Определение № 2150 от 13.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 537/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от ищцата Т. Н. К., чрез адв. И. К., срещу решение № 204 от 01.11.2022 г. по в.гр.дело № 350/2022 г. на Окръжен съд – Ловеч в частта, с която след частична отмяна на решение № 161/29.04.2022 г. по гр.дело № 1967/2021 г. на Районен съд Ловеч е отхвърлен предявения иск от Т. Н. К. срещу Прокуратура на РБългария с правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ над сумата 3500 лв. до 8000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди и над сумата 5200 лв. до 7600 лв. обезщетение за претърпени имуществени вреди, ведно със законната лихва върху всяка от главниците, считано от 18.11.2020 г. до окончателното изплащане, както и в частта на въззивното решение на Окръжен съд Ловеч по в.гр.дело № 350/2022 г., с която е потвърдено решение № 161/29.04.2022 г. по гр.дело № 1967/2021 г. на Районен съд Ловеч в отхвърлената част на иска с правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ над сумата 8000 лв. до 15000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 18.11.2020 г. до окончателното изплащане. Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение в обжалваната част и се постанови друго, с което предявеният иск с правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ се уважи над сумата 3500 лв. до 15000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди и над сумата 5200 лв. до 7600 лв. обезщетение за претърпени имуществени вреди, ведно със законната лихва върху всяка от главниците, считано от 18.112020 г. до окончателното изплащане. В изложението са формулирани въпросите: 1. Как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към който препраща чл. 4 ЗОДОВ и при определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди съдът извършва ли преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства? Въпросът е решен в противоречие със задължителната практика на ВС и с практиката на ВКС. 2.Как следва да се цени от съда предявеният в наказателното производство граждански иск и неговият размер като фактор за определяне размера на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в хипотезата на иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ? 3.В хипотезата на предявен иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ намира ли се в причинно-следствена връзка с незаконно наказателно преследване заплащането на разход за адвокатско възнаграждение за защита в касационно производство при обективни данни за внесен протест на ответника, но все още невръчен на страната, направила разход за адвокат, ако впоследствие протестът е върнат като просрочен и производство пред ВКС не е имало? Втори и трети въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Жалбоподателката поддържа, че въззивното решение в обжалваната част е очевидно неправилно. Ответникът по касационната жалба – Прокуратурата на Република България, не е представил становище в законоустановения срок. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, което в обжалваната част подлежи на касационен контрол и е процесуално допустима. Въззивният съд се е произнесъл по предявен иск с правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ и чл.86 ЗЗД. Въз основа на събраните по делото писмени доказателства, приложени към гр. д. № 1967/2021 г. по описа на Ловешкия районен съд, както и становището на страните по делото, преценени поотделно и в тяхната взаимовръзка и обусловеност, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна следното: По повод жалба до РП - Ловеч вх. № 2690/05.12.2017 г. е било образувано досъдебно производство № 274/2017 г. по описа на ОДМВР - [населено място] за престъпление по чл. 202, ал. 2, т. 1, вр. чл. 201, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК. С постановление от 02.08.2018 г. ищцата Т. Н. К. е привлечена като обвиняема. В досъдебното производство ищцата е представлявана от адв. П. Н. от АК-Разград, като в пълномощното е отразено „ безплатно“. В хода на производството обвинението е изменено и на К. е повдигнато обвинение за престъпление по чл. 201, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК. При повдигането на 30.10.2018 г. и разпита на 16.11.2018 г. е представлявана от адв. Р. А., като от приложения договор за правна помощ е установено, че е уговорено възнаграждение в размер на 800 лева, от които са внесени 250 лева. Останалата сума от 550 лева е заплатена с разписка на 04.01.2019 г. На 25.02.2019 г. и на 19.03.2019 г. на Т. К., в присъствието на защитника адв. А., е предявено разследването. По внесен срещу Т. К. на 27.05.2019 г. обвинителен акт е образувано НОХД № 536/2019 г. на РС-Ловеч. В съдебното производство ищцата е била представлявана от адвокат А., с договорено възнаграждение в размер на 2 000 лева, като от тях платени в брой са 700 лева. С разписка от 17.09.2019 г. е доплатена сумата от 1 300 лева. След проведени пет съдебни заседания, на 28.01.2020 г. по отношение на Т. К. е постановена осъдителна присъда № 6/28.01.2020 г., с която е призната за виновна по повдигнатото й обвинение и е осъдена по предявения срещу нея граждански иск да заплати сумата от 20 405 лева имуществени вреди на "Ф. ЛВ" ЕООД. По повод въззивна жалба е образувано ВНОХД № 141/2020 г. по описа на ОС - Ловеч. Във въззивната инстанция ищцата е представлявана от адв. В. К. срещу възнаграждение от 2 400 лева. С присъда № 260007/18.11.2020 г. по ВНОХД № 141/2020 г. по описа на ОС - Ловеч осъдителната присъда на първоинстанционния съд е отменена и Т. К. е призната за невиновна по повдигнатите й обвинения, отхвърлен е и предявеният граждански иск. Против оправдателната присъда е подаден протест, който с определение № 260021/22.01.2021 г. е върнат, като просрочен. Определението е потвърдено с определение № 34/10.03.2021 г. по ч. н. д. № 142/2021 г. на ВКС. В хода на първоинстанционното производство са депозирани гласни доказателства, чрез разпита на свидетелите Ц. К. И. (дъщеря на Т. К.) и В. Б. Г.. В показанията си свидетелката Ц. И. посочва, че всичко започнало накъде около 2018 г., когато управителят на дружеството "Ф. ЛВ" ЕООД, в което работела майка й като счетоводител се обадил една вечер по телефона и извикал майка й в офиса. Двете отишли до офиса на дружеството, а управителят започнал да хвърля папки, обвинявайки К., че в офиса нищо не се намирало, че от нея нищо не ставало, ще я съсипят и тя повече няма да работи като счетоводител. Впоследствие била подадена жалба срещу нея, че е откраднала пари на дружеството и унищожила документи, като по-късно й било повдигнато обвинение от Прокуратурата. Започнали дела, които продължили до 2021 г. Твърди, че в следствие на това майка й започнала да изпада в нервни кризи, сринала се, тъй като била обвинена в нещо, което не е извършила, останала без работа, а бившият й работодател разказвал навсякъде, че е осъдил счетоводителката си. Влошило се здравословното й състояние, страняла от хората, тъй като се чудела дали знаят за осъждането й, не можела да води нормален разговор, плачела. Провела консултация с психолог по интернет, приемала успокоителни. След като била оправдана, дори не могла да се зарадва на оправдателната присъда, тъй като това не било разгласено. Трудно си намерила и нова работа, поради това, че се знаело, че е осъдена. От показанията на свидетеля В. Г. – управител на дружество „Елит плод“ ООД е прието за установено, че провели интервю за счетоводител, на което се явила и Т. К.. Посочва, че счетоводителката му, която все още била на работа, споделила пред него за Т., че я "спрягат за злоупотреби". Твърди, че като попитал Т. дали има нещо, което не е вписала в биографията си, тя казала, че от предишния работодател има обвинение за злоупотреби, но не било вярно. Споделя, че това била причината да не я назначат, като след това не е чувал дали е била оправдана. Видно от представената по делото Служебна бележка от 19.04.2021 г. на Агенция по заетостта, Дирекция "Бюро по труда" - Ловеч, Т. К. е била регистрирана като безработна в периодите 29.01.2018 г. - 28.02.2019 г. и 20.09.2019 г. - 14.01.2020 г. Прието е за установено, че ищцата е обвинена от РП-Ловеч в извършване на престъпление от общ характер, по което е оправдана. С оглед на това, съдът е приел, че е налице първата предпоставка за ангажиране на отговорността на държавата за вреди причинени на граждани. Сочи се, че второ задължително условие е на ищеца да са причинени вреди от незаконното обвинение, които подлежат на доказване в процеса, а не се презюмират. Позовал се е на чл. 4 ЗОДОВ, според който обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Въззивният съд и приел, че при определяне на справедлив размер по смисъла на чл. 52 ЗЗД на обезщетението на неимуществени вреди, съдът следва да съобрази конкретните обстоятелства по всеки отделен случай: тежестта на повдигнатото обвинение – дали е от общ характер, дали е за няколко отделни престъпления, какви наказания се предвиждат за него; вида на наказателното производство – дали е приключило в досъдебната фаза или е проведено и съдебно производство; продължителността на наказателното производство (като период от време); видът на взетата мярка за неотклонение, продължителност на задържането, момент на задържането; има ли разгласяване чрез медиите; има или влошаване на здравословното състояние; конкретните преживявания на ищеца и отражение върху живота му – семейство, професионална и обществена среда, изобщо обстоятелствата относими към характера на увреждането, за което имат значение и предишни осъждания и задържания и ефективно изтърпяване на наказания; прояви на съпричиняване на вредите от увредения; всички други факти, които са наведени като основание на исковете или като защита срещу тях, които са свързани изтърпените неблагоприятни последици от незаконното наказателно производство. (В този смисъл е посочено и решение № 83/2/10.12.2010 г. на ВКС по гр. д. № 593/2010 г. постановено по чл. 290 ГПК ). Прието е, че в конкретния случай ищцата Т. Н. К. е била привлечена като обвиняема с постановление от 02.08.2018 г. за извършено престъпление по чл. 202, ал. 2, т. 1, вр. чл. 201, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК. В хода на производството обвинението е изменено и на К. е било повдигнато обвинение за престъпление по чл. 201, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК. По отношение на нея не е била взета мярка за неотклонение. Приел е за безспорно установено, че производството е продължило до 10.03.2021 г. – датата на постановяване на определението, с което е потвърдено връщането на протеста, като просрочен. Приел е за установено, че Т. Н. К. не е била осъждана към момента на наказателното преследване. Посочено е, че по делото като свидетели са разпитани дъщерята на Т. К. и св. В. Г., които твърдят, че привличането й като обвиняема, осъждането на първа инстанция и продължилият повече от три години години процес й се е отразил негативно. Посочено е още, че обективни данни за наличието на здравословни проблеми – психически или физически, не се съдържат по делото. Въз основа на гореизложеното и като е съобразил, че наказателното преследване е продължило повече от две години, като по отношение на ищцата не е била приложена марка за неотклонение; престъплението, за което е била уличена е тежко по смисъла на НК; не е била осъждана за други престъпления; останала е без работа и трудно си е намерила такава; от друга страна - липса на безспорно установени здравословни проблеми, свързани с обвинението; няма данни наказателното производство да е било публично оповестено; няма установени претърпени вреди с трайни и непреодолими последици в социалния живот, въззивният съд е достигнал до извод, че претърпените от К. неимуществени вреди са в значително по-нисък интензитет и по-малък обем, отколкото е претендирано с исковата молба. В конкретния случай въззивният съд е приел, че ищцата не е установила при пълно главно доказване увреждане на неимуществени права, блага или правнозащитими интереси в по-голям размер от обичайното, произтичащо само от незаконосъобразното обвинение. Не са доказани безспорно и специфични увреждания – психически и физически, които се дължат единствено и само на наказателното преследване, приключило с оправдателна присъда. При тези съображения въззивният съд е счел, че справедливият размер на дължимото обезщетение за репарирането на претендираните от Т. К. неимуществени вреди възлиза на сумата от 3 500 лева. С оглед на това е приел, че претенцията за неимуществени вреди се явява частично основателна и доказана до размер на тази сума, като в останалата част за сумата от 11 500 лева до пълния претендиран размер от 15 000 лева, като неоснователен и недоказан следва да бъде отхвърлен. По отношение на претендираните имуществени вреди в размер на 7800 лева, произтичащи от адвокатско възнаграждение по време на наказателното производство, въззивният съд е приел, че същите за основателни и доказани в размер на 5 200 лева. Уточнено е, че по наказателното производство са приложени доказателства за платени, съгласно договор за правна помощ от 16.11.2018 г. по нохд № ДП № 274/2017 г. по описа на РУ МВР – Ловеч, 800 лева, като от тях платени в брой са 250 лева и с разписка от 04.01.2019 г. още 550 лева. Прието е за установено от доказателствата по делото, че адв. Р. В., защитник на К. по ДП, се е явявал на 30.10.2018 г. при повдигане на обвинение по чл. 201, вр. чл. 26, ал. 1 НК, както и при разпита на 16.11.2018 г. На 25.02.2019 г. и на 19.03.2019 г. на Т. К., в присъствието на защитника адв. А., е предявено разследването. Приел е, че предвиденото в чл. 12, вр. чл. 13, ал. 1, т. 2 от Наредба № 1 за минималните адвокатски възнаграждения /ред. към 2018 г./, минимално възнаграждение е 500 лева, а при извършване на процесуални действия в различни дни - по 100 лв. за всеки ден. При това положение е формиран извод, че адвокатският хонорар е в предвидения минимум. Посочено е, че в първоинстанционното наказателно производство е уговорен и заплатен хонорар в размер на 2 000 лева, от които на 17.06.2019 г. са платени 700 лева, а останалите 1 300 лева с разписка от 17.09.2019 г., като производството е протекло в рамките на пет съдебни заседания, на които ищцата се е явявала заедно със своя защитник. Във въззивното производство по ВНОХД № 141/2020 г. е приложен договор за правна защита и съдействие от 06.02.2020 г. с договорено възнаграждение в размер на 2 400 лева, платени в брой. Производството е протекло в рамките на осем заседания, от които К. и защитникът й се явили в седем от тях. Прието е, че изменението в Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения в чл. 13, ал. 1 предвижда за защита на подсъдим по дела, при които за престъплението се предвижда наказание до 10 години лишаване от свобода – възнаграждение в размер на 1 000 лева. Когато съдебното заседание по наказателно дело продължи повече от един ден, допълнителното възнаграждение за всеки следващ ден е по 100 лева /чл. 14/. При тези данни, въззивният съд е счел, че с оглед фактическата и правна сложност, продължителността на производството и това, че е продължило повече от един ден, определените хонорари за съдебната фаза на наказателното производство не са прекомерни. Относно представеното копие към исковата молба на договор за правна защита и съдействие от 26.01.2021 г. с договорено възнаграждение в размер на 2 400 лева, платено в брой на адв. К., за защита и процесуално представяне по касационно НОХД по описа на ВКС при обжалване на решение по ВНОХД № 141/2020 г. по описа на ОС-Ловеч, въззивният съд е посочил следното: От данните по делото в наказателното производство ищцата е установено, че Т. К. е оправдана, поради което няма правен интерес от касационна жалба против присъдата от нейна страна, което да е наложило сключването на договора за правна защита и съдействие и от там наличие на причинна връзка между незаконното обвинение и твърдяните имуществени вреди. Този договор не е приложен по наказателното производство. Посочено е, че по ВНОХД е подаден протест от прокуратурата, но същият не е връчен на К. и в този смисъл не се е развило процесуално правоотношение по повод касационно обжалване. При тези съображения въззивният съд е формирал извод, че решение № 161/29.04.2022 г., постановено по гр. д. № 1967/2021 г. на Ловешкия районен съд, следва да бъде отменено частично в обжалваните части, както следва: в частта, с която е уважен искът предявен на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ от Т. Н. К. против Прокуратурата на Република България, над сумата от 3 500 лева до 8 000 лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди – негативни психични изживявания, изразяващи се в стрес и притеснения, както и от накърняване на доброто й име в обществото, произтекли от незаконно повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл. 201, във вр. чл. 26, ал. 1 НК по Досъдебно производство № 274/2017 година по описа на РУ-Ловеч за периода от 02.08.2018 г. до 18.11.2020 г., както и в частта за сумата над 5 200 лева до 7 600 лева, представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди, изразяващи се в направени разноски за адвокатски хонорари в хода същото досъдебно производство, както и в съдебната фаза на наказателния процес по НОХД № 536/2019 г. по описа на Районен съд - Ловеч и ВНОХД № 141/2020 г. по описа на Окръжен съд - Ловеч, ведно със законната лихва върху двете главници, считано от 18.11.2020 г. до окончателното изплащане, като вместо него бъде постановено отхвърляне на заявените претенции за тази разлика. Приел е, че решението следва да бъде отменено и в частта, с която Прокуратурата е осъдена за заплати на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. адвокатско възнаграждение за сумата над 918 лева с вкл. ДДС. Прието е, че в останалата част решението, като правилно следва да бъде потвърдено. По правните въпроси: Не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част по чл. 280, ал.2, предл. последно ГПК. Съгласно трайно установената практика на ВКС очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК е въззивно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Това са случаите на приложена несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното решение не е засегнато от тези пороци. Освен това жалбоподателката не е обосновала очевидната неправилност на въззивното решение в обжалваната част отделно от доводите за неправилност на решаващите изводи на съда. Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия въпрос от изложението. С т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г. е прието, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост; че понятието справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие; че то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. При причиняването на смърт от значение са и възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. От значение са и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. С решение № 217/31.10.2019 г. по гр.дело № 1564/2019 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК е възприета практиката на ВКС, според която обезщетението за вреди в хипотезата на чл. 2 ЗОДОВ е за увреждане на неимуществени права, блага или правнозащитими интереси. Приема се, че съдът не е строго ограничен от формалните доказателства за установяване на увреждане в рамките на обичайното при търсене на обезщетение за претърпени вреди поради незаконно обвинение, както и на причинно следствената връзка между него и незаконното уволнение. Също така е уточнено, че когато се твърди причиняване на болки и страдания над обичайните за такъв случай или конкретно увреждане на здравето, а също и други специфични увреждания с оглед конкретни обстоятелства, личността на увредения, обичайната му среда или обществено положение, то тогава те трябва изрично да бъдат посочени в исковата молба, за да могат да станат част от предмета на иска. В случаите когато се търсят и съответно установяват увреждания над обичайното съдът може да ги уважи само при успешно проведено главно и пълно доказване на вредите и причинната връзка. Възприета е практиката на ВКС, изразена в решение от 11.03.2013 г., по гр. д. № 1 107/2012 г. по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. и решение от 15.01.2013г., по гр. д. № 1 568/2 011г. по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., според която в тежест на пострадалия е да докаже засягането на съответното благо, което е в случая е станало с незаконосъобразното обвинение, с което искът е доказан по основание. В този случай е в тежест на пострадалия да докаже всяко свое негативно изживяване. Приема се, че държавата отговаря за всички вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането и в този случай е изцяло приложима постановката на т.11 от ТР № 3/2005 г. - вземат се предвид всички обстоятелства: броят на деянията, за които е производството, тежестта на извършените дейния, за които деецът е осъден, причинна връзка между незаконността на обвиненията и причинените вреди - болки и страдания, преценени с оглед общия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД. В същата насока е разрешението на правния въпрос в останалите, цитирани от жалбоподателката решения на състави на ВКС по чл.290 ГПК. Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с посочената практика на ВС и с практиката на ВКС. В случая съдът е преценил всички относими към спора доказателства и всички конкретно установени обстоятелства, касаещи претърпените от ищцата неимуществени вреди. Съобразено е, че наказателното преследване е продължило повече от две години, като по отношение на ищцата не е била приложена марка за неотклонение; престъплението, за което е била уличена е тежко по смисъла на НК; не е била осъждана за други престъпления; останала е без работа и трудно си е намерила такава; не са установени здравословни проблеми, свързани с обвинението; няма данни наказателното производство да е било публично оповестено; няма установени претърпени вреди с трайни и непреодолими последици в социалния живот. С оглед на това съдът е достигнал до извод, че претърпените от ищцата К. неимуществени вреди са в значително по-нисък интензитет и по-малък обем, отколкото е претендирано с исковата молба. Въззивният съд е приел, че ищцата не е установила при пълно главно доказване увреждане на неимуществени права, блага или правнозащитими интереси в по-голям размер от обичайното, произтичащо само от незаконосъобразното обвинение, като и че не са доказани безспорно и специфични увреждания – психически и физически, които се дължат единствено и само на наказателното преследване, приключило с оправдателна присъда. При тези съображения въззивният съд е счел, че справедливият размер на дължимото обезщетение за репарирането на претендираните от Т. К. неимуществени вреди възлиза на сумата от 3 500 лева. Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по втория въпрос от изложението. Същият не отговаря на изискването за правен въпрос по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК, тъй като не е разрешен от въззивния съд и не е обусловил решаващите правни изводи на съда по предмета на спора. Съгласно практиката на ВКС, изразена в т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. С оглед на тази практика се налага извода, че вторият от формулираните въпроси не е правен въпрос. Това е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда допълнителното основание по чл.280,ал.1,т.3 ГПК. Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по третия въпрос от изложението. Жалбоподателката не е обосновала допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.3 ГПК - т.е. не е посочила какво е значението на поставения правен въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Точното прилагане на закона, по смисъла на цитираната разпоредба, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато жалбоподателката не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване. Развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. По поставения въпрос, касаещ приложението на нормата на чл. 52 ЗЗД и чл.4,ал.1 ЗОДОВ не е налице непълнота или неяснота в правната уредба, не се налага изоставяне на едно тълкуване на закона, за да се възприеме друго и съществува последователна и многобройна съдебна практика. Като взема предвид изложеното съдът преценява, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК на въззивното решение на Окръжен съд Ловеч в обжалваната част по поставените въпроси от жалбоподателката Т. К.. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение