Определение № 254 от 21.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3645/2019 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. Св. А. като пълномощник на ЕС в жилищната сграда с адрес [населено място],[жк], [жилищен адрес] представлявана от управителя М. С. Б., срещу въззивно решение № 2886 от 19.04.2019 г. по гр.д. № 8179/2018 г. на Софийски градски съд. В касационната жалба са развити подробни оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, необоснованост и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с преценката на събраните по делото доказателства. Жалбоподателите поддържат, че промяната на предназначението на спорното помещение за колички и велосипеди в търговска площ и присъединяването му към магазин за хранителни стоки, е извършено без съгласието на етажните собственици, поради което изводът на въззивния съд, че то е загубило статута си на обща част по чл. 38, ал.1 ЗС противоречи на събраните по делото доказателства и на материалния закон. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК жалбоподателите поставят правни въпроси, обособени в 11 групи със съответни подвъпроси, за които твърдят да са обусловили крайния резултат по делото и да са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Позовават се и на основанието по чл. 280, ал.2, изр. посл. ГПК- очевидна неправилност. В отговор на касационната жалба ответникът по касация С. А. И., действащ чрез своя пълномощник адв. Сн. С., изразява становище, че не са налице сочените основания за достъп до касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: С обжалваното въззивно решение е потвърдено решението на Софийски районен съд, постановено на 27.02.2018 г. по гр.д. № 15618/2013 г., с което са отхвърлени обективно съединените искове, предявени от Етажна собственост в жилищната сграда с адрес [населено място],[жк], [жилищен адрес] представлявана от управителя М. Б., против С. А. И. с правно основание чл. 108 ЗС за осъждане на ответника да предаде владението върху недвижим имот - помещение за колички и велосипеди с идентификатор .... по КККР, със застроена площ 10 кв.м., находящо се в посочената сграда; с правно основание чл. 109 ЗС за осъждане на ответника да премахне направеното от него преустройство на описаното помещение и да възстанови съществуващото до преустройството фактическо положение, както и с правно основание 31, ал.2 ЗС за сумата 1 349.40 лв., представляваща обезщетение за лишаване на етажните собственици от възможността да ползват това помещение за периода от 25.04.2012 г. до датата на подаване на исковата молба. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че предназначението на процесното помещение с площ 10.08 кв.м по архитектурния проект на сградата е било за „колички и велосипеди”. С това предназначение то е съществувало и се е ползвало от построяване на сградата през 1984 г. до 1998 г. През 1998 г. въз основа на инвестиционен проект същото е било присъединено чрез премахване на разделящата стена към съседното помещение - бивша детска занималня с площ 57.86 кв.м., и двете помещения са преустроени в нов обект - магазин за хранителни стоки. Не е спорно по делото, че детската занималня, представляваща самостоятелен обект, е била собственост на Столична община. През 2003 г. конституираните като трети лица - помагачи на страната на ответника Ю. В. Ш. и Л. Р. Ш. са закупили магазина от Столична община чрез търг с явно наддаване. През същата година въз основа на одобрен инвестиционен проект е извършено преустройство на магазина за хранителни стоки във фризьорски, козметичен салон и магазин за козметика и дрехи. През 2007 г. Ю. и Л. Ш. продали този обект на ответника С. И.. След преценка на събраните по делото гласни доказателства въззивният съд е приел за установено, че след 1998 г. спорното помещение „ за колички и велосипеди” е ползвано според промененото му предназначение като търговски обект последователно от наематели и третите лица - помагачи на ответника, които са разполагали с ключ за помещението, а достъпът до него на етажните собственици е бил ограничен. Приел е, че за този период до предявяване на иска никой от етажните собственици не е изразил несъгласие с ползването на помещението съобразно новото му предназначение за осъществяване на стопанска дейност. Приел е, че това тяхно поведение обективира неформално мълчаливо съгласие за промяна на предназначението на процесното помещение от обща част по предназначение и преминаване в самостоятелна собственост на праводателите на ответника. В обобщение е направил извод, че етажните собственици са изгубили правото си на собственост върху него поради последователното му придобиване от ответника и неговите праводатели. Първата група въпроси, включваща 5 подвъпроса, са за това дали е допустимо да бъде променено предназначението на обща част по предназначение чрез преустройство и присъединяване към самостоятелен обект в жилищната сграда, ако това е станало без необходимите строителни книжа. Втората група въпроси, включваща 4 подвъпроса, касаят формата, в която следва да бъде дадено съгласието на всички етажни собственици за промяна на предназначението на обща част. По тези въпроси се твърди противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ТР № 34/ 83 г. на ОСГК на ВС, ТР № 39/86 г. на ОСГК на ВС, решение № 743 от 14.03.2011 г. по гр.д. № 1720/2009 г. на ВКС, І г.о., решение № 296 от 29.06.2011 г. по гр.д. № 990/2010 г. на ВКС, ІІ г.о.,; решение № 40 от 25.03.2016 г. по гр.д. № 4994/2015 г. на ВКС, ІІ г.о.; решение № 1733 от 10.10.2003 г. по гр.д. № 1502/2002 г. на ВКС, ІV г.о.; решение № 154 от 26.10.2015 г. по гр.д. № 1425/2015 г. на ВКС, І г.о. Първата група въпроси не кореспондират с данните по делото и в този смисъл не осъществяват общото изискване на чл. 280, ал.1 ГПК за достъп до касационно обжалване. Въпросите са предпоставени от твърдението на жалбоподателите, за че извършеното през 1998 г. преустройство, в резултат на което процесното помещение със статут към този момент на обща част по предназначение по смисъла на чл. 38, ал.1 ЗС, липсват издадени строителни книжа, които да предвиждат приобщаването му към съседното нежилищно помещение - детска занималня, и преустройството им в търговски обект ”магазин за хранителни стоки”. Това твърдение е обсъдено от въззивния съд и е намерено за неоснователно. По делото е представено разрешение за строеж № 16 от 23.02.1998 г. на гл. архитект на район „Младост”, с което се разрешава на „Джими интернационал” ООД да осъществи преустройство на нежилищни помещения в бл. 215 в търговски обект. Представени са и обяснителна записка относно обект ” Обзавеждане на магазин за хранителни стоки и кафе” и одобрен архитектурен проект за извършване на преустройството. Тези доказателства са обсъдени от назначените по делото технически експертизи и въз основа на тях вещите лица са дали заключение, че одобреният през 1998 г. проект предвижда премахване на стената между процесното помещение и съседното помещение ”гардероб”, които се обединяват в склад в границите на „магазин за хранителни стоки”. Въз основа на тези доказателства и препращайки към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл. 272 ГПК, въззивният съд е приел за установено, че предвиденото по архитектурния проект на сградата като отделно помещение за колички и велосипеди е било приобщено в пространствените граници на магазина за хранителни стоки още при извършеното преустройство през 1998 г. В посочената по - горе практика на ВКС е възприето становището, че съгласието на етажните собственици за промяна на предназначението на обща част по смисъла на чл. 38, ал.1 ЗС, която е такава не по естеството си, а по своето предназначение, може да се изрази изрично, мълчаливо, с фактически или правни действия. В случая въззивният съд е приел, че е налице мълчаливо съгласие на етажните собственици за промяна на предназначението на спорното помещение. Обосновал е този извод с поведението на етажните собственици, които след преустройството през 1998 г. не са изразили несъгласие и не са се противопоставили на ползването на помещението съобразно новото му предназначение за осъществяване на стопанска дейност. Предвид това не може да се приеме, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС по въпроса в каква форма може да бъде изразено съгласието на етажните собственици за промяна на предназначението на общата част, което изключва наличието на основание за допускане на касационно обжалване по тези въпроси в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Не са обуславящи изхода на делото третата група въпроси, които се свеждат до това дали при фактическо приобщаване на обща част към индивидуален обект в сградата - етажна собственост, без съгласието на всички етажни собственици, тази част изгубва качеството си на обща част и може да бъде предмет на правна сделка, делба или придобивна давност. Тези въпроси не са обсъждани от въззивния съд и не са обусловили решаващите му изводи по спора, тъй като съдът е приел, че предназначението на процесното помещение да служи за общо ползване от всички етажни собственици за съхраняване на колички, велосипеди и багаж, е било променено по съгласие на всички етажни собственици, изразено мълчаливо и при наличие на одобрен за преустройството архитектурен проект. Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по повдигнатите от жалбоподателите въпроси № 7.1 и № 7.2 - дали е допустимо общите части да се делят и да имат самостоятелно юридическо съществуване, да бъдат предмет на прехвърлителни сделки и на придобивна давност. Даденото от въззивния съд разрешение на тези въпроси не противоречи на практиката на ВКС, която последователно приема, че общите части поначало имат несамостоятелно значение, следват главната вещ и не могат да се делят, но е възможно със съгласие на всички етажни собственици общите части по предназначение да променят статута си и от такива за общо ползуване на всички да преминат в самостоятелна собственост на някои от собствениците или на трети лица, а също и да се придобиват по давност. Като е приел, че помещението за колички и велосипеди, предмет на настоящия спор за собственост, по характер представлява обща част по предназначение, тъй като е предвидено за удобство на етажните собственици, но без него сградата може да съществува, въззивният съд е обсъдил и намерил за основателно наведеното с отговора на исковата молба възражение на ответника, че неговото предназначение е било променено през 1998 г. със съгласието на всички етажни собственици, откъдето е направил извод, че след този момент то представлява годен обект на придобивна давност. Не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение по въпросите дали при промяна на предназначението на помещение - обща част в част от самостоятелен обект, е задължително ли преразпределянето на идеалните части от общите части на сградата така, че да се предадат полагащите се съгласно чл. 40, ал.1 ЗС общи части /8.1/ и дали това преразпределение на общите части е елемент от фактическия състав на промяната на предназначението на общата част/ 8.2/. Съсобствеността върху общите части на сградата възниква по силата на закона от момента на учредяване на етажната собственост. Дяловете на отделните собственици в общите части на сградата се определят по правилото на чл. 40, ал.1 ЗС като съотношение между стойностите на самостоятелните обекти, определени към този момент. Изменение на определените по този ред дялове се предвижда в хипотезите на надстрояване на сградата / чл. 40, ал.2 ЗС, и когато собственикът на етаж или част от етаж прехвърли отделна част от своя имот на друго лице, както и при делба / чл. 40, ал.3 ЗС/. Съгласно разясненията, дадени в ТР № 34/ 83 г. на ОСГК на ВС, дяловете на собствениците в общите части се променят и в случаите на преустройство и промяна на предназначението на обща част, с което тя се изключва от общите части и се обособява като самостоятелен обект на вещни права със съответстващите му идеални части от правото на собственост върху общите части на сградата, определени по правилото на чл. 40, ал.1 ЗС. Във всички тези хипотези изменението /”преразпределянето”/ на квотите в общите части на сградата е по силата на закона, а не по волята на етажните собственици, и с цитираното по - горе тълкувателно решение не е прието нещо друго. Въззивното решение не влиза в противоречие по поставените въпроси с разясненията, дадени в ТР № 34/ 83 г. на ОСГК на ВС, поради което не е налице основание по чл. 280, ал.1,т.1 ГПК за допускането му до касационно обжалване. В т.6, 9.1, 9.2, 10.1, 10.2 и 10.3 жалбоподателите повдигат процесуалноправни въпроси, свързани със задължението на въззивния съд да извърши самостоятелна преценка на събрани по делото доказателства, да обсъди доводите и възраженията на страните и да мотивира решението си по същество на правния спор, като изложи и мотиви кои доводи и възражения приема за основателни, респ. за неоснователни и по какви съображения. Тези въпроси също са разрешени от въззивния съд в съответствие с практиката на ВКС, на която се позовават жалбоподателите. В решението са обсъдени събраните по делото писмени и гласни доказателства и заключенията на назначените три съдебно- технически експертизи. Съдът е посочил кои релевантни за спора факти приема за установени въз основа на тези доказателства: че от построяването на жилищния блок през 1984 г. до 1998 г. процесното помещение е ползвано по предназначение като обща част за съхраняване на колички и велосипеди; че през 1998 г. е било присъединено към съседната бивша занималня въз основа на одобрен инвестиционен проект, при което предназначението на тези помещения е променено в магазин за хранителни стоки; че оттогава помещението се използва според промененото му предназначение като търговски обект. Обсъдил е и възражението на жалбоподателите, че не са давали съгласие за промяна на функционалното предназначението на тази обща част и че са се противопоставили на новото положение, като е посочил, че поканата за общо събрание, насрочено за 24.10.2014 г., не изхожда от лице, което разполага с правомощието да свиква общо събрание в ЕС, няма данни да е връчена на ответника и следва значително във времето момента на приобщаване на спорното помещение и превръщането му в част от търговския обект. Доводите на жалбоподателите, с които обосновават значението на поставените процесуалноправни въпроси за изхода на делото изразяват несъгласието им с изводите на въззивния съд относно наличие на съгласие на етажните собственици, изразено мълчаливо, за промяна в предназначението на помещението. Тези доводи касаят правилността на обжалваното решение и не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Неоснователно е и искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по въпроса определянето от въззивната инстанция, че процесното помещение „ колички и велосипеди” се признава като обща част, която обаче валидно и допустимо е приобщена и предоставена за ползване само на един от етажните собственици, както и признаването на помещението като индивидуална собственост само на един от етажните собственици, представлява ли нарушение на принципа на неприкосновеност на частната собственост, провъзгласен в чл. 17, ал.3 от конституцията на Република България, както и на съгласно Конвенцията защита правата на човека и основните свободи, и чл. 1 от Първи протокол към нея, и нарушение на принципите, залегнали в част първа от Договора за функциониране на Европейския съюз, и дали е допустимо съдът посредством решението си да придаде на процесното помещение характер от обща част по предназначение на индивидуална собственост само на един от етажните собственици, и съставлява ли това нарушение на принципа на правовата държава, провъзгласен в чл. 4 от Конституцията на РБ. Съгласно чл. 99 ЗС правото на собственост се изгубва, ако друг го придобие или собственикът се откаже от него. Придобивната давност е един от законово установените способи за придобиване на вещни права - чл. 77 ЗС. Предпоставките за придобиване по давност на право на собственост и ограничени вещни права върху недвижими имоти са изяснени в многобройни съдебни решение, в това число и на ВКС, в които е изразено становище, че конституционната разпоредба на чл. 17, ал.3 не изключва прилагане на института на придобивната давност /напр. решение № 794 от 12.11.2009 г. по гр.д. № 2686/2008 г. на ІІІ г.о., решение № 425 от 06.01.2011 г. по гр.д. № 969/2009 г. на І г.о./. Наличието на практика в този смисъл, доколкото не се твърди да е неправилна или да се нуждае от осъвременяване, изключва основанието за достъп до касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. С оглед този изход на делото жалбоподателите следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника по касация С. А. И. разноски по делото за адвокатско възнаграждение за защита пред ВКС в размер на 1 000 лв., съобразно заявеното с отговора на касационната жалба искане за присъждането им и приложения към него Договор за правна защита и съдействие сер. А № 687283 от 14.08.2019 г., видно от който договореното в този размер адвокатско възнаграждение е заплатено от ответника. Водим от гореизложеното съдът