Определение № 865 от 09.04.2024 г. на ВКС по т. д. № 211/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал.3, т.1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Сдружение „Трън“, Сдружение „Трънски глагоръц“ и Сдружение „Сдружение Трънско културно - просветно дружество „Руй“ - всички със седалище в [населено място], представлявани по пълномощие от адв. В. В. от САК, срещу определение № 15331 от 15.12.2023 г., постановено по в. ч. гр. д. № 12951/2023 г. на Софийски градски съд. С посоченото определение е потвърдено определение № 21432 от 16.06.2023 г. по гр. д. № 39128/2022 г. на Софийски районен съд, с което е прекратено производството делото и същото е изпратено по подсъдност на Софийски градски съд. В жалбата се прави искане за отмяна на обжалваното определение като неправилно и за връщане на делото за разглеждане от Софийски районен съд. Частните жалбоподатели навеждат оплаквания за необоснованост и незаконосъобразност на изводите на въззивния съд, че предявените искове са оценяеми и че цената им следва да се определи спрямо стойността на договора, във връзка с който са сключени оспорваните като нищожни допълнителни споразумения. Поддържат, че исковете са неоценяеми, тъй като са предявени от тях в качеството им на трети за договорното правоотношение лица, които не претендират присъждане на суми по договора и не целят установяване на неговата нищожност, а искат да установят нищожност само на допълнителните споразумения за продължаване на срока на договора. Излагат и оплаквания, че съдът е определил неправилно цената на всеки от исковете, което ще доведе впоследствие до неправилно определяне на дължимата държавна такса. С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанието по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната касационна жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Производството по ч. гр. д. № 39128/2022 г. е образувано пред Софийски районен съд по повод на искова молба, подадена от Сдружение „Трън“, Сдружение „Трънски глагоръц“ и Сдружение „Сдружение Трънско културно - просветно дружество „Руй“. С исковата молба са предявени искове за обявяване нищожност на допълнителни споразумения № 2/10.07.2010 г., № 3/11.10.2011 г. и № 4/19.12.2011 г. към договор от 12.07.2004 г. за търсене и проучване на метални полезни изкопаеми в площ „Трън“, област Перник, сключен между министъра на околната среда и водите и „Мартерн“ ЕООД. Исковете са основани на твърдения, че допълнително споразумение № 2, с което е удължен срокът на договора с две години, е нищожно поради липса на компетентност на лицето, което го е сключило, а споразумение № 3, с което са прехвърлени изцяло правата и задълженията по предоставеното на „Мартерн“ ЕООД разрешение за търсене и проучване на метални полезни изкопаеми в полза на „Евромакс Сървисиз“ ЕООД, и споразумение № 4, с което е удължен срокът на договора с една година, са нищожни поради това, че са сключени към договор, чийто срок е изтекъл на 11.07.2009 г. В изпълнение на правомощията по чл.118 ГПК първоинстанционният съд е извършил преценка за родовата подсъдност на спора и е достигнал до извод, че предявените в условията на кумулативно съединяване искове са оценяеми, като всеки от тях е с цена над 25 000 лв., поради което подлежат на разглеждане от Софийски градски съд. В съответствие с този извод съдът е прекратил образуваното пред него производство и е изпратил делото по подсъдност на Софийски градски съд. Сезиран с частна жалба от сдруженията - ищци, Софийски градски съд е потвърдил определението на Софийски районен съд във връзка с подсъдността. За да се произнесе по частната жалба, въззивният съд се е позовал на наложилото се в константната практика на ВКС разбиране, че когато с искането за прогласяване нищожност на отделна договорна уговорка по същество се оспорва съществуването на договорното правоотношение, паричната оценка на иска съвпада със стойността на договора; Единствено в случай, че договорът може да се прилага без оспорената уговорка, цената на иска не би съвпадала с тази стойност и искът би бил неоценяем; Без значение е дали оспорената клауза е част от първоначалния договор или е уговорена с допълнително споразумение - двете съглашения са неразделно свързани едно с друго и служат за правопораждащ факт на единното облигационно правоотношение. Изхождайки от посочените разрешения, въззивният съд е преценил, че с предявения иск за прогласяване нищожност на допълнително споразумение № 2 по същество се отрича съществуването на възникналото въз основа на договора правоотношение, тъй като се оспорва уговорката за продължаване срока на договора с твърдения, че срокът е изтекъл и поради това извършените след изтичането му действия са невалидни. Предвид отричането на самото правоотношение, съдът е формирал извод, че искът е оценяем, като неговата цена се приравнява на стойността на договора от 12.07.2004 г. - 544 000 щатски долара, което обуславя родова подсъдност на спора на Софийски градски съд, съгласно чл.104, т.4 ГПК. Стойността на договора е определена като сбор от сумата 529 000 щатски долара, предвидена в договорната клауза на чл.11 като оценъчна стойност на работната програма за извършване на търсещо - проучвателни работи, и сумата 15 000 щатски долара, предвидена в същата клауза като стойност на съпътстващите мероприятия за опазване на околната среда. Позовавайки се на приложимата към договорното правоотношение правна уредба в Закона за подземните богатства (ЗПБ) и на практиката на ВКС в определение № 410 от 25.06.2014 г. на ВКС по ч. т. д. № 1225/2014 г., въззивният съд е достигнал до заключение, че заложената в договора стойност на бъдещата инвестиция е определяща за цената на предявения иск по смисъла на чл.69, т.4 ГПК, без значение дали ищците са страна по договора и дали претендират заплащане на суми въз основа на него. Относно другите два иска - за установяване нищожност на допълнителни споразумения № 3 и № 4, въззивният съд се е произнесъл, че с оглед съединяването им с първия иск, те също са родово подсъдни на Софийски градски съд съгласно чл.104, т.6 ГПК. Определената по този начин родова подсъдност на иска за установяване нищожност на допълнително споразумение № 3 е аргументирана допълнително и със съображения, че доколкото няма данни да е уговорено възмездно основание за прехвърляне на правата по разрешението за извършване на проучвателни дейности, стойността на споразумението се определя спрямо оценката на прехвърлените права и съвпада със стойността на целия договор. За родовата подсъдност на иска за установяване нищожност на споразумение № 4 е препратено към мотивите, изложени във връзка с иска за установяване нищожност на допълнително споразумение № 2. Настоящият състав на ВКС намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на постановеното от Софийски градски съд определение. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК частните жалбоподатели са посочили като значими за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК следните въпроси: „Неоценяем ли е иск на трето лице, претендиращо единствено нищожност на споразумение по договор, по който това лице не е страна; В случай, че ищецът е предявил само установителен, но не и осъдителен иск, как се определя дължимата държавна такса; Когато от предмета на делото може да се направи извод за невъзможност за прилагане на разпоредбата на чл. 69 ГПК, ще следва ли да се приеме, че предявеният иск по делото е неоценяем“. Допускането на касационно обжалване е обосновано с твърдения, че въззивният съд се е произнесъл по поставените въпроси в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 76 от 15.07.2016 г. по т. д. № 888/2015 г. на I т.о., решение № 72 от 02.08.2016 г. по т. д. № 686/2015 г. на II т.о., определение № 449 от 29.07.2015 г. по ч. т. д. № 1596/2015 г. на I т.о., определение № 83 от 30.01.2013 г. по ч. т. д. № 40/2013 г., както и в противоречие със задължителната съдебна практика в Тълкувателно решение № 4 от 06.11.2017 г. по тълк. дело № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС. Формулираните в изложението въпроси не отговарят на предвиденото в чл.280, ал.1 ГПК общо изискване за достъп до касационно обжалване, чието съдържание е изяснено в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Първият въпрос е от значение за правилността на извършената от въззивния съд преценка, че предявените искове са оценяеми, тъй като макар да са насочени към установяване нищожност на допълнителни споразумения за продължаване срока на договора от 12.07.2004 г. и за прехвърляне на правата по издаденото разрешение за извършване на проучвателни дейности, целта на търсената с тях защита е да се отрече съществуването на породеното от договора правоотношение за времето след изтичане на първоначално уговорения срок на неговото действие. Въззивният съд е посочил изрично в мотивите към определението, че за преценката относно характера на иска - оценяем или неоценяем, е без значение дали ищецът е страна по договора или е трето за договорното правоотношение лице. В стадия за селекция на касационните жалби Върховният касационен съд не проверява правилността на изводите на въззивния съд, което е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване по посочения въпрос. Вторият въпрос - как следва да се определи дължимата държавна такса по предявените установителни искове, няма обуславящо значение за постановения с обжалваното определение правен резултат. С определението въззивният съд се е произнесъл относно родовата подсъдност на въведения с исковете правен спор, без да обвързва подсъдността с изводи за размера на държавната такса, която се дължи за разглеждане на исковете. Прекратяването на делото пред сезирания районен съд и изпращането му по подсъдност на окръжен съд не е обусловено от разрешаване на въпроса за дължимата държавна такса, поради което въпросът не може да послужи като общо основание за допускане на касационно обжалване. В мотивите към обжалваното определение въззивният съд е изложил съображения, че предметът на спора предполага меродавната за родовата подсъдност цена на предявените установителни искове да бъде определена според правилото на чл.69, ал.1, т.4 ГПК - от стойността на договора, във връзка с който са сключени оспорваните като нищожни допълнителни споразумения. При така изложените съображения третият поставен от частните жалбоподатели въпрос не кореспондира с възприетото от въззивния съд разрешение по приложимостта на чл.69, ал.1, т.4 ГПК и не може да бъде подведен под общия селективен критерий на чл.280, ал.1 ГПК. По отношение на посочените в изложението въпроси не е изпълнено и специфичното за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК допълнително изискване - противоречие с практиката на ВКС. Цитираното от частните жалбоподатели определение № 83/31.01.2013 г. по ч. т. д. № 40/2013 г. на ВКС, ІІ т. о., не формира практика на ВКС по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като с него е оставена без разглеждане частна касационна жалба срещу определение на въззивен съд по съображения за недопустимост на жалбата. В определение № 449/29.07.2015 г. по ч. т. д. № 1596/2015 г. на ВКС, І т. о., след допуснато касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, е даден отговор на въпроса оценяем или неоценяем е иск за прогласяване нищожност поради противоречие със закона, в частност като неравноправни по смисъла на Закона за защита на потребителите, на клаузи от договор. Разрешението на въпроса, което е възприел съставът на ВКС, І т. о., е неотносимо към повдигнатите от частните жалбоподатели въпроси, което изключва наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В мотивите към обжалваното определение въззивният съд се е позовал на практиката в посочените от жалбоподателите решения - решение № 76/15.07.2016 г. по т. д. № 888/2015 г. на ВКС, І т. о., и решение № 72/02.08.2016 г. по т. д. № 686/2015 г. на ВКС, ІІ т. о., и се е произнесъл в съответствие с нея като е приел, че доколкото с предявените искове за прогласяване на нищожност на допълнителните споразумения към договора от 12.07.2004 г. се цели отричане изобщо на съществуването на породеното от договора правоотношение за времето след изтичане на срока, за който е сключен, исковете са оценяеми и тяхната родова подсъдност следва да се определи според цената им. С Тълкувателно решение № 4/06.11.2017 г. по тълк. д. № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС е уеднаквена практиката на съдилищата по въпросите „Как се определя цената на иска и дължимата държавна такса по искове с правна квалификация чл.109 ЗС; Подлежат ли на вписване исковите молби по чл.109 ЗС; Необходимо ли е ищецът по иск с правна квалификация чл.109 ЗС във всички случаи да доказва, че неоснователното действие на ответника му пречи да упражнява своето право“. Формираната с тълкувателното решение задължителна съдебна практика е неотносима към разрешения с обжалваното определение процесуален въпрос за родовата подсъдност на предявените от частните жалбоподатели установителни искове, поради което не доказва релевантно за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК противоречие. Предвид изложените съображения съставът на ВКС приема, че не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на определението по в. ч. гр. д. № 12951/2023 г. на Софийски градски съд. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение