Определение № 512 от 27.10.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2977/2015 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от К. К. К. срещу решение № 17194 от 30.09.2014 г. по в.гр.д. № 4071/2013 г. на Софийски градски съд. С него е потвърдено решението на Софийски районен съд, постановено на 07.02.2012 г. по гр.д. № 24152/2007 г., с което са отхвърлени предявените от К. К. К. против С. Т. И., [фирма]-ЕИК[ЕИК], [фирма] /с променено наименование [фирма]/- ЕИК[ЕИК], и О. А. Й. искове с правно основание чл. 38а ЗЖСК за предаване на владението върху апартамент № 60, вх.Д, ет.1, [жилищен адрес] със застроена площ от 129.60 кв.м, заедно с принадлежащото му мазе и съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж. Решението е постановено при участието на Ж. ”Б.” като трето лице- помагач на страната на ищеца. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост. Жалбоподателят подържа, че след като въззивното производство се е развило при действието на ГПК от 2008 г., въззивният съд е следвало да извърши доклад по чл. 146 ГПК, с който да ориентира страните към упражняване на процесуалните им права и да разпредели доказателствената тежест за установяване на релевантните за спора факти, какъвто в случая не е направен. Твърди, че в нарушение съдопроизводствените правила е бил лишен от възможността да оспори по реда на чл. 193 и 194 ГПК/ отм./ редица документи, на които ответниците основават правата си - екзекутивен проект и констативен протокол по чл. 181, ал.2 ЗУТ. Наведени са и доводи за нарушение на материалния закон –чл. 31, ал.3 ЗК. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК касаторът обосновава искането си за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по следните въпроси: 1/ Може ли в противоречие с § 2, ал.2 от ГПК въззивното дело да се гледа по съдопроизводствените правила на ГПК/ отм./, след като е постъпило във въззивната инстанция през 2013 г. 2/ Може ли предварителен договор за строеж на жилище в жилищна сграда на Ж. да има вещнопрехвърлително действие по отношение на трето лице, чрез трето лице, без да има влязло в сила решение на Общото събрание на Ж. за такова действие; 3/ Може ли със свидетелски показания да се опровергава съдържанието на официален документ; 4/ Може ли чрез владение, осъществено по скрит начин, да се придобие недвижим имот по давност; 5/ Може ли да тече давностно владение на недвижим имот- жилище за периода 1995-2007 г., след като е установено с констативен протокол по чл. 181, ал.2 ЗУТ, че сградата е завършена в степен груб строеж към 23.10.2007 г. 6/ Може ли районен съд да откаже разглеждане и произнасяне по оспорени документи по съображения, че не е предявен инцидентен установителен иск за тези документи. 7/ Може ли въззивният съд да разгледа и да се произнесе по оспорени документи като първа инстанция, в случай, че районният съд не е сторил това. В писмен отговор на касационната жалба ответницата по касация С. Т. И. изразява становище, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по повдигнатите от касатора въпроси. Становище за неоснователност на искането за допускане на касационно обжалване е изразено и в писмения отговор на касационната жалба, подаден от ответника [фирма]. Останалите ответници и третото лице- помагач на страната на ищеца – Ж. ” Б.”, не са взели становище. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че ищецът е бил приет за член- кооператор в Ж. ”Б.” с решение на общото събрание от 24.03.2007 г., като на същия е бил разпределен самостоятелен обект, съставляващ процесният апартамент № 60, секция 6, вх.Д, ет.1 със застроена площ 129.25 кв.м. Приел е също, че Ж. “Б.” е била собственик на 8500/20595 ид. части от дворното място, в което е построена сградата, и на толкова идеални части от отделните жилищни имоти в нея по сила на приращението по чл. 92 ЗС. Като един от съсобствениците на вещта Ж. има право да иска връщането й от всеки, който я владее или държи без основание, и съответно всеки член- кооператор може чрез иска по чл. 38а ЗЖСК да търси предаване на владението върху разпределеното му жилище от всяко лице, което го владее или държи без основание. За да отхвърли обаче предявеният от К. К. иск по чл. 38а ЗЖСК, съдът е приел, че имотът е придобит по давност от ответниците, които са упражнявали владение върху него от момента на изграждане на сградата до степен “груб строеж”, което е станало през 1994 -1995 г., до предявяване на иска през 2007 г. Като неотносими към фактическия състав на придобивната давност са преценени обстоятелствата дали са били спазени административноправните изисквания за реда за установяване на етапите на изграждане на сградата, както и дали строителството на обекта е било спирано от компетентните органи, дали отговаря на законовите изисквания и дали строежът е въведен в експлоатация по предвидения за това ред. Прието е, че за придобиване на имота по давност е достатъчно да се установи, че към момента на установяване на фактическата власт на владелеца сградата е била изградена до степен „груб строеж” и че владението е продължило в рамките на необходимия давностен срок. Преценявайки в съвкупност събраните по делото писмени и гласни доказателства, въззивният съд е достигнал до извод, че сградата, в която се намира процесния обект, е била изградена на етап груб строеж към 1995 г. и от този момент двамата ответници владеят лично и чрез трети лица двата магазина № 60А и 60В, обособени чрез разделяне от претендирания от ищеца апартамент № 60. Не обуславя основание за допускане на касационно обжалване първият от поставените от касатора правни въпроси относно процесуалния ред, по който подлежат на разглеждане въззивните жалби, постъпили след влизане в сила на ГПК от 2008 г., тъй като този въпрос не е повдиган до приключване на делото във въззивната инстанция, не е включен в предмета на спора и не е обуславящ изхода на делото. Освен това въпросът не е и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, поради което не осъществява и специалния критерий на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК за достъп до касационно обжалване. Разпоредбата на § 2, ал.1 ПЗР на ГПК в първоначалната редакция - ДВ, бр. 59 от 20.07.2007 г., в сила от 01.03.2008 г., предвиждаше, че първоинстационните дела, образувани по искови молби, постъпили до влизането в сила на този кодекс, се разглеждат по досегашния ред за разглеждане на делата от първата инстанция, а според ал. 2 на същия текст въззивните дела, образувани по жалби, постъпили до влизането в сила на този кодекс, се разглеждат по досегашния ред за разглеждане на делата от въззивната инстанция. С последващото изменение в ДВ, бр. 50 от 30.05.2008 г., в сила от 01.03.2008 г., ал.1 на § 2 е изменена в смисъл, че първоинстационните дела, образувани по искови молби, постъпили до влизането в сила на този кодекс, се разглеждат по досегашния ред за разглеждане на делата от първата и въззивната инстанция. Съдебната практика по приложението на § 2 във връзка с това изменение последователно приема, че за разглеждане на въззивните жалби по реда на ГПК/ отм./ е от значение не дали жалбите са постъпили преди 01.03.2008 г., а дали исковата молба пред първоинстанционния съд, по която е постановено обжалваното с въззивна жалба решение, е постъпила до 01.03.2008 г. Такъв е и настоящия случай. Независимо, че въззивната жалба е подадена при действието на ГПК от 2007 г., исковата молба е постъпила в съда при действието на ГПК от 1952 г., поради което съгласно § 2, ал.1 ПЗР на ГПК след изменението с ДВ, бр. 50/2008 г. делото правилно е разгледано от въззивната инстанция по реда на ГПК /отм./. Не отговаря на общите и специалните изисквания на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК и следващия правен въпрос, поставен в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК- дали предварителен договор за строеж на жилище в жилищна сграда на Ж. има вещнопрехвърлително действие по отношение на трето лице, чрез трето лице, без да има влязло в сила решение на Общото събрание на Ж. за такова действие. Въззивният съд не е приел, че предварителните договори, от които черпят права ответниците, са породили вещнопрехвърлително действие и ги легитимират като собственици, а че въз основа на тези предварителни договори същите са установили фактическа власт върху самостоятелните обекти и са ги придобили по давност. Изводът на въззивния съд относно момента, в който сградата е била завършена в груб строеж, се основава на съвкупната преценка на събраните по делото доказателства, в това число и показанията на разпитаните по делото свидетели, които имат лични впечатления от състоянието на сградата към 1995 г., когато ответниците са получили ключовете от обектите от строителя. По делото не са представени писмени доказателства- констативни протоколи за установяване достигането на отделните проектни нива на сградата, поради което изобщо не се поставя въпроса за опровергаване на тяхното съдържание чрез гласни доказателства. По- скоро въпросът е за това дали са допустими свидетелски показания за установяване на момента, в който сградата е завършена в груб строеж, или това обстоятелство следва да бъде установено само с официални документи. Така формулиран, въпросът е относим към решаващите изводи на въззивния съд, но по отношение на него не е налице някой от специалните критерии по чл. 280, ал.1, т.1-3 ГПК. По този въпрос е налице практика на ВКС по чл. 290 ГПК, с която се приема, че установяването на груб строеж, завършен преди влизане в сила на ЗУТ, както е в настоящия случай, може да става с всички допустими по ГПК доказателства, в това число и със свидетелски показания /напр. решение № 277 от 28.06.2012 г. по гр.д. № 259/2012 г. на І г.о., решение № 71 от 17.04.2012 г. по гр.д. № 1000/2011 г. на ІІ г.о. и др. Даденото от въззивния съд разрешение е в същия смисъл. Поради това по този въпрос също не следва да се допуска касационно обжалване. Не е обуславящ крайния резултат по делото четвъртият от поставените в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК правни въпроси- може ли чрез владение, осъществено по скрит начин, да се придобие по давност недвижим имот. Въззивният съд не е приел, че ответниците са упражнявали скрито владение върху обектите. Напротив, съобразявайки събраните по делото писмени и гласни доказателства относно ползването на имотите за периода от 1995 г. до завеждане на делото през 2007 г., включително и чрез отдаването им под наем на трети лица, въззивният съд е направил извод, че владението им е било явно, несъмнено, спокойно и непрекъснато в рамките на законоустановения 10-годишен давностен срок, поради което е довело до оригинерно придобиване на правото на собственост на основание придобивна давност. Извършването на довършителни работи в двата обекта и ползването им съответно като фитнес център, шивашко ателие и склад са преценени от въззивния съд като действия, обективиращи намерението на ответниците да своят имотите за себе си, които са достигнали до знанието на управителните органи на Ж.. Въпросът за възможността да се придобие по давност право на собственост върху вещ, собственост на Ж., при действието на забраната, установена с чл. 31, ал. 3 от Закона за кооперациите /Обн., ДВ, бр. 63 от 1991 г./. е разрешен по задължителен за всички съдилища в Република България начин с постановеното от ОСГК на ВКС Тълкувателно решение № 5/2014 от 24.06.2016 г. по тълк.д. № 5/2014 г., като в т.1 от същото е даден положителен отговор в смисъл, че правото на собственост върху недвижим имот, собственост на Ж., може да се придобие по давност. Това е приел и въззивният съд. Наличието на задължителна практика на ВКС и съобразяването й при постановяване на въззивното решение изключват наличието на основания за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1, 2 и 3 ГПК по този въпрос. Не следва да се допуска касационно обжалване и по последните два въпроса, формулирани в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК и касаещи задължението на съда да извърши проверка и да се произнесе с изричен диспозитив относно истинността на оспорен от страната документ и възможността въззивната инстанция да се произнесе по оспорването за пръв път, когато това не е сторено от първоинстанционния съд. Константна е съдебната практика, че съдът се произнася с отделен диспозитив по реда на чл. 194, ал.2 и 3 ГПК, респ. чл. 156 ГПК/ отм./, когато е оспорена истинността /верността или автентичността/ на документ, тъй като в тази хипотеза оспорването е равнозначно на предявяване на инцидентен установителен иск. Изводът на въззивния съд, че по настоящото дело не са били налице предпоставките на чл. 193 ГПК/ отм./ за постановяване на допълнително решение, е съобразен с тази практика, тъй като в случая данните по делото сочат, че касаторът не е оспорил истинността на представения по делото екзекутивен проект от 17.10.1995 г. за разделяне на апартамент № 60 на два нови обекта- магазин № 60А и магазин № 60В, а неговата законосъобразност, която обаче не може да бъде проверявана по исков ред. По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. Водим от гореизложеното съдът