Определение № 56 от 01.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3008/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Н. Ц. и П. Д. Т., представлявани от адв.Д. С., срещу въззивно решение №1715/04.03.2020 г., постановено по възз.гр.д. № 7427/ 2018 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 134979/01.06.2017 г. по гр.д.№ 38966/2016 г. на Районен съд - София. С първоинстанционното решение е отхвърлен искът на наследодателя на жалбоподателите (негови правоприемници в процеса) за прогласяване по реда на чл. 270, ал. 2 ГПК нищожността на влезлите в сила решение от 30.12.2010 г. по гр.д. № 42760/ 2009 г. по описа на СРС и решение от 11.07.2012 г. по възз.гр.д.№ 8590/2011г. по описа на СГС, поради твърдяно противоречие на съдебния акт с правото на ЕС и с правото въобще. В касационната жалба се поддържа, че решението на въззивния съд е нищожно, недопустимо и неправилно, поради което са налице основанията на закона за неговата отмяна. Иска се отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз по въпроси, свързани с тълкуването на чл. 291, § 1, вр. чл. 288 ДФЕС, относно действие на директива с императивен характер в периода на задължителното транспониране; допуска ли Директива 2011/83/ЕС в периода на задължителното й транспониране в националното законодателство, законодателен орган на държава-членка (в случая - Народното събрание) да създаде законова конструкция (чл. 153, ал.1, вр. чл.150, ал. 2 ЗЕ), противоречаща на директивата; допустимо ли е доставчик на универсална услуга (в случая топлинна енергия) едностранно да определя цената й в горна граница, определена от държавния регулатор. В изложението си касаторите сочат основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.1, т. 2 и т. 3 ГПК с твърдения за вероятна нищожност, недопустимост и неправилност на въззивното решение. Формулирани са три групи въпроси, които обобщени касаят: 1) значението на правото на ЕС, приоритета му пред националното законодателство и задължението на съда да го прилага и без страната да се е позовала на него; 2) предпоставките за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, условията за валидност на тази заповед; общите условия за сключване на договор между потребител и топлофикационно дружество, респ. възможността за защита на потребителя срещу неравноправни клаузи от този договор; 3) кои са критериите, които отличават съдебното решение от „политическото съдебно решение“, нищожно ли е постановеното „политическо съдебно решение“, какъв е порока на съдебен акт, постановен в противоречие с тълкувателно дело. Ответната страна – „Топлофикация София” ЕАД – не е подала писмен отговор. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна, в законоустановения срок и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлен искът за обявяване нищожността на влезлите в сила съдебни решения постановени по гр.д. № 42760/ 2009 г. на СРС и по възз.гр.д.№ 8590/2011г. на СГС, въззивният съд е приел, че сочените от ищеца основания за нищожност - върховенство на правото на ЕС, респ. неприлагане на норми от европейското право, които са с приоритет пред националното законодателство; липса на компетентност на съда; противоречие с основни принципи на правото; прилагане на физически невъзможни методики за изчисляване консумацията на топлинна енергия и противоречие с правовия ред - касаят правилността, а не валидността и на атакуваните решения. Посочено е, че въведените от ищеца твърдения не се обхващат от хипотезата на чл.270, ал.2 ГПК, доколкото не се поддържа и не се доказва, че съдебният акт е постановен от ненадлежен орган, в ненадлежен състав, извън пределите на правораздавателната власт на съда, че не е изготвен в изискуемата от закона писмена форма, че не е подписан и че съдържанието му не е точно и ясно, а по същество всички наведени оплаквания са за неправилно приложение на материалния и процесуалния закон. Тези доводи не са от естество да обусловят нищожност на решенията, предмет на иска, тъй като както недопустимото, така и неправилното решение се атакуват чрез подаване на жалба по реда на инстанционния контрол (и който ред в случая е изчерпан). При тези решаващи изводи на въззивния съд, не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване. Поддържаните от касатора основания за вероятна нищожност и недопустимост на обжалваното въззивно решение, не се установяват. Поставените в изложението въпроси също не обуславят допускането на касационното обжалване на релевираните основания по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК, тъй като въпросите са зададени в контекста на доводите на касатора за нищожност на атакуваните решения на СРС и СГС, които са квалифицирани от въззивния съд като основания за обжалването им като неправилни, но не и като нищожни. Произнасянето на въззивната инстанция е съобразено с константната съдебна практика, според която нищожността е най-тежкият порок на едно съдебно решение и доколкото ГПК не съдържа определение на нищожността, съдържанието на понятието се извлича по пътя на тълкуването. Предвид характера на съдебното решение като едностранно властническо волеизявление на държавен правораздавателен орган, с което се разрешава правният спор, правната теория и съдебната практика приемат, че нищожно е това решение, което не дава възможност то да бъде припознато като валиден съдебен акт, поради липса на надлежно волеизявление. Липса на волеизявление е налице, когато решението е постановено от незаконен състав, произнесено е извън пределите на правораздавателната власт на съда или не може да се направи извод за наличие на волеизявление, защото не е изразено в писмена форма, липсват подпис или подписи на съдебния състав под съдебния акт, или пък решението е абсолютно неразбираемо и неговият смисъл не би могъл да се извлече дори при тълкуване. В същия смисъл са и разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 1/10.02.2012 г. по тълк. д. №1/2011 г. на ОСГТК на ВКС и в решения на състави на ВКС ( вж. - решение № 361/07.05.2009 г. по гр. д. № 706/2008 г., I г. о., решение по гр. д. № 4694/2007 г., I г. о., решение по т. д. № 52/2010 г., II т. о., решение по гр.д. № 3692/2018 г., ІІІ г.о. на ВКС и др.). Приетото от въззивната инстанция не противоречи на тази практика. Доводите за неправилно приложение на норми, независимо дали се касае за такива от националното законодателство (в т.ч. и на Конституцията на РБ), или несъобразяването, респ. неприлагането в даден правен спор на норми от правото на ЕС, както и всички други възражения на страната, касаещи възприетото в мотивите на решението по отношение на предмета на спора, търсената защита и приложимия закон, доколкото тези доводи не могат се квалифицират като липса на надлежно волеизявление, съставляват основания за атакуване на съдебния акт като неправилен по реда на инстанционния контрол (който в случая е изчерпан от касаторите). Нарушението на материалния закон, включително на норми от правото на Европейския съюз, е процесуален порок, който няма за последица нищожност на съдебния акт поради липса на валидно формирана правораздавателна воля, а обуславя единствено неправилност по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, която се релевира по пътя на инстанционния контрол и в рамките на преклузивните срокове за подаване на въззивна и касационна жалба. Мотивите на решението, биха могли да са предмет на иска по чл.270, ал.2 ГПК, единствено в хипотеза на наведено основание за нищожност на решението, поради абсолютна неразбираемост на акта, какъвто не е настоящият случай. Извън тази хипотеза, проверяването на мотивите на влязло в сила решение, респ. правилността на съдебния акт, е невъзможно, в какъвто смисъл е и произнасянето на въззивния съд. Третата група въпроси в изложението също не обуславя селектирането на жалбата, защото не са правни по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросите са поставени в контекста на несъгласието на касаторите и техния процесуален представител с крайния резултат по делото. Съдът не е политически орган и постановяваните от него актове в изпълнение на конституционно установената му функция за осъществяване на правосъдието са актове на държавен правораздавателен орган. Именно поради това, нито в законодателството, нито в правната теория и съдебната практика, не съществуват дефиниции и критерии, по които съдебните актове да се категоризират като порочни по признака, че са „политически постановени от съдебен състав“. Неоснователно е искането на жалбоподателите за отправяне на преюдициално запитване по поставените в касационната жалба въпроси. Съгласно чл. 628 ГПК, преюдициално запитване се прави в случаите, когато тълкуването на разпоредба от правото на Европейския съюз или тълкуването и валидността на акт на органите на Европейския съюз е от значение за правилното решаване на делото. В настоящия случай, искането за преюдициално произнасяне от Съда на Европейския съюз не касае предмета на производството (релевираната нищожност на съдебните решения, която не се обуславя от твърдяната евентуална нищожност на заповедта за изпълнение) и поради това искането за отправяне на преюдициално запитване е неоснователно. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение