Определение № 364 от 29.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 150/2011 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал.3, т.2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на П. Д. А., подадена чрез процесуалния му представител-адв. Т. В. срещу определение № 3250 от 31.11.2010 г. по ч.гр.д. № 3035/2010 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е потвърдено разпореждане от 8.06.2010 г. по ч.гр.д. № 7942/2010 г. на Пловдивския районен съд, с което е отхвърлено заявлението му за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК и изпълнителен лист за сумата 6900 лв., представляваща неустойка по договор за заем от 24.09.2009 г. Ответникът по частната касационна жалба И. В. В. не е подал писмен отговор. Частната жалба е подадена в срока по чл.275, ал. 1 ГПК и е допустима. При проверка допустимостта на касационно обжалване, Върховният касационен съд, ІІІ г.о. констатира следното: С разпореждане от 8.06.2010 г. по ч.гр.д. № 7942/2010 г. Пловдивският районен съд е отхвърлил искането за издаване на заповед за незабавно изпълнение в полза на заявителя П. Д. А. и изпълнителен лист за сумата 6900 лв., представляваща неустойка по договор за заем от 24.09.2009 г. С обжалваното определение Пловдивският окръжен съд е потвърдил разпореждането, с което е отхвърлено искането на жалбоподателя за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист на основание чл.417, т.3 ГПК за сумата 6900 лв., представляваща размера на неустойката за забавено изпълнение на задължението по договор от 24.09.2009 г. за периода 16.01.2010 г. - 2.06.2010 г., в размер на 1% за всеки просрочен ден върху главницата от 5000 лв. Приел е, че задължението за заплащане на договорната неустойка за забава в размер на 1% от дължимата сума за всеки просрочен ден макар и да произтича от договора за паричен заем не се съдържа в самия договор. Възникването на задължението за заплащане на неустойка и неговия размер са обусловени от настъпването на конкретен юридически факт, извън самото изпълнително основание, а именно виновно неизпълнение на договорно задължение. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, защото обжалваното определение е в противоречие с цитираните и представени определения на СГС и ПОС. Настоящият съдебен състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Атакуваното определение е от категорията на актовете по чл. 274, ал. 3 ГПК и допустимостта на касационно обжалване се определя от въведените от жалбоподателя основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Жалбоподателят не е посочил кой е материалноправният или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на спора, който да е решен при наличието на предпоставката по чл.280, ал.1, т2 ГПК, т.е. въпросът който е обусловил решаващите правни изводи по същество на конкретния правен спор. Липсата на конкретно формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос, разрешен с обжалваното въззивно определение, изключва това определение от обсега на касационно обжалване дори само по тази причина. Поддържаното от частния жалбоподател оплакване касае приетото от въззивния съд, че задължението за плащане на мораторна неустойка не се съдържа в самия договор и е относимо към правилността на определението, поради което следва да се квалифицира като такова по чл. 281, т. 3 ГПК и не обосновава приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК. По изложените съображения, частната касационна жалба не попада в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК и затова не следва да се допуска до разглеждане по същество. Водим от горното, Върховния касационен съд, ІІІ г. о.