Определение № 58 от 08.02.2022 г. на ВКС по т. д. № 866/2021 г.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ответника ЗАД „Алианц България“ АД срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд. Ищецът Л. У. оспорва жалбата. По допускането на касационно обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното. С въззивното решение, постановено по жалби и на двете страни, предявеният иск по чл. 432, ал. 1 КЗ е частично уважен – до размер на 140 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на майката на ищеца, настъпила в резултат на пътно-транспортно произшествие, виновно причинено от водач на МПС със застраховка „Гражданска отговорност“ при ответното дружество – жалбоподател. Касационно обжалване не следва да се допуска. Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. В разглеждания случай от мотивите на обжалваното решение не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Решението нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Изложените от жалбоподателя доводи, че от събраните доказателства се установява, че застрахованият водач е извършил единствено маневра по заобикаляне на автобуса в същата лента за движение и не е извършил неправилно изпреварване, без да е преминал в насрещното пътно платно, пресичайки двойна непрекъсната линия, като основаващи се именно на доказателствения материал по делото, а не изведени от самите мотиви на въззивното решение, представляват не основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, а оплакване за необоснованост по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, което е извън предмета на настоящата фаза на касационното производство. Не са налице и основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Първият от поставените от жалбоподателя въпроси: „Длъжен ли е съдът да прецени всички доказателства по делото и да основе решението си върху приетите за установени факти?“ не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е обосновано значението на този въпрос за конкретното дело, тъй като не са посочени кои, според жалбоподателя, доказателства или факти са останали необсъдени от въззивния съд, в какъвто смисъл е поставеният въпрос. Изложената аргументация се свежда до оспорване на правилността на фактическия извод на въззивния съд, че преди пешеходната пътека, на която е настъпило произшествието, застрахованият водач е предприел изпреварване в нарушение на правилата за движение (пресичайки двойна непрекъсната маркировка и преминавайки в насрещната пътна лента – „пътно платно“ според използвания в мотивите израз), което обаче, при липсата на посочване на факти или доказателства, които да са останали необсъдени, се отнася до правилността на въззивното решение, следователно извън предмета на настоящата фаза на касационното производство. Вторият въпрос „Може ли въззивният съд да постанови решението си въз основа на факти, твърдения за които не са наведени от страните в производството?“, поставен с оглед съобразеното от въззивния съд при определяне на размера на обезщетението обстоятелство, че смъртта на пострадалата е настъпила три месеца след произшествието, през който период ищцата допълнително е страдала за нея, може да бъде приет за релевантен. По отношение на същия обаче не се обосновава специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Според установената практика на ВКС, включително цитираната от жалбоподателя, когато се претендира обезщетение за неимуществени вреди от деликт, изрично в исковата молба трябва да бъдат посочени конкретните обстоятелства, които обуславят болки и страдания над обичайните за съответния вид увреждане. В настоящия случай от страна на жалбоподателя не е изложена каквато и да било аргументация за обосноваване на противоречие на правните изводи на въззивния съд в относимата към обсъждания въпрос част, доколкото не е обосновано защо според жалбоподателя следва да се приеме, че психическите страдания на дъщерята, непосредствено възприемала ежедневно и за немалък период от време страданията на майка си, причинени от увреждания, довели в крайна сметка и до смъртта на последната, представляват специфично увреждане, надхвърлящо вредите, които обикновено настъпват в тези случаи. С оглед на това следва да се приеме, че в тази си част правните изводи на въззивния съд не са в противоречие с установената практика на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Поставеният трети въпрос “Следва ли при определяне на обезщетението за неимуществени вреди вследствие на смърт на близък, съдът да вземе предвид и вредите, претърпени от ищеца вследствие на телесните увреждания на пострадалия преди смъртта му?“ също не се обосновава специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Позоваването на решение № 498/10.11.1980 г. по н. д. № 510/80 на I н. о. на ВКС, единствено посочено като израз на релевантната практика, е неоснователно, тъй като в същото изрично са разграничени хипотезите на настъпила, съответно ненастъпила, в резултат на деликта смърт на лицето, претърпяло телесни увреждания, и е обоснован крайният извод, че близките нямат право на обезщетение във втората хипотеза – когато смъртта не е настъпила или е настъпила в резултат на друга причина извън деликта. Поради това не се установява да е налице отклонение на въззивния съд от практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, съответно липсва и основание за допускане на касационно обжалване. Накрая, не обосновава допускане на касационно обжалване и четвъртият въпрос “Отговорността на водачите на МПС за осигуряване на безопасност на движението по-голяма ли е в сравнение с тази на пешеходците, включително и в хипотезата, при която и водачът, и пешеходецът са допуснали нарушение на ЗДП?“. Независимо от изложеното в мотивите, че нормите, регламентиращи правилата за движение по пътищата, установяват значително по-високи изисквания към водачите на автомобили за осигуряване на безопасността на движението, отколкото към пешеходците, предявеното от жалбоподателя възражение за съпричиняване въззивният съд е отхвърлил като неоснователно по съображение, съответно мотивирано, за пълна липса на принос от страна на пострадалата за настъпване на произшествието. С оглед на това поставеният въпрос не се явява обуславящ правните изводи на въззивния съд съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК. По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска. На основание чл. 38, ал. 2 ЗА вр. чл. 78, ал. 1 ГПК жалбоподателят следва да заплати на пълномощника на ищеца адвокатско възнаграждение в размер на 4730 лв. С тези мотиви съдът