Определение № 914 от 28.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1453/2023 г.

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 2, пр. 1, във вр. с чл. 248, ал. 3, изр. 2 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ищците по делото С. Т. С. и З. Г. С. срещу определение № 2952/21.12.2022 г., постановено по частно гр. дело № 2858/2022 г. на Пловдивския окръжен съд (ПОС). С обжалваното въззивно определение е отменено определение № 9336/31.08.2022 г. по гр. дело № 9225/2021 г. на Пловдивския районен съд (ПРС), с което е оставено без уважение искането по чл. 248 от ГПК на ответницата А. П. И. за отмяна на постановеното по същото първоинстанционно дело решение № 2389/28.06.2022 г. в частта му за разноските; отменено е и това решение в посочената част, имаща характер на определение, с която ответницата А. И. е осъдена да заплати на ищците-касатори С. и З. С. сумата 825 лв. – разноски по делото; и е отхвърлено искането на последните двама за осъждане на ответницата И. да им заплати тези разноски, направени от тях в първоинстанционното производство по делото. Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд. В жалбата се подържат оплаквания за неправилност на последното, като се излагат съображения за неправилност на решаващите мотиви на въззивния съд за неприложимост на общите разпоредби на чл. 78 от ГПК в производствата по спорна съдебна администрация и конкретно в производството по чл. 128 от СК. В изложението към жалбата, като общи основания по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) дължат ли се разноски от ответника в производството по спорна съдебна администрация по чл. 128 от СК, при спазване на разпоредбите на чл. 78 от ГПК; и 2) следва ли съдът автоматично да прилага нормата на чл. 78 от ГПК в производства по спорна съдебна администрация, които се характеризират като неискови. По отношение на втория въпрос касаторите навеждат допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържат, че въззивният съд се е произнесъл по този въпрос в противоречие с постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК определение № 252/25.09.2015 г. по частно гр. дело № 3895/2015 г. на II-ро гр. отд. на ВКС; сочат се и други актове на ВКС в същия смисъл. По отношение и на двата въпроса касаторите сочат и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като поддържат, че е налице противоречива съдебна практика. Насрещната страна – ответницата А. И., в отговора си на частната касационна жалба излага съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, евентуално – за неоснователност на жалбата, като също се позовава на практика на ВКС. Релевантните обстоятелства по делото, приети за установени и в мотивите към обжалваното въззивно определение, са следните: Първоинстанционното производство е образувано по предявен от двамата касатори срещу А. И. и Х. С. С. (последният син на ищците) иск по чл. 128, ал. 1 от СК за определяне на мерки за лични отношения между ищците-касатори, като баба и дядо, и по-малката дъщеря на двамата ответници – Е. Х.С.. С първоинстанционното решение № 2389/28.06.22 г. (понастоящем влязло в сила в тази част) ПРС е определил мерки за лични отношения на детето с ищците-касатори, в различен обем от поисканите от тях. С решението си първоинстанционният съд е осъдил само ответницата А. И. да заплати направените от ищците разноски в размер 825 лв., включващи адвокатско възнаграждение, възнаграждение за назначен особен представител на ответницата и държавна такса, като съдът е посочил, че ответникът Х. С. не е оспорил иска. С молба от 07.07.22 г., в законоустановения срок ответницата И. е поискала по реда на чл. 248 от ГПК отмяна на решението в частта му за разноските, по съображения, че в производствата по спорна съдебна администрация разноските не могат да се присъждат съобразно изхода на спора, а следва да останат за страните така, както са ги направили; при условията на евентуалност е изложила съображения, че следва да поеме само половината от разноските. С определение № 9336/31.08.2022 г. районният съд е оставил без уважение молбата на ответницата по чл. 248 от ГПК. При тези обстоятелства по делото, въззивният съд е постановил посочения по-горе резултат с обжалваното пред настоящата инстанция определение № 2952/21.12.2022 г., като е изложил следните съображения: Производствата по чл. 127 и чл. 128 от СК представляват производства по спорна съдебна администрация. За разлика от исковото производство, в тези по спорна съдебна администрация не се решава със сила на пресъдено нещо спор за съществуването или несъществуването на едно материално право, а само се оказва съдействие относно начина на упражняване на родителските права, респ. относно начина на осъществяване на лични отношения с близките на детето – баба и дядо, признати и гарантирани от закона, така че липсва типичната за исковото производство квалификация на страните като ищец и ответник. Съдебното решение, което следва да изхожда от правилото за защита по най-добрия начин на интересите на малолетното или непълнолетното дете, ползва както родителите, така и бабите и дядовците, поради което в първоинстанционното производство всяка страна следва да понесе разноските, които е направила, независимо от изхода на спора. По така изложените съображения, въззивният съд е приел, че районният съд е стигнал до неправилен извод за приложимостта на чл. 78 от ГПК в първоинстанционното производство. Видно от гореизложеното, въззивният съд е дал отрицателен отговор и на двата правни въпроса, формулирани от страна на касаторите, като по-общо формулираният втори въпрос съдържа в предметния си обхват и първия такъв, поради което настоящият съдебен състав намира, че е осъществена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК по отношение на следния – обобщен и уточнен (съгласно т. 1, изреч. 3 - in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) правен въпрос: приложими ли са разпоредбите на чл. 78 от ГПК в производствата по спорна съдебна администрация. Налице е и допълнителната предпоставка за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, тъй като въззивният съд е разрешил този въпрос в противоречие със соченото от касаторите определение № 252/25.09.2015 г. по частно гр. дело № 3895/2015 г. на II-ро гр. отд. на ВКС, в което по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК е прието следното разрешение: Нормата на чл. 78 от ГПК се намира в част I „Общи правила” на процесуалния закон и се прилага за всички уредени в него производства, доколкото не са налице специални правила за някои от тях или неприложимостта ѝ не следва от характера на самото производство. Производствата по спорна съдебна администрация на отношенията между родители и деца, и на лични отношения на близки с деца не са изрично уредени в процесуалния закон, нито има специални норми относно отговорността за разноски по тези производства, поради което и при тях намират приложение общите правила на чл. 78 от ГПК, съгласно които отговорността за разноски почива на изискването за отговорност за вреди от неоснователни действия. Доколкото администрацията на тези граждански правоотношения се извършва изцяло по преценка на съда, изхождайки изключително от интереса на детето, то при уважаване на такъв иск и определяне размера на дължимите разноски, е без значение обстоятелството, че съдът е определил режим, различен от поискания в исковата молба. При уважаване на такъв иск на ищеца не се дължат разноски единствено в хипотезата на чл. 78, ал. 2 от ГПК – когато ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако изрично признае иска. Горното разрешение на въпроса е в съответствие с имащите задължителен характер разяснения, дадени в мотивите към т. 2 от ТР № 13/10.04.2013 г. на ОСГК на ВКС, а именно, – че производствата за спорна съдебна администрация на граждански правоотношения не са регламентирани в ГПК, и доколкото в други закони няма особени процесуални норми за тях, и доколкото самата специфика на съответното производство не налага друго, по отношение на тези производства се прилагат правилата на общия исков процес. Възприетото в обжалваното определение на въззивния съд разрешение на въпроса, както и практиката на ВКС в същия смисъл, на която се позовава ответницата, е в противоречие с така цитираната задължителна практика на ВКС, обективирана в тълкувателно решение, поради което в случая не е налице хипотезата на чл. 292 от ГПК. От гореизложеното следва извод и за неправилност на обжалваното въззивно определение. При установените по делото обстоятелства, че искът по чл. 128 от СК на касаторите е уважен и че те са направили разноски в размер 825 лв. за първоинстанционното производство, окръжният съд неправилно е приел, че разпоредбите на чл. 78 от ГПК не намират приложение в това производство за спорна съдебна администрация и, че тези разноски следва да бъдат понесени от самите ищци. Приложима в случая е нормата на чл. 78, ал. 1 от ГПК, съгласно която, направените от жалбоподателите-ищци разноски за първоинстанционното производство следва да бъдат понесени от двамата ответници. Основателни в тази връзка са направените при условията на евентуалност доводи в молбата по чл. 248 от ГПК на ответницата И., че тя следва да поеме само половината от тези разноски, а именно – сумата 412.50 лв., тъй като макар другият ответник по делото Х. С. да не е оспорил иска, не го е и признал изрично, а и той също е станал повод за завеждане на делото, тъй като в мотивите към първоинстанционното решение е прието, че между ищците и детето не се осъществяват срещи поради влошените отношения между родителите (двамата) на Е. и разширения семеен кръг; респ. – в случая не може да намери приложение нормата на чл. 78, ал. 2 от ГПК. От друга страна ответникът Х. С. не е страна в настоящото частно касационно производство по чл. 274, ал. 3, във вр. с чл. 248 от ГПК, поради което настоящата инстанция няма правомощията да постанови за първи път осъждане на този ответник за заплащане на припадащата му се част от разноските, направени от ищците в първоинстанционното производство. По така изложените съображения, обжалваното въззивно определение, като неправилно, следва да се отмени, като вместо него следва да се постанови осъждане на ответницата да заплати, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, припадащата ѝ се част от направените от касаторите-ищци разноски за първоинстанционното производство по делото, а именно – сумата 412.50 лв. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение