Определение № 1333 от 21.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2110/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Д. Д. С. и С. А. С., чрез адвокат Р. К., срещу решение № 27 от 08.02.2023 г. по в.гр.д.№ 546/2022 г. на Окръжен съд-Ловеч, с което е потвърдено решение № 159 от 26.08.2022 г. по в. гр.д.№ 648/2021 г. на Районен съд-Троян, с което, на основание чл. 108 ЗС, е признато за установено по отношение на Д. Д. С. и С. А. С., че Д. Д. С. е собственик на 1/3 идеална част от двуетажна еднофамилна жилищна сграда, находяща се в [населено място], кв. О., със застроена площ 62 кв.м., нанесена като самостоятелен обект на собственост с идентификатор ***по кадастралната карта на [населено място], ответниците са осъдени да предадат на ищеца владението върху 1/3 идеална част от сградата и е отменен, на основание чл.537, ал.2 ГПК, нотариален акт № 8, т. ІІІ, н.д.№ 322/2018 г. на нотариус Б. К., рег.№ 337 на НК, до размер на 1/3 идеална част. Иска се допускане до касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, както и на основание чл. 280, ал. 2, пр. 2 и пр. 3 ГПК, отмяната му като неправилно и отхвърляне на предявения иск. Подаден е писмен отговор на касационната жалба от ищеца Д. Д. С., с който се изразява становище за липса на основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение и неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, прие следното: Предявеният от Д. Д. С. против Д. Д. С. и С. А. С. иск с правно основание чл. 108 ЗС, за 1/3 идеална част от процесния имот, е основан на наследяване на съпругата на ищеца А. В. С., която към смъртта си е била придобила сградата по наследство от родителите си и изтекла в тяхна полза придобивна давност. Твърди се, че сградата била законно построена от родителите й Ц. В. М. и В. А. М., през време на брака им, въз основа на одобрени строителни книжа (разрешение за строеж, дадена строителна линия и одобрен архитектурен проект), през 1969-1970 г., и след построяването й е владяна от тях двамата, а след смъртта им (В.М. починал 1992 г., а Ц. М. починала 2006 г.) - от А. В. С. и семейството й, до смъртта на последната, настъпила 2018 г. А. С. била дала ключ и на двете си деца, за да ходят във вилата със семействата си, когато пожелаят. След смъртта на А. С., настъпила на 11. 03. 2018 г., синът й Д. С. сменил ключалката, отказал да даде ключ от сградата на сестра си В. С. и на баща си Д. С., и се снабдил с констативен нотариален акт за собственост на сградата по давност № 8/25. 05. 2018 г. Преди това, на 23.04. 2018 г., е обявил саморъчно завещание от 21. 07. 2000 г., с което баба му Ц. М., поч. 2006 г., му е завещала цялото си недвижимо и движимо имущество. Твърди се, че Д. С. не е бил приел наследството по завещание от баба си, тъй като до смъртта на майка си е считал нея за единствен наследник по закон, продавал е, като неин пълномощник, имоти, останали й в наследство от Ц. М., и е бил упълномощен от майка си да предприеме необходимите действия за снабдяването й с нотариален акт по обстоятелствена проверка за поземления имот. Твърди се, че ответникът не е придобил идеалната част на ищеца и по давност, тъй като е започнал да владее едва през 2018 г., след смъртта на А. С.. В преклузивния срок по чл. 131 ГПК ответниците са депозирали отговор на исковата молба, с който са изразили становище за неоснователност на иска по съображения, че наследодателите Ц. и В. М. не са били собственици на процесната сграда. Въведени са твърдения, че ответникът Д. С. е собственик на сградата, като е придобил 3/4 ид.ч. на основание универсално завещание от 21. 07. 2004 г., оставено от баба му Ц. М., починала 2006 г., обявено 2018 г. (тъй като сградата е придобита от баба му и дядо му в режим на СИО и, след смъртта на В. М., Ц. М. е придобива 1/2 ид.ч. на основание прекратена СИО и 1/4 по наследство) Останалата 1/4 идеална част, собственост на А. С. по наследство от баща й В. М., двамата ответници са придобили по давност, в режим на СИО, като са владели процесната вилна сграда от смъртта на Ц. М. през 2006 г. до предявяване на иска на 26. 07. 2021 г. Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че ищецът Д. С. и първият ответник Д. С. са баща и син, а ответницата С. С. е съпруга на Д. С.. Наследодателката на ищеца и ответника А. В. С. (съпруга на ищеца и майка на ответника) е починала на 11. 03. 2018 г. и е оставила за наследници по закон децата си В. С. и Д. С., както и съпруга си Д. Д. С.. А. С. е единствен наследник по закон на своите родители В. А. М., починал на 19.09.1992 г., и Ц. В. М., починала на 28.11.2006 г., които през време на брака си, през 1969-1970 г., са построили процесната вилна сграда на основание одобрен архитектурен проект № 595/17. 06. 1970 г. и строително разрешение № 108/20. 05. 1969 г. В строителното разрешение е посочено, че на В. А. М. се разрешава „да построи вила върху 80 кв. на собственото си място в кв. 1….“, съгласно дадена строителна линия. Приложена е и разписка за закупено от В. М. вилно място в [населено място], за сумата 290 лв., внесена по сметка на ОНС – Ловеч. Имотът и сградата не са актувани като държавна собственост. Не са актувани и като общинска собственост (с АЧОС № 431/22. 04. 2005 г. е бил актуван недвижимият имот, с АЧОС № 327/21. 01. 2013 г. е актуван имотът, като в акта е посочено, че сградата не е общинска собственост, със заповед № 242/18. 07. 2018 г. имотът е отписан от актовите книги на общинските имоти). Със саморъчно завещание от 21.07.2004 г. Ц. В. М. е завещала на ответника Д. С. цялото си движимо и недвижимо имущество, което притежава. С нотариално заверено пълномощно рег. № 439/27.01.2017 г. по описа на нотариус Л. А. А. С. е упълномощила ответника Д. С., от нейно име, като единствен наследник на В. М. и Ц. М., да извършва фактически действия по снабдяването с документи, свързани с наследствения й имот от посочените наследодатели, находящ се в [населено място], кв. О., [улица], представляващ дворно място от около 1 дка с построената в него вилна сграда върху 100 кв. м., както и да предприеме необходимите действия по снабдяването с нотариален акт, вкл. по обстоятелствена проверка, ако такъв не е наличен, като подписва молбата-декларация от нейно име и я представлява пред нотариус по негов избор. С пълномощно рег. № 441/27. 01. 2017 г. А. С. е упълномощила сина си да я представлява, като наследник на Ц. В. М., и във връзка с извършване на доброволна делба на земеделски имоти, останали в наследство от В. С. (баща на Ц. В. М.) и продажбата на получените при доброволната делба в изключителна собственост имоти. Като пълномощник на А. С., Д. С. е продал на Ж. К.-П. три земеделски имота, с н.а. № 176/16. 02. 2017 г. Саморъчното завещание от 21. 07. 2000 г., оставено от Ц. В. М. в полза на Д. С., е обявено на 23.04.2018 г., от нотариус Х. К., месец след смъртта на А. С.. С н.а. № 8/25. 05. 2018 г. ответниците Д. С. и С. С. са признати за собственици на процесната двуетажна еднофамилна жилищна сграда по давностно владение. С нотариална покана рег. № 349/15.06.2018 г. на нотариус Н. Г., рег. № 349 на НК, В. С. е поканила ответника Д. С. в едноседмичен срок от получаване на поканата да й предостави достъп до процесния имот, останал в наследство от майка им, а ако не й осигури достъп – да й плаща за нейната 1/3 ид.ч. по 60 лв. на месец за лишаване от ползването. С отговор на нотариалната покана от 04.07.2018 г. ответникът Д. С. е отказал да осигури достъп до имота на ищцата, заявявайки, че независимо, че не се е ползвал от завещанието, оставено от баба му, то му е дало основание да владее имота от 2006 г. – смъртта на баба му, откогато е отказал достъп до имота на ищцата, в резултат на което го е придобил по давност. Един от свидетелите на ищеца е дъщеря му В. С.. Според показанията й спорният имот е наследствен от дядо й по майчина линия, ползван е като вилен имот от родителите й. Когато е ходила е искала ключа от майка си. Брат й Д. С. е ходил по- често, тъй като майка им му е възлагала да прави промени и да поддържа имота. Брат й никога не е оспорвал възможността им да влизат в имота и не е заявявал претенции, че е негов изключителен собственик. След смъртта на майка им през 2018 г. свидетелката отишла в имота и установила, че не може да влезе, поискала ключ от брат си, но той не й дал. Така разбрала, че си е извадил констативен нотариален акт за къщата. По този повод разбрала и за завещанието на баба й в полза на брат й. Отрича твърдението, че имотът е стоял заключен 12 години, като твърди, че са ходили по няколко пъти в годината с децата им. Въззивния съд е приел, че не може да се позове на показанията на този свидетел, с оглед установените й с влязло в сила решение права на сънаследник с дял от 1/3 идеална част, което обосновава заинтересоваността й спорът да се реши в полза на ищеца. Приел е, че по правилото на чл. 172 от ГПК показанията на този свидетел не следва да се съобразяват. Според показанията на втория свидетел на ищцата Е. В., процесният имот бил наследствен на В. и Д. и се ползва от двамата като „семейна собственост“. Показанията на свидетелите на ответника В. В. и Д. Ч. въззивният съд е кредитирал като достоверни и обективни. Според показанията на свидетеля В., след 2006 г. предимно Д. С. и семейството му посещавали имота – почистили двора, канили приятели. Не е виждал в имота родителите на Д.. Сестра му видял да идва през 2022 г. и да прескача оградата. Д. му казвал, че е придобил имота със завещание от баба му. Д. и семейството му ремонтирали покрива, направили нова септична яма, канализация и парно. Според показанията на св. Ч., майката на Д. й е споделяла, че вилата в Априлци е на сина й, наследствен от баба му. Д. прекарвал повече време на вилата, а съпругата му идвала в събота и неделя, както и по време на отпуск. От правна страна съдът е приел иска по чл. 108 ЗС за основателен. Приел е, че ищецът Д. С. е придобил 1/3 идеална част от процесната сграда по наследство от съпругата си А. С., която към смъртта си е била собственик по наследство от родителите си Ц. М. и В. М., построили сградата въз основа на одобрени строителни книжа - строително разрешение, дадена строителна линия и одобрен архитектурен проект върху имот, който не е бил актуван като държавна или общинска собственост, и владели същата от построяването й през 1969г. – 1970 г. до смъртта си, а след смъртта им, настъпила, съответно, 1992 г. и 2006 г., имотът е владян от дъщеря им А. С. и семейството й до смъртта й. За неоснователно е прието възражението на ответника Д. С. за придобиване на собствеността върху 3/4 идеални части от сградата на основание универсално завещателно разпореждане, оставено от баба му Ц. М., починала 2006 г., обявено 2018 г. Наследството по завещание се придобива с приемането му, което може да се извърши изрично (с писмено заявление до районния съд, където е открито наследството) или с конклудентно действие (фактическо или правно), от което може несъмнено да се предположи намерението на ползващия се от завещанието да приеме наследството. В случая ответникът Д. С. не е упражнил правата по завещанието, оставено му от Ц. М. и не е приел наследството й. Същият не е обективирал никакви действия по приемане на наследството на баба си Ц. М., оставено му с универсалното саморъчно завещание. Няма и едно действие, представляващо демонстрация на самостоятелни права на наследник по завещание. Обратното, с конклудентни действия ответникът е демонстрирал, че няма да се ползва от универсалното завещание и признава и приема наследяването да се извърши по закон, в полза на единствения наследник - майка му А. С.. Такива действия са: приемането на дадените от майка му на 27. 01. 2017 г. пълномощия да я снабди с нотариален акт за спорния имот, на основание наследяване от родителите й, както и да извърши продажба на част от имуществото, наследено от родителите й; продажбата, като пълномощник на майка си, на наследствените земеделски имоти, останали й в наследство от родителите й Ц. и В. М.; след смъртта на майка си, настъпила на 11. 03. 2018 г., е предприел действия по обявяване саморъчното завещание от баба си (което действие по принцип е израз на приемане на наследството по завещание), но въпреки това, след обявяване на завещанието, се е снабдил с констативен нотариален акт за собственост на имота не въз основа на завещанието, а по давност. Цялостното поведение на ответника свидетелства, че не е упражнил и заявил правата си на наследник по завещание, т.е. не е приел наследството на Ц. М. по завещание и не е придобил на това основание 3/4 идеални части от процесната сграда.. За недоказано е прието и заявеното евентуално придобивно основание – давност. Прието е за установено от събраните доказателства, че едва след смъртта на майка си А. С. (11.03.2018 г.) Д. С. е заявил спрямо другите двама съсобственици явно и недвусмислено намерението си да свои имота изключително за себе си. Едва тогава същият е демонстрирал незачитане правата на другите съсобственици, отказвайки да им предаде ключ от къщата. Защитата си на собствеността върху притежавания наследствен дял (1/3 ид.ч.) по настоящето производство ищецът е инициирал на 26.07.2021 г., с което е спрял течението на придобивния давностен срок в полза на Д. С. и съпругата му. Дори да се приеме за установено, че преимуществено ответниците са се грижили за съсобствената сграда и са обитавали същата, действията им не разкриват в нужната категоричност изискваното явно, трайно, категорично и необезпокоявано владение, демонстрирано по отношение на останалите съсобственици, което да обоснове тезата им за изтекла в тяхна полза придобивна давност. В изложение към касационната жалба се поддържа наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси: 1. по иска по чл. 108 от ЗС достатъчно ли е ищецът да установи наследяване като придобивен способ или е необходимо да посочи и обоснове придобивен способ по чл. 77 от ЗС в лицето на наследодателя; 2. обуславя ли се собствеността върху постройката от собствеността върху терена извън хипотезите на чл. 63 и чл. 79 ЗС. Твърди се, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС: първи въпрос – в противоречие с решение № 60094 от 21.01.2022 г. по гр.д.№ 4131/2020 г. на ВКС, ІІ г.о; втори въпрос – в противоречие с решение № 137 от 17.08.2010 г. по гр.д.№ 3954/2008 г. на ВКС, ІІ г.о. Поддържа се и наличие на основанията по чл. 280, ал.2, предл. 2 и 3 ГПК – вероятна недопустимост и очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Настоящия състав на ВКС намира, че не е налице вероятност обжалваното решение да е недопустимо поради незаявяване от ищеца на конкретен придобивен способ, чрез който неговият наследодател А. С. е придобила имота, предмет на исковата претенция. В исковата молба е посочено, че наследодателката А. С. е придобила собствеността върху процесната сграда по наследство от родителите си, които са я построили през време на брака си, въз основа на одобрени строителни книжа, и са я владели от построяването й през 1969-1970 г. до смъртта си. Липсва изрично посочване наименованието на придобивния способ – „придобивна давност“, но са посочени правопораждащите го факти (осъществявано владение от родителите върху сградата от построяването й до смъртта им), с което придобивният способ на Ц. и В. М. е индивидуализиран в достатъчна степен. А и становището на ответника в отговора на исковата молба съдържа признание на обстоятелството, че Ц. М. към смъртта си е била собственик на 3/4 идеални части от процесната сграда (1/2 ид.ч. - на основание прекратена със смъртта на съпруга й В. М. СИО и 1/4 ид.ч. – на основание наследяването му, заедно с А. С.). Това е така, тъй като с отговора на исковата молба същият е заявил като придобивно основание за 3/4 ид.ч. от имота саморъчно завещание от Ц. М., а придобиването по завещание е деривативен придобивен способ, който поражда вещноправен ефект само ако завещателят е бил собственик на завещаното имущество към откриване на наследството. В този смисъл, въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол на основанието по чл. 280, ар. 2, пр. 2 ГПК. Не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по първия въпрос от изложението. Няма колебание в практиката на ВКС, че по исковете за защита на правото на собственост позоваването на конкретен придобивен способ е изискване за редовност на исковата молба, защото изясняването на придобивното основание е от значение за изясняване на предмета на делото, както и за възможността ответникът да изложи своите насрещни твърдения и възражения ( решение № 71 от 8.07.2021 г. по гр. д. № 3189/2020 г. на ВКС, I г. о., решение № 51/27.04.2016 г. по гр. д. № 4968/2015 г. на ВКС, І г. о.). В този смисъл е и посоченото от касаторите решение № 60094 от 21.01.2022 г. по гр.д.№ 4131/2020 г. на ВКС, ІІ г.о, в което е прието, че исковата защита на правото на собственост предполага посочване на основанието, на което се твърди, че то е придобито, защото това очертава предмета на спора и на доказване и е израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Наследяването, като придобивно основание на конкретно вещно право, предполага установяване от субекта, който се позовава на него, на правоприемството – универсално или частно. За да се приеме, че вещното право по отношение на конкретни обекти е преминало от патримониума на починалото лице към неговите законни или частни правоприемници, следва да бъдат категорично установени не само биологичната или юридическата връзка между наследодател и правоприемник, но и че спорното вещно право е било притежавано от наследодателя. За да се приеме, че наследственото правоотношение (като сложен комплекс от права и фактически отношения) е валидно основание за придобиване на вещно право, чиято защита се търси в рамките на висящ исков процес, то в тежест на страната – ищец е доказването на посочените обстоятелства. Мотивите към въззивното решение не съдържат извод, според който наследяването е предвидено в закона като самостоятелен способ за придобиване на вещни права, нито съдържат извод, че материалноправната легитимация на ищеца е доказана единствено и само с установяване на качеството му на наследник по закон на общия наследодател А. С.. Напротив. За да уважи предявения иск, въззивния съд е приел, че ищецът е титуляр на претендираното право, предмет на спора, тъй като същото се е включвало в наследството на общия наследодател А. С. и 1/3 идеална част от правото на собственост е преминало в неговия патримониум след смъртта й. Вторият въпрос от изложението не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд и не отговаря на критериите на общо основание за допускане на касационно обжалване. В посоченото от жалбоподателите решение № 137 от 17.08.2010 г. по гр. д. № 3954/2008 г. на ВКС, ІІ г. о. се приема, че когато е надхвърлен обемът на правото на строеж, вещноправният режим на допълнително построеното е различен и се определя от неговата юридическа характеристика. Разпоредбата на чл. 92 ЗС ще намери приложение тогава, когато постройката представлява самостоятелен обект по строителните правила и норми, а правилата на чл. 97 и 98 ЗС ще се прилагат, когато построеното в повече от учреденото право на строеж не представлява самостоятелен обект на собственост. В настоящия случай заявеното придобивно основание на наследодателите върху сградата е давност, а не приращение по чл. 92 ЗС. Налице е очевидна неправилност, по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, на извода на въззивния съд, че ответникът не е приел, изрично или с конклудентни действия, наследството от баба си Ц. М. по завещание, който извод е направен въпреки констатацията на въззивния съд, че с подаване на отговора на исковата молба ответникът е направил възражение за придобиване, на основание универсално завещание от Ц. М., на 3/4 идеални части от собствеността върху процесната сграда. Воден от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,