Определение № 615 от 03.11.2014 г. на ВКС по т. д. № 3064/2013 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на Е. Д. М. от [населено място] и Росица С. М. от [населено място] - чрез особения й представител адв. П. С., срещу въззивно решение № 544 от 22.01.2013 г., постановено по в. гр. д. № 989/2012 г. на Благоевградски окръжен съд. Решението е обжалвано в частта, с която след отмяна на решение № 877 от 02.12.2010 г. по гр. д. № 1879/2010 г. на Благоевградски районен съд е признато за установено по реда на чл.422, ал.1 ГПК съществуването на парично вземане на [фирма] към Росица С. М. и Е. Д. М. при условията на солидарна отговорност, включващо главница по договор за потребителски кредит от 20.02.2008 г. в размер на 13 461.28 лв., договорна лихва в размер на 577.16 лв. за периода 24.03.2009 г. - 11.10.2009 г. и наказателна лихва за същия период в размер на 6.39 лв., ведно със законната лихва върху главницата от 12.10.2009 г. до окончателното плащане, за което е издадена заповед за незабавно изпълнение по ч. гр. д. № 2499/2009 г. на Благоевградски районен съд, и на основание чл.78, ал.1 ГПК ответниците са осъдени да заплатят на ищеца разноски в размер на 2 858.43 лв. Касационните жалби съдържат идентични оплаквания за неправилност на въззивното решение поради наличие на основанията по чл.281, т.3 ГПК. В жалбите се поддържа, че: Решението е постановено в нарушение на указанията в отменителното решение № 197/12.11.2012 г. по т. д. № 927/2011 г. на ВКС, ІІ т. о., тъй като въззивният съд не е допуснал събирането на поискани в срока по чл.131 ГПК доказателства за изясняване размера на предоставения кредит и на погасените и непогасени задължения по него; Въззивният съд неправилно е кредитирал заключението на назначената при новото разглеждане на делото съдебносчетоводна експертиза в частта относно констатациите за размера на предоставения кредит и наличието на просрочени погасителни вноски, с които ищецът е обосновал настъпването на предсрочна изискуемост на кредита, и не е допуснал допълване на експертизата със задачи, необходими за установяване на релевантните за спора факти; Неправилно са преценени фактите и доказателствата по делото, както и периода на дължимата лихва по кредита; Нарушена е разпоредбата на чл.60, ал.2 ЗКИ като е прието, че кредитът е станал автоматично предсрочно изискуем с неплащане на дължими погасителни вноски, независимо, че длъжниците не са уведомени от банката - кредитор за обявяване на предсрочната изискуемост; Допуснато е нарушение на правилата за призоваване на Е. М. и на разпоредбата на чл.76, ал.2 ГПК като е даден ход на делото и е постановено решение по спора, без да е внесено възнаграждение за особения представител на Росица М.. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторката Е. Д. М. е обосновала приложното поле на касационното обжалване с твърдения, че с обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са от съществено значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, в противоречие с практиката на ВКС /каквато не е посочена в изложението/. Като материалноправни и процесуалноправни въпроси са формулирани неправилното тълкуване и приложение на разпоредбите на чл.60, ал.2 ЗКИ и чл.235 ГПК, неправилното приложение на чл.76, ал.2 ГПК, неправилното приложение на правилото на чл.162 ГПК във връзка с указанията в отменителното решение на ВКС. Изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба на Росица С. М. е основано на твърдения, че при постановяване на обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл в противоречие с трайната практика на ВКС като е постановил решението си при неправилно тълкуване и приложение на материалноправната разпоредба на чл.60, ал.2 ЗКИ, уреждаща предпоставките за настъпване на предсрочна изискуемост на предоставен банков кредит, и на процесуалноправната разпоредба на чл.235, ал.2 ГПК - неправилна преценка на писмени и гласни доказателства, извращаване на факти и необсъждане на доводи и възражения на страните. По делото е депозирана молба от адв. П. С. за определяне на възнаграждение за участието й като особен представител по чл.47, ал.6 ГПК на Росица С. М. в производството по чл.288 ГПК. Ответникът по касация [фирма] - [населено място], изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационните жалби по съображения в писмен отговор от 02.04.2013 г. Производството по делото е спряно на основание чл.292 ГПК с определение № 85 от 21.03.2014 г. и е възобновено с определение № 237 от 04.07.2014 г. след постановяване на Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното: Касационните жалби са процесуално допустими - подадени са от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да отмени решението на Благоевградски районен съд и да признае за установено по реда на чл.422, ал.1 ГПК, че в полза на [фирма] съществува вземане при условията на солидарна отговорност към ответниците Росица С. М. и Е. Д. М. в размер на сумата 13 461.28 лв., включваща главница, договорни и наказателни лихви по договор за банков кредит, за което е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, Благоевградски окръжен съд е приел, че от доказателствата по делото се установява възникването на правоотношение между [фирма] като кредитодател и Росица С. М. като кредитополучател по договор за потребителски кредит от 20.02.2008 г., който е станал предсрочно изискуем поради настъпване на уговорените в чл.21 предпоставки - неплащане на две последователни погасителни вноски след м. май 2009 г., и по който има непогасени задължения за главница и лихви в посочените размери. Отговорността на ответницата Е. М. е ангажирана в качеството й на поръчител по договора за кредит, поел задължение да отговаря солидарно с кредитополучателя за погасяване на кредитния дълг. Въззивният съд е основал изводите си за размера на предоставения и усвоен кредит и на погасените и непогасени вноски по него на заключението на счетоводната експертиза, назначена в изпълнение на указанията в решение № 197 от 12.11.2012 г. по т. д. № 927/2011 г. на ВКС, ІІ т. о., с което делото е върнато за ново разглеждане след отмяна на предходно въззивно решение по гр. д. № 332/2011 г. на Благоевградски окръжен съд. В съобразителната част на решението по т. д. № 927/2011 г., след като е констатирал, че въззивният съд е счел иска за доказан по основание, включително с оглед твърдяната от банката - ищец предсрочна изискуемост на кредита, настъпила при условията на чл.21 от сключения с кредитополучателката Росица М. договор за кредит, но го е отхвърлил поради липса на доказателства за размера на усвоения кредит и на непогасения остатък, заедно с лихвите, съставът на ВКС е приел, че въззивното решение е постановено в нарушение на чл.162 ГПК, довело до неговата неправилност. Поради това е отменил решението и е върнал делото за ново разглеждане с указания за допускане и изслушване на счетоводна експертиза с цел установяване размера на установяваното по реда на чл.422, ал.1 ГПК парично вземане. Като неоснователно е преценено възражението на ответниците за недействителност на клаузата на чл.21 от договора за кредит, предвиждаща настъпване на автоматична предсрочна изискуемост на задълженията по кредита в случай на неплащане на две поредни погасителни вноски. Аналогично на произнасянето в отмененото от ВКС предходно въззивно решение, въззивният съдебен състав е приел, че уговорката за автоматична предсрочна изискуемост е израз на закрепения в чл.9 ЗЗД принцип за свобода на договарянето и не противоречи на разпоредбата на чл.60, ал.2 ЗКИ, установяваща изискване за уведомяване на кредитополучателя. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Съгласно чл.280, ал.1 ГПК, касационното обжалване се допуска, когато с въззивното решение е разрешен материалноправен и/или процесуалноправен въпрос /въпроси/ от значение за изхода на делото, по отношение на който са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 - т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Според задължителната практика в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, посочването на значимия за всяко дело правен въпрос е задължение на касатора, който следва да обоснове надлежно приложното поле на касационното обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. С оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес Върховният касационен съд не разполага с правомощия да извежда и формулира служебно релевантния правен въпрос, а може само да го уточни и квалифицира в случай, че същият не е поставен прецизно от обжалващата страна. Непосочването на правен въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване и освобождава касационната инстанция от задължение да обсъжда сочените от страната допълнителни предпоставки по т.1 - т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Подадените от двете касаторки касационни жалби са придружени с изложения по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, но изложенията не съдържат формулирани правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. В изложенията под формата на правни въпроси са възпроизведени наведените в жалбите касационни доводи по чл.281, т.3 ГПК за допуснати от въззивния съд нарушения на материалния и процесуалния закон при разглеждане на делото и постановяване на обжалваното решение. Основанията по чл.281, т.3 ГПК са от значение за правилността на въззивното решение, която не е предмет на производството по чл.288 ГПК. Въззивното решение не може да се допусне до касационен контрол по съображения, че е неправилно, поради което дори да са налице поддържаните нарушения при тълкуването и прилагането на материалния и процесуалния закон, те не могат да бъдат подведени под хипотезата на чл.280, ал.1 ГПК, за да послужат като общо основание за достъп до касационно обжалване. Единственият правен въпрос, който подлежи на прецизиране в рамките на правомощията на ВКС в производството по чл.288 ГПК, е този за възможността да настъпи предсрочна изискуемост на непогасения остатък от банковия кредит в случай на неплащане на поредни погасителни вноски, без кредитополучателят да е уведомен от банката - кредитор за обявената предсрочна изискуемост. Този въпрос е релевантен за делото, но не е обуславящ за неговия изход по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, доколкото е разрешен още при първоначалното разглеждане на спора в производството по гр. д. № 332/2011 г. на Благоевградски окръжен съд. С постановеното по това дело решение искът по чл.422, ал.1 ГПК е приет за доказан по основание, а с оглед на обстоятелството, че с решението на ВКС по т. д. № 927/2011 г. делото е върнато за ново разглеждане с указания за събиране на доказателства относно размера на иска, при новото разглеждане въпросът за настъпването на предсрочната изискуемост като факт, относим към основанието на иска, не е пререшаван в смисъл, различен от възприетия в отмененото решение. Съгласно чл.295, ал.1 ГПК, второто решение на въззивната инстанция може да бъде обжалвано само за нарушения, допуснати при повторното разглеждане на делото, когато са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК. По аргумент от чл.295, ал.1 ГПК постановеното при новото разглеждане на делото въззивно решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване по правен въпрос, който е разрешен при първоначалното разглеждане на делото, какъвто е въпросът за настъпването на предсрочната изискуемост като факт от значение за основателността на предявения иск. След като въпросът за предсрочната изискуемост не покрива общия селективен критерий на чл.280, ал.1 ГПК, не се налага обсъждане на поддържаните по отношение на него допълнителни предпоставки по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на постановеното от Благоевградски окръжен съд въззивно решение по гр. д. № 989/2012 г. С оглед изхода на делото касаторката Росица С. М. следва да бъде осъдена да заплати държавна такса по чл.18, ал.2, т.1 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, която такса не е внесена предварително от особения представител адв. П. С.. В отговора на касационната жалба ответникът по касация не е претендирал разноски и такива не следва да му бъдат присъждани. Искането на адв. С. да й бъде определено възнаграждение по чл.47, ал.6 ГПК за изготвяне на касационната жалба и на отговор на подадената от Е. М. касационна жалба следва да бъде оставено без уважение. По аргумент от чл.76 ГПК възнаграждението е следвало да бъде определено и внесено предварително преди администриране на касационната жалба и на отговора, за да бъде съобразено при разпределяне на отговорността за разноски в производството по чл.288 ГПК. Пропускът да се определи и внесе възнаграждението не може да бъде преодолян в стадия на постановяване на определението по чл.288 ГПК. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,