Определение № 4080 от 15.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3077/2025 г.

Производството е с правно основание чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е въз основа на подадена частна касационна жалба от В. С. К. и Р. Н. К. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат И. против въззивно определение № 1630 от 28.05.2025г. по в.ч.гр.д. № 1430 по описа за 2025г. на Окръжен съд Пловдив, с което е потвърдено определение № 4059/24.03.2025г. по гр.д.№ 12500/2024г. на РС Пловдив за прекратяване на производството и изпращане на делото по подсъдност на РС Девня. Като основание за допустимост в представената жалбата, жалбоподателят е посочил това по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпрос, касаещ възможността на единият родител, еднолично, да променя местожителството на детето, без съгласието на другия родител, с което да променя и подсъдността на спор с правно основание чл.128 СК. Твърди противоречие на въззивния акт с приетото в решение по гр.д.№ 940/2019г. на ІІІ г.о. и определение по ч.гр.д.№ 1331/2019г.на ІV г.о. на ВКС. Позовава се и на очевидна неправилност, по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, която обосновава с твърдение за прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл при грубо нарушение на правилата на формалната логика, доколкото съдът е позволил - с еднолични действия на единия родител, които са в противоречие със закона, да се промени компетентния да се произнесе съд. Срещу подадената частна касационна жалба е постъпил отговор от Й. Б. Е., чрез процесуалния представител адвокат А., с който се оспорва допустимостта и основателността на подадената частна касационна жалба. Счита, че не е налице нито едно от посочените основания за допускане на касационно обжалване, а по същество – жалбата се явява неоснователна и недоказана, доколкото всички ангажирани доказателства недвусмислено сочат, че местоживеенето на детето, към момента на подаване на исковата молба, е в [населено място] и компетентният да разгледа спора е Районен съд Девня. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като прецени изложените доводи по допускането и данните по делото, намира следното: Настоящите частни жалбоподатели са предявили, на 17.07.2024г., в РС Пловдив, срещу Й. Б. Е., в качеството му на родител, упражняващ родителските права върху непълнолетното дете Г., иск с правно основание чл.128 СК за определяне на режим на лични отношение между детето и неговите баба и дядо /по майчина линия/. Позовавали са се на сключеното между родителите на детето, при прекратяването на брака им, споразумение /обективирано в решение № 241 от 2.05.2024г. по гр.д.№ 417/2024г.на РС Асеновград/, съгласно което местоживеенето на детето е при бащата в [населено място]. В отговора си ответникът е направил възражение за неподсъдност на спора пред РС Пловдив, доколкото понастоящем детето е с настоящ адрес в [населено място], където посещава детско заведение ДГ“З.“, считано от 5.06.2024г. и е записано в трета група през учебната 2024г.-2025г. /видно от представена служебна бележка № 695/17.12.2024г./Считано от 26.09.2024г., настоящият адрес на ответника Е. също е в [населено място], съгласно Удостоверение за настоящ адрес с № 68 от 26.09.2024г. Първоинстанционният съд, с определение № 4059 от 24.03.2025г., след като въз основа на извършена служебна справка за регистрирания настоящ адрес на детето Г. е установил че същият е в [населено място] /въз основа на получено от ОД на МВР Пловдив удостоверение с № 2053 от 19.03.2025г./, е прекратил производството по делото и го е изпратил по подсъдност на РС Девня. В мотивите си - се е позовал на определената в чл.128 СК специална подсъдност, определяща за компетентен да разгледа спора – „районният съд по настоящия адрес на детето“ и на нормата на §1, т.15 от ДР на Закона за закрила на детето, определяща „настоящият адрес на дете“ като адрес, на който детето пребивава. Със сега обжалваното определение № 1630 от 28.05.2025г. по в.ч.гр.д. № 1430 по описа за 2025г., въззивният Окръжен съд Пловдив е потвърдил първоинстанционния акт. Неговите мотиви са, че доколкото определящо за подсъдността е „фактическото местопребиваване на детето към момента на предявяване на исковата молба“, а доказателствата сочат, че в случая това е [населено място], спорът следва да се разгледа от РС Девня. Фактът, че относимите документи са съставени след датата на предявяване на иска, съдът е преценил като ирелевантен, защото с тях се установява действителното положение във връзка с местопребиваването на детето към определящият момент. Съдът е приел за установено/въз основа на представените от ответника документи, че детето се е установило да живее с баща си в [населено място] преди предявяване на настоящия иск по чл.128 СК. Съобразявайки поставеният от касатора въпрос и гореописаните мотиви на въззивния съд, настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допуска до касационно обжалване, доколкото не е налице нито посоченото от частният касатор специално основание за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, нито това по чл.280, ал.2 ГПК, изискуеми съгласно препращането на чл.274, ал.3, т.1 ГПК. За да е налице специалното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, съгласно приетото в т.2 от ТР №1/19.02.2010г.по т.д.№ 1/2009г.на ОСГТК на ВКС следва в обжалваният акт именно поставеният от жалбоподателя правен въпрос, от значение за изхода на делото, да е разрешен в противоречие с посочените тълкувателни актове. В случая това не е така, защото решението, на което се позовава жалбоподателя - по гр.д.№ 940/2019г. на ІІІ г.о. - е постановено по различен въпрос /а именно, свързан с данните за упражнено от бащата домашно насилие/, а даденото в определението/по ч.гр.д.№ 1331/2019г.на ІV г.о. на ВКС/, на което се позовава жалбоподателя разрешение на релеватния въпрос, че за настоящ адрес на детето се приема неговото фактическо местопребиваване към момента на предявяването на исковете, е съобразено от въззивния съд, видно от изложените от него мотиви. С подадената частна жалба, жалбоподателят по същество оспорва доводите на въззивния съд, считайки че превес следва да се даде на сключеното между родителите на детето, при прекратяването на брака им споразумение, обективирано в решение № 241 от 2.05.2024г. по гр.д.№ 417/2024г.на РС Асеновград, съгласно което местоживеенето на детето е при бащата в [населено място]. Съгласно т.1 от горецитираното ТР №1/19.02.2010г.по т.д.№ 1/2009г.на ОСГТК на ВКС – в производствата, в които касационната инстанция преценява допустимостта на поставен материалноправен или процесуалноправен въпрос, каквото е и настоящето, съгласно препращането на чл.274, ал.3, т.1 ГПК, касационната инстанция не може да преценява правилността на обжалвания акт и не контролира правилността на възприетата фактическа обстановка от въззивния съд или на обсъдените от него доказателства по делото. Независимо от това, за пълнота на изложението следва да се посочи, че местната подсъдност по определени искове /какъвто е и процесният иск по чл.128 СК/ изключва общата подсъдност по чл.105 ГПК, респ. чл.112 ГПК, защото е подчинена на най-главната цел - закрила на интересите на детето. Обстоятелството, че за определяне на компетентния съд, от значение са единствено данните за фактическото пребиваване на детето, изключва да е релевантна тезата на жалбоподателя за значението на предприетите от родителя административни действия по деклариране на един или друг настоящ адрес на детето. С оглед изложеното, обжалваният акт не може да се определи и като очевидно неправилен. Съгласно установената практика – основанието по чл.280, ал.2 ГПК е различно от това по чл.281, т.3 ГПК и за да се приложи следва от съдържанието на постановения акт да е видно, че е приложена несъществуваща, отменена правна норма, или е приложена правна норма в обратен, противоположен на вложения от законодателя смисъл при грубо нарушение на правилата на формалната логика, а в случая това не е така. Мотивиран от гореизложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение