Определение № 50516 от 23.10.2023 г. на ВКС по т. д. № 1930/2022 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗАД „ДаллБогг: Живот и здраве“ ЕАД срещу решение №595 от 26.04.2022 г. по в.гр.д.№3733/021 г. на САС. С обжалваното решение е потвърдено решение от 08.07.2021 г. по гр.д.№740/2020 г. на ОС Благоевград в частта, с която ЗАД „ДаллБогг: Живот и здраве“ ЕАД е осъдено да заплати на Б. С. Р., на основание чл.432, ал.1 от КЗ, сумата от 20 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди от ПТП от 24.02.2020 г. и след частична отмяна на решение от 08.07.2021 г. по гр.д.№740/2020 г. на ОС Благоевград ЗАД „ДаллБогг: Живот и здраве“ ЕАД е осъдено да заплати на Б. С. Р., на основание чл.432, ал.1 от КЗ и разликата над 20 000 лв. до 40 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди от ПТП от 24.02.2020 г., ведно със законната лихва върху тази разлика от 18.03.2020 г. до окончателното изплащане, както и законната лихва върху присъдената от първоинстанционния съд сума от 20 000 лв. от 18.03.2020 г. до окончателното изплащане. В касационната жалба са наведени доводи, че решението е неправилно поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, противоречие с материалния закон и необоснованост, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси: 1. При довод във въззивната жалба за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на фактическите констатации на съда относно размера на обезщетението за обезвреда спрямо характера на травматичните увреждания от ПТП, длъжен ли е въззивният съд да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани доказателства и доводи на жалбоподателя, съгласно чл.236, ал.2, вр. чл.235, ал.2 и ал.3 от ГПК и самостоятелно да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите правни норми. 2. Следва ли мотивите на въззивното решение да съдържат изложение и обсъждане на всички възражения и доводи на страните и обосновани мотиви защо съдът счита доводите и възраженията за неоснователни. Ответникът по касация Б. С. Р. заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Жалбата е допустима - подадена е от надлежна страна, в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за установени фактите относно: естеството на ПТП като реализирано застрахователно събитие, настъпило през време на застрахователния договор, виновно и противоправно поведение на водача, предизвикал ПТП, чиято гражданска отговорност е била застрахована при ответника застраховател и наличието на причинна връзка между ПТП и травматичните увреждания на пострадалия. След подробен анализ на приетите по делото писмени доказателства, заключението на СМЕ и показанията на разпитания по делото свидетел е установил, че вследствие на ПТП ищецът е получил счупване на лявата бедрена кост, лекуван е оперативно, като след репозиция фрактурата е фиксирана с два интрамедуларни титаниеви еластични пирона. Посочил е, че за първите шест-седем дни от произшествието болките са били интензивни, а впоследствие са намалели, като възстановителният период е шест месеца и протекъл е без усложнения, но са налице остатъчни явления: лека хипотрофия на бедрената мускулатура, лек отток на коляното, леко ограничени движения на коленната става, които не причиняват болки /по – скоро неприятно усещане на ищеца, преодолимо до шест месеца след отстраняване на еластичните пирони/, а пълното възстановяване на ищеца, вкл. от остатъчните явления /без белезите/, следва да настъпи за период от 6 до 12 месеца след изваждане на метала. Като е отчел вида на травмата; продължителността и интензитета на болките; болничния престой; наличната и предстояща оперативни интервенции; сравнително дългия, макар протекъл без усложнения, възстановителен период; необходимостта от отстраняване на металните пирони за настъпване на пълно възстановяване на функционалната активност на крайника; наличието на остатъчни явления с категорична благоприятна прогноза за преодоляването им; негативното влияние на увреждането върху психиката и начина на живот на ищеца /съобразно показанията на разпитания свидетел/ и е съобразил и младата възраст на пострадалия – 10 години към датата на ПТП и икономическите условия в страната към същия момент, въззивният съд е намерил за справедлив размер на обезщетение от 40 000 лв. По спорния въпрос дали така определеният размер на обезщетението подлежи на редуциране поради съпричиняване /с оглед твърденията на ответника, че ищецът е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат, като е управлявал неизправен велосипед в нарушение на чл.79 от ЗДвП; не е управлявал велосипеда възможно най – близо до дясната граница на платното за движение, както изисква чл.80, т.2 от ЗДвП и не се е движел по разположения от дясно на посоката му на движение пътен банкет или тротоар, а така също, че поведението на майката на ищеца, която не е осъществила родителски контрол и грижа върху ищеца по време на инцидента, също е допринесло за вредоносния резултат/, въззивният съд е изтъкнал, че защитното възражение следва да бъде доказано по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела, което означава по несъмнен начин да се установят, от една страна, конкретните действия и бездействия на пострадалия, които са заявени като причинили противоправния резултат, и от друга, съществуването на каузална връзка между конкретното поведение на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат. Изложил е съображения, че само при положителен отговор на този въпрос, фактът, че велосипедът е бил с неработеща спирачна система, би бил от значение за настъпване на вредоносния резултат. Посочил е, че изслушаната от първата инстанция АТЕ не дава отговор на този въпрос и такъв не е изводим при установените от експерта данни - последният е установил скоростта на движение на велосипеда и разстоянието, което е изминал от момента, в който е възприел автомобила като опасност, до удара /24,10 метра/, но не и опасната му зона за спиране. В този смисъл въззивният съд е достигнал до извод, че при невъзможност да бъдат сравнени тези два показателя, остава недоказано, че ударът е бил предотвратим чрез аварийно спиране от велосипедиста, т.е. не се установява неизправността на велосипеда да има значение за настъпване на удара. Изразил е становище, че в приложената по делото преписка по досъдебното производство се съдържа заключение на назначената в наказателното производство АТЕ, съгласно което ударът е бил предотвратим от велосипедиста чрез аварийно спиране, ако спирачната система работеше, но този извод не може да бъде ценен в настоящото производство, тъй като изхожда от доказателство, което не е събрано по реда на ГПК за нуждите на настоящия процес. В обобщение, въззивният съд е приел за недоказано възражението на ответника за принос на пострадалия, респ. неговия родител чрез бездействие, за настъпване на вредоносния резултат, поради което обезщетението от 40 000 лв. не подлежи на редуциране. Настоящият състав намира, че с оглед изложените от въззивния съд мотиви касационно обжалване не може да бъде допуснато. Формулираните в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК въпроси са израз на поддържаните от касатора, но несподелени от въззивния съд тези относно справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди и относно наличието на съпричиняване от страна на пострадалия. Видно е, че при постановяването на решението си въззивният съд, в съответствие с практиката на ВКС е извършил е самостоятелна преценка на събраните в двете инстанционни производства допустими и относими доказателства /вкл. приетата медицинска документация, показанията на разпитания свидетел и заключението на назначената по делото СМЕ/ и е направил собствени фактически констатации и правни изводи. Въззивният съд е извършил подробен анализ на претърпените от ищеца неимуществени вреди, като е обсъдил релевантните, с оглед разясненията посочени в т.II от ППВС №4/1968 г., факти и обстоятелства, които трябва да се имат предвид при определяне на размера на обезщетението – характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания и други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. В константната практика на ВКС се приема, че при определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди, следва да се вземат предвид и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз, на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. В процесната хипотеза при определяне на размера на справедливото обезщетение, въззивният съд е взел предвид, анализирал е подробно и задълбочено и е оценил в пълнота всички установени по делото факти, релевантни за прилагане на принципа за справедливост по чл.52 от ЗЗД. Също така е видно, че в решението се съдържа подробен анализ на приетите доказателства, с оглед установяване на фактите, относими към твърдяното от ответника съпричиняване на вредоносния резултат, като съдът е кредитирал заключението на назначената по делото САТЕ и е достигнал до собствени изводи въз основа на всички събрани по реда на ГПК доказателства по делото, след отговор на направените от страните възражения. Необходимо е да се отбележи, че невъзприемането на поддържаните от дадена страна тези само по себе си не означава, че е налице осъществено от съда нарушение при осъществяване на решаващата му дейност, а несъгласието на тази страна с възприетата в решението фактическа обстановка и направените правни изводи, е предмет на преценка на правилността на решението по същество, на основанията по чл.281, т.3 от ГПК и извън въведеното с ал.2 на чл.280 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност /каквато не се твърди, а и установява по делото/, не може да бъде разгледано в настоящата фаза на селекция на касационните жалби. С оглед изхода на спора, касаторът дължи на ответника по касация направени разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС в размер на 4000 лв. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,