е била освободена. По реда на чл. 276, ал. 1 ГПК ответното по касация немско търговско дружество „Abwicklungsgessellschaft” GmbH (в несъстоятелност) писмено е възразило чрез своя процесуален представител по пълномощие от САК както по допустимостта на частното касационно обжалване, така и по основателността на бланкетното оплакване за неправилност /незаконосъобразност/ на атакуваното въззивно определение, претендирайки за потвърждаването му: „като правилно и законосъобразно, ведно със законните последици от това”. Инвокирани са доводи, че единственото основание за прекратяване на първоинстанционното исково производство е била липсата на компетентност на българския съд да се произнесе по съществото на претенциите срещу немския търговец в несъстоятелност, а това изключвало приложимостта на касационния контрол в хипотезата по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК. По твърдението на частния касатор за приложно поле на частното касационно обжалване в хипотезата по т. на чл. 280, ал. 1 ГПК нямало формулиран правен въпрос, по който САС да се е произнесъл с атакуваното определение, докато соченото от пловдивския търговец във връзка с наличие и на хипотезата по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК тълкувателно решение № 1/9.VІІ.2019 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/2017 г. било напълно неотносимо към акта, постановен в частното въззивно производство, изключващ възможността за спиране на исковия процес, респ. за даване на указания, щом преценката на съда е била за липса на компетентност. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и подадена от надлежна страна в частното въззивно производство пред САС, настоящата частна касационна жалба на „Интерлинк Груп” АД-гр. Пловдив ще следва да се преценява като процесуално допустима. Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на частното касационно обжалване са следните: За да остави без уважение частната въззивна жалба на пловдивското „Интерлинк Груп” АД, съставът на САС е приел, че с осъдителния си иск по чл. 403, ал. 1 ГПК, предявен като частичен, този търговец претендира вземане от несъстоятелен длъжник със седалище във Федералната република Германия, възникнало след откриването на производството по несъстоятелност, по приемането на което първоначално следва да се произнесе назначеният синдик: на основание чл. 175, § 1, изр. 1-во от Регламент за несъстоятелност от 5.Х.1994 г., във вр. чл. 4, алинеи 1 и 2, б.б. ”е” и „з” от Регламент /ЕО/ № 1346/2000 на Съвета от 29 май 2000 г. относно производството по несъстоятелност. Според цитираните разпоредби съдебна проверка от съда по несъстоятелността за съществуването на вземането се извършва само, ако същото бъде оспорено от синдика или от кредитор. Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Република постановки на тълкувателно решение № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в съответния акт на въззивния съд, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. На плоскостта на това разяснение в случая може да се констатира, че обжалваното въззивно определение не е „очевидно неправилно”, тъй като то нито е явно необосновано (да е налице грубо нарушение на правилата на формалната логика), нито е било постановено contra legem (относимият закон – в случая Регламент /ЕО/ № 1346/2000 г. на Съвета от 29 май 2000 г. за производството по несъстоятелност, да е бил приложен в неговия обратен, противоположен смисъл) или пък – extra legem (САС да е решил делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма). Във връзка с твърдението за частния касатор за приложимост на касационния контрол в хипотезата по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК в процесния случай се установява, че в изложението му по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата липсва ясно и точно формулиран въпрос от значение както за изхода по конкретното дело, така и за точното прилагане на закона /процесуален/, както и за развитието на правото. В заключение, предвид произнасянето на САС с атакуваното определение досежно липса на компетентност на първостепенния български съд, т.е. извън хипотезите по т.т. 1-5 на чл. 18, ал. 1 ГПК, обективно не може да се констатира противоречие между този негов съдебен акт и задължителната практика на ВКС, обективирана в постановките на ТР № 1/9.VІІ.2019 г. на ОСГТК по тълк. дело № 1/2017 г. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение