Определение № 3730 от 23.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3030/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК Делото е образувано по повод касационна жалба срещу решение № 1424 от 25.11.2022 г. по в.гр. д. № 1417/2022 г. на АС - София, в частта му, с която е уважен иск с правно о9снование чл.155 ЗЗД. Жалбоподателят В. И. И., чрез процесуалния си представител обжалва решението на въззивния съд в частта, с която е осъден да заплати на ищците сумата в размер на 28 395,25 лв. и поддържа, че в тази му част следва да се допусне касационно обжалване. Ответниците по касационната жалба - Ф. Г. Г., Ц. Б. Г. и И. Б. Г. /конституирани по реда на чл. 227 ГПК на мястото на починалия им баща Б. И. Г./ са подали насрещна касационна жалба, като касационната жалба и молят да не се допуска касационно обжалване на въззивното решение в частта му, с която е уважен предявения иск. Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о., като направи преценка за наличие на предпоставките на чл. 280, ал. 1 и 3 ГПК, приема за установено следното: Въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение частично, е отхвърлил предявените искове от Б. И., починал в хода на настоящото производство и заместен на основание чл.227 ГПК от наследниците си по закон - Ф. Г. Г., участваща и на лично основание, Ц. Б. Г. и И. Б. Г. срещу В. И., с правно основание чл.79, ал.1, пр.1 във връзка с чл.240, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД за осъждането на ответника да заплати на ищците сумата от 28 395,25 лв., съставляваща предоставена от ищците сума по неформален договор за безлихвен паричен заем от 24.07.2013 г., който е станал изискуем на 21.03.2020 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на иска до окончателното й изплащане и в тази си част решението е влязло в сила като необжалвано. Със същото решение, съдът като е отменил частично първоинстанционното решение, е осъдил В. И. да заплати на основание чл.155, ал.2 във връзка с ал.1 от ЗЗД на Ф. Г. Г., Ц. Б. Г. и И. Б. Г. сумата 28 395,25 лв. /двадесет и осем хиляди триста деветдесет и пет и 0,25 лв./, представляваща част от изплатен чужд дълг, обезпечен от ищците с договорна ипотека върху съсобствен имот, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 02.06.2020 г. до окончателното й изплащане, на основание чл.78, ал.1 от ГПК да заплати и сума в общ размер на 5165,81 лв. /пет хиляди сто шестдесет и пет и 0,81 лв./ разноски направени пред двете съдебни инстанции. Установява се, че на 07.10.2011 г. между „Първа инвестиционна банка“АД и ответника В. И. И. / бивш съпруг на ищцата Ц. Б./ в качеството му на кредитополучател, е сключен договор № 022LD-R-001253 за банков кредит „Пре-имущество“ Промоция, по силата на който банката е предоставила на ответника банков кредит в размер на 15 000 евро за ремонт и рефинансиране на текущи задължения, с краен срок за погасяване - 15.10.2031 г. установено е, че за обезпечаване на вземанията на банката по предоставения кредит -главница, лихви, такси, комисионни и разноски, ищците Б. Г. и Ф. Г. са учредили в полза на „Първа инвестиционна банка“ АД договорна ипотека върху следния техен съсобствен в режим на СИО недвижим имот, а именно: самостоятелен обект в сграда с идентификатор 04279.624.66.1.5. спредназначение: жилище, апартамент, който обект се намира в сграда 1 ,построена върху поземлен имот с идентификатор 04279.624.66, находящ се в [населено място], общ. Б., обл. Б. по КККР, одобрена със Заповед № РД-18-32/10.05.2006 г. на Изпълнителния директор на АК, с адрес: [населено място], квартал Е., ет.2, ап.5 с площ от 79,40 кв.м. От приложеното по делото удостоверение изх.№ 200-1498 от 13.11.2020 г., издадено от „Първа инвестиционна банка“ АД е установено, че ответникът И. е ползвал кредит в размер на 15 000 евро, съгласно договор за банков кредит № 022LDR-001253/07.10.2011 г., редовно обслужван, като на 25.07.2013 г. кредитът е изцяло предсрочно погасен. По делото не е спорно, а и от доказателствата е установено, че на 23.07.2013 г. ищците са продали на трето лице ипотекирания в полза на банката имот за продажна цена от 57 890 лв. и на 24.07.2013 г. Б. Г. е превел по разплащателната сметка на ответника, обслужваща кредита, посочена в договора за кредит сума от 28 398,25 лв. с основание: пълно погасяване на кредит № 022LD-R-001253/2011, В. И. [ЕГН]. За да потвърди решението на първостепенния съд, в частта, с която е отхвърлен предявения от ищците главен иск по чл. 240 ЗЗД въззивният съд е приел, че по делото е установено предаването на процесната сума, защото в практиката е често срещано заемателят да не получи сумата, а същата да се преведе от негово име направо на третото лице-негов доставчик, но освен предаването на сумата безспорно, ищците е следвало да докажат и основанието, на което е предадена процесната сума,което не е сторено в настоящия процес. Прието е, че по делото не са налице доказателства, които да установяват поемане от страна на ответника по исковата молба задължение да върне на ищците получената от него сума, за да се направи категоричен извод, че сумата е преведена на него като заем, което обстоятелство не било установено и с разпитаните по делото свидетели. Прието е, че предаването на същата обаче на основание заем, не следва да е презюмирано, а да е доказано главно и пълно, каквото доказване ищците не са провели в хода на настоящото производство. Ето защо съдът е отхвърлил предявения иск с правно основание чл.240 ЗЗД. С оглед отхвърляне като неоснователна на главната претенция, съдът се е произнесъл по исковите претенции заявени при условията на евентуалност.. Въззивен съд е приел, че с оглед изложените в исковата молба фактически твърдения, първоинстанционният съд не е определил правилно правната квалификация на евентуално предявената искова претенция и е квалифицирал същата като като такава с правно основание по чл.155, ал.2, във връзка с ал.1 ЗЗД. За да постанови решението си и уважи предяевния при условията на евентуалност иск по чл. 155, ал.2 ЗЗД въззивният съд е приел, че с погасяването изцяло на задължението на ответника И. от ищците, чрез получената от тях продажна цена от продажба на ипотекирания имот на свободния пазар, съгласно чл. 155, ал. 2,във вр. с ал. 1 от ЗЗД, двамата въззивници - ищци - ипотекарни кредитори, са се суброгирали в правата на банката срещу ответника длъжник до размера наплатеното и доколкото ищците са били съсобственици при равни квоти на ипотекирания имот, на всеки от тях се следва половината от процесната сума, т. е. по 14 197,63 лв. Въззивният съд е приел за неоснователно възражението на ответника, че сумата усвоена по кредита е вложена в строително – монтажни работи в притежаван от ищците недвижим имот. Прието е, че ответникът не е изпълнил доказателсвената си тежест да установи, че е действал от свое име в отношенията с „Първа инвестиционна банка“, т.е. формално се легитимира като страна по договор № 022LD-R./07.10.2011 г. за банков кредит, но не придобива правата и задълженията по нея, те настъпват в патримониума на ищците, както и че сума от около 15000 лв., получена по договора за кредит е вложена в материали за ремонта на процесното жилище, за труд и разходи, свързани със строително – монтажни работи. Въззивният съд е изтъкнал, че от събраните по делото свидетелски показания, не доказват извършени от ответника СМР на стойност около 15 000 лв., непосредствено след усвояване на кредита през месец октомври 2011 г. и до 23.07.2013 г., когато апартаментът е продаден, както не е констатирано и съглашение във вътрешните отношения между ищците и ответника кредитът да бъде изтеглен от него, но парите да се използват за ремонта на съсобствения на ищците апартамент. Прието е, че и от изслушаните по делото свидетелски показания не може да се направи извод, за извършени от ответника СМР в апартамент собственост на ищците, на стойност около 15 000 лв., непосредствено след усвояване на кредита през месец октомври 2011 г. и до 23.07.2013 г., когато същият е продаден, като от тях не се установява и съглашение във вътрешните отношения между ищците и ответника кредитът да бъде изтеглен от него, но парите да се използват за ремонта на съсобствения на ищците апартамент. По изложените съображения въззивния съд е уважил предявения при условията на евентуалност иск по чл. 155 ЗЗД. В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК В. И.,чрез процесуалния си представител поддържа, че с решението в обжалваната му част са разрешени правни въпроси от значение за спора: при констатиране на нередовност в исковата молба трябва ли въззивният съд да я остави без движение с даване на възможност да се отстранят допуснатите нередовности, съответно при неизпълнение в срок на дадените указания – връща ли се исковата молба и прекратява ли се производството в тази част или в този случай искът се отхвърля като неоснователен и недоказан, лишава ли въззивният съд при определяне на правната квалификация на иска за първи път с въззивното решение въззиваемият от възможността за сочене на възражения включително изтекла давност, които възражения би направил ако бе получил нарочни указания, според характера на иска определен с правната квалификация в решението. Твърди че са налице основание по чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Позовава се на задължителната практика на ВКС обективирана в Тълкувателно решение по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК, както и в противоречие с казуалната практика на ВКС обективирана в Решение по гр.д. № 3667/2014 г. на III - г.о.; и Тълкувателно решение по тълк.д. № 3/2011 г. на ОСГТК. Поддържа също така, че решението е очевидно неправилно, тъй като съдът го е лишил от възможност да направи възражение за изтекла погасителна давност-чл.280, ал.2 ГПК. Настоящият състав намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение по поставените за разглеждане въпроси и на сочите основания. По въпроса касаещ задължението на въззивния съд при констатация на нередовна искова молба, е налице задължителна съдебна практика/цитирана и от касатора/, установена с указания на т.5 на ТР № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В хипотези на констатирана от въззивния съд (служебно или с въз основа на релевиран довод във въззивната жалба) нередовност на исковата молба са актуални и разясненията дадени още с т.4 на ТР № 1/2001 г. от 17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, в което е прието, че „ Спорният предмет по делото се въвежда с исковата молба, която трябва да съдържа задължителните реквизити, предвидени в чл. 98 и чл. 99 ГПК /отм/. Щом като при всяко положение на делото съдът може да констатира нейните нередовности и да дава указания на ищеца за тяхното отстраняване, а въззивният съд пристъпва направо към разглеждане материално-правния спор по същество, той може да остави без движение исковата молба чл. 100 ГПК( отм.) при констатация за дефекти в нея, като даде указания за отстраняването им и да изпълни задължението си да постанови допустим съдебен акт по същество на спора. При поправянето им в дадения срок, производството ще продължи до произнасяне с решение по основателността на въззивната жалба, а при неотстраняването им обжалваното първоинстанционно решение, следва да се обезсили като постановено по ненадлежно предявен иск и производството по делото прекрати.“ В настоящия случай не е налице отклонение от посочената практика на ВКС, доколкото съставът на въззивния съд не е констатирал нередовност на исковата молба, а е преценил, че първостепенния съд грешно е квалифицирал предявения при условията на евентуалност иск и е служебно е квалифицирал иска и на страните са дадени указания относно подлежащите на доказване факти. Ето защо касационно обжалване по посочения въпрос не може да бъде допуснато в приложното поле на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, доколкото не е налице несъблюдаване на задължителните указания в цитираните по – горе тълкувателни решения на ВКС. По въпроса лишава ли въззивният съд при определяне на правната квалификация на иска за първи път с въззивното решение въззиваемия от възможността за сочене на възражения включително изтекла давност, които възражения би направил ако бе получил нарочни указания, според характера на иска определен с правната квалификация в решението също не следва да бъде допуснато касационно обжалване. В случая съдът е определил правното основание на иска като се е съобразил с практиката на ВКС, застъпена и в решение от :7.07.2008 г. на ВКС по гр. д. № 3703/2007 г., II г. о. и решение от 23.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 308/2012 г., IV г. о., ГК, е прието, че когато третото лице плаща на кредитора и погасява задължението на длъжника, то възможността да му се върне обратно това, което е платило, зависи от вътрешните отношения между него и длъжника: мандат, договор за заем, управляване на чужда работа без мандат, плащане без всякакво основание - напр. плащане по грешка, дарение. Посочва се, че съгласно разпоредбите на чл. 155, ал. 2, изр. 1, във вр. с ал. 1 от ЗЗД, собственикът, който е ипотекирал свой имот за обезпечаване на чуждо задължение, т. е. т. нар. ипотекарен длъжник, встъпва в правата на удовлетворения кредитор срещу длъжника, ако плати обезпечения чужд дълг или ако претърпи принудително изпълнение върху ипотекирания имот, тъй като тази правна норма урежда изрично суброгацията на ипотекарния длъжник и е специална, са специални спрямо нормата на чл. 74 ЗЗД. За разлика от последната, която изрично предвижда правен интерес от плащането на чуждия дълг и доказването му с оглед суброгиране в правата на кредитора, при ипотекарния длъжник законодателят приема, че този интерес винаги е налице, предвид наличието на вещната тежест върху имота, поради което за суброгирането е достатъчно ипотекарният кредитор да плати дълга или да претърпи принудително изпълнение върху имота си. В смисъла на изложеното е и практиката на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК, намерила израз и в решение от 16.07.2012 г. по търг. дело № 678/2011 г. на II-ро търг. отд. на ВКС. Така установената практика по поставените за разглеждане въпроси не е неправилна и не следва да бъде допуснато касационно обжалване на основание чл.280, ал.1,т.3 ГПК за да бъде коригирана същата. Що се касае до твърдяната очевидна неправилност на решението поради невъзможността на страната да направи възражение за погасяване на задължението й по давност, то настоящият състав намира, че не е налице основание по чл.280, ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд не е обсъждал въпроса за погасителната давност и дали следва да приложи разпоредбата на чл.110 ЗЗД или чл. 111, б. „в“ ЗЗД, респективно не е излагал мотиви какви факти се обхващат от тази разпоредби, тъй като жалбоподателят в отговора на исковата си молба не е правил възражение, че вземането на ищците е погасено по давност, а съгласно разпоредбата на чл. 120 ЗЗД давността не се прилага служебно. Поради това този въпрос е неотносим за формиране решаващата воля на съда за основателност на предявения иск с правно основание чл.155 ЗЗД /т. 1 ТР 1/09 от 19.02.10 г. на ОСГТК на ВКС/. Насрещната касационна жалба, подадена по реда на чл. 287, ал. 2 ГПК, сезира ВКС условно и той не може да я разгледа по същество, ако първоначалната не бъде допусната до касационно обжалване, бъде оттеглена или по каквато и да била друга причина не бъде разгледана по същество – чл. 287, ал. 4 ГПК. На основание чл. 78, ал. 8, във вр. с ал. 3 и чл. 81 от ГПК жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на ответниците по касационната жаба разноски за адвокатско възнаграждение за защитата им пред касационната инстанция. Към отговора на касационната жалба е представен и договор за правна защита и съдействие от 14.02.2023 г. /лист 26 по делото/, в който разписано, че уговореното възнаграждение в размер на 3200 лв. като е представено и платежно нареждане от 14.02.2023 г. на „Кей Би Си Банк“ ЕАД/ лист 26 по делото/, какъвто размер на разноските следва да заплати жалбоподателя. Предвид изложените съображения, съдът