Определение № 431 от 24.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 1671/2019 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба с вх. № 3018 от 5.ІV.2019 г. на И. Й. Я. от [населено място], подадена чрез неговия процесуален представител по пълномощие от АК-П. против решение № 79 на Пловдивския апелативен съд, ТК, ІІ-ри с-в, от 7.ІІІ.2019 г., постановено по т. д. № 19/2019 г., с което е било потвърдено първоинстанционното решение № 577/6.ХІ.2018 г. на ОС-Пловдив по т. д. № 714/29017 г. В ЧАСТТА МУ, с която в отношенията между ищцовата „УниКредит Булбанк” АД и настоящия касатор е било признато за установено, че по силата на сключен помежду им договор за кредит № 172/24.ІІІ.2008 г. и Анекс № 1 към него от датата 11.VІІІ.2008 г., Я. дължи на кредитната институция следните две суми, за които банката е била снабдена със заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр. дело № 13602/2017 г. по описа на РС-Пловдив, ІV-и бр. с-в, въз основа на извлечение от счетоводните й книги: 1./ В размер на 40 311.64 евро, представляваща главница на задълженията, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 417, т. 2 ГПК /29.VІІІ.2017 г./ и до окончателното й изплащане; 2./ В общ размер на 3 911.80 евро, представляваща дължими лихви за периода 1.ІХ.2016 г. – 28.VІІ.2018 г. Оплакванията на касатора Я. са за необоснованост и постановяване на атакуваното въззивно решение както в нарушениe на материалния закон /чл. 60, ал. 2 ЗКИ/, така и при допуснати от състава на Пловдивския апелативен съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това той претендира отменяването му и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който предявените от ответната по касация „УниКредит Булбанк” АД по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК два обективно кумулативно съединени положителни установителни иска да бъдат отхвърлени в пълните им размери или, алтернативно – връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Инвокират се доводи, че в процесния случай липсвала редовно обявена предсрочна изискуемост на кредита, което налагало въззивната инстанция да се съобрази със задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 1 от ТР № 8/2.ІV.2019 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 8/2017 г. В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата, състоящо се от две части, подателят й Я. обосновава приложно поле на касационния контрол единствено с наличието на предпоставката по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с обжалваното решение Пловдивският апелативен съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана както в три, постановени по реда на чл. 290 ГПК, решения на състави от неговата търговска колегия, ( Р. № 16/28.ІІ.2013 г. на с-в на ІІ-ро т.о. по т. д № 218/2012 г., в Р. № 94/9.VІІ.2015 г. на ІІ-ро т.о. по т. д. № 2094/2014 г. и в Р. № 148/2.ХІІ.2016 г. на І-во т. о. по т. д. № 2072/2015 г.), но също и в т. 18 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 4/18.VІ.2014 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 4/2013 г., както и тези по „новопостановеното” ТР № 8/2.ІV.2019 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 8/2017 г., по следните два материалноправни въпроса: 1./ „За критериите, въз основа на които съдът следва да изясни точния смисъл на договорни каузи”; 2./ „За съдържанието на покана до длъжник по договор за банков кредит за обявяване на неговата предсрочна изискуемост, за да може да се счита същата редовно връчена и при условие, че не може да бъде открит адресата й”. По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответната по касация „УниКредит Булбанк” АД-С. писмено е възразила чрез своя процесуален представител по пълномощие от САК както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно решение, претендирайки за потвърждаването му. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред Пловдивския апелативен съд, касационната жалба на И. Й.. Я. от [населено място], ще следва да се преценява като процесуално допустима. Съображенията, че в случая не налице приложно поле на касационното обжалване са следните: При потвърждаване на решението на първостепенния съд в атакуваната му част - досежно уважените два обективно кумулативно съединени положителни установителни иска на „УниКредит Булбанк” АД, предявени по реда на чл. 422, ал. 1, във вр. чл. 417, т. 2, предл. 3-то ГПК срещу И. Й.. Я. за съществуването на нейни вземания за главница в размер на 40 311.64 евро и съответно за лихви - в размер на 3 911.80 евро, произтичащи от сключения помежду им договор за банков кредит № 172/24.ІІІ.2008 г. и подписания към него Анекс № 1 от 11.VІІІ.2016 г., въззивната инстанция е могла да констатира, че - с оглед постигнатите между страните по спора уговорки по § 2 и по § 4 от този анекс относно прекратяване действието на клаузите на първоначалния договор за кредит № 172/24.ІІІ.2008 г. и пълната замяна на съдържанието му с клаузите на анекса - то неравноправната клауза по чл. 11.1.3 от договора се явява заместена от чл. 9.4 на Общите условия на „УниКредит Булбанк” АД и чл. 4.1 от анекса, които правила предвиждат възможност не само за увеличаване, но и за намаляване на лихвения процент по кредита в зависимост от проявлението на определени предпоставки. При съобразяване на точния смисъл на клаузата по чл. 9.8 от анекса, според която „при неизпълнение на условията по договора или анексите към него банката има право да пристъпи към удовлетворяване на вземанията си за целия дълг чрез принудително изпълнение”, въззивният съд е могъл да констатира, че цитираната разпоредба не предвижда автоматично прекратяване на действието на анекса от 11.VІІІ.2016 г. при неизпълнение на поетите с него задължения от страна на кредитополучателя /настоящ касатор/, защото при настъпването на предсрочна изискуемост на кредита Я. престава да дължи вече вноски съобразно условията в анекса, а се задължава за целия дълг. Съответно надлежното упражняване на правото на банката да направи процесния кредит предсрочно изискуем е било установено от въззивния съд въз основана данните по делото за осъществено от нотариус трикратно посещаване на адреса на кредитополучателя в [населено място], като след неуспешното последно такова от датата 9.ІІ.2017 г. е било пристъпено към изпълнение на процедурата по чл. 47 ГПК: залепване на уведомление на външната входна врата, с даден в него на адресата 14-дневен срок за получаване на нотариалната покана. Въз основа на горните фактически констатации съставът на Пловдивския апелативен съд е изградил своите два решаващи правни извода, че в конкретния случай е налице валиден договор за ипотечен кредит № 172/24.ІІІ.2008 г. и подписания към него Анекс № 1 от датата 11.VІІІ.2016 г., по който ответникът по исковете и настоящ касатор има качеството на „кредитополучател”; че е налице допуснато от последния просрочие по кредита, в резултат на което същия е бил обявен за предсрочно изискуем от банката, за което длъжникът Я. е бил редовно уведомен на 24 февруари 2017 г. (когато е изтекъл дадения му с уведомлението по чл. 47 ГПК двуседмичен срок за реално получаване на адресираната до него нотариалната покана – бел. на ВКС ). Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на тълкувателно решение № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към тази точка на ТР, че релевантният за изхода на делото въпрос /бил той материално- или процесуалноправен/ трябва да е от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На плоскостта на това разграничение в процесния случай по необходимост се налага извод, че и двата, неособено ясно и точно формулирани в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК към настоящата жалба правни „въпроса”, се явяват такива с изцяло хипотетичен характер, т.е. не са били предмет на произнасянето на Пловдивския апелативен съд с атакуваното въззивно решение. В заключение, при така установената в процесния случай липса на главното основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационно обжалване, безпредметно се явява осъждането налице ли е релевираната от касатора И. Й.. Я. допълнителна предпоставка за по т. 1 на същия законов текст. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение